Илейн Хофман
Време за рози (19)

Осемнадесета глава

След време Наташа осъзна, че лейди Сесилия беше изпълнила идеално първоначалния си план. Пое нещата в свои ръце и междувременно плени Тони. Гласът на разума, който й бе подсказал как да си го възвърне, сега я накара да осъзнае колко рискован може да бъде продължителният годеж. Както се изрази самата лейди Сесилия, „ако богатството и влиянието на баща ми изобщо могат да свършат нещо, това е да уредят най-разкошната сватба в Англия… при това в най-скоро време“.

Наташа реши, че любовта й към Тревор трябва да е истинска, щом не усети почти нищо при новината за насрочената сватба, с изключение на огромно облекчение и радост, че лейди Сесилия ще се омъжи за мъжа на мечтите си. Питаше се дали и тя някога ще има същото щастие.

Наташа седна на бюрото си и се зае да довърши един акварел с теменужки „волски очи“. Потопи четката в синята боя, за да сгъсти малко фона, мислейки за наситено сините очи на Тревор.

От бляновете я откъсна госпожа Макдугъл, която връхлетя в стаята в пристъп на обичайната си мания за чистота и се зае да търка месинговата решетка пред камината с вълнен парцал и бутилка вонлива течност. Когато миризмата стана непоносима, Наташа остави четката и излезе.

Разходи се из градината, която й се струваше особено хубава след обед. Кучетата дойдоха да й правят компания. Скоро се улови, че се оглежда за Тревор.

Тревор стоеше в къщата и гледаше през прозореца как Наташа се разхожда с кучетата. Както му бе станало навик напоследък, се беше замислил. Тя беше влюбена в него. В това нямаше съмнение, личеше си отдалеч. Той също бе влюбен в нея, но не беше толкова лесно да се разбере как и кога беше допуснал това да се случи.

Колкото повече го харесваше Наташа, толкова повече се вживяваше той в ролята си на любовник, без да усети как ролята се превръща в истина. Любовта бе нещо съвсем естествено и идваше тъй лесно, че не можа да забележи какво става с него… как малко по малко се беше влюбил.

Той я обичаше и тя го обичаше. Това би трябвало да го радва, но не се получаваше. Нейната любов се основаваше на доверието. Бе почтена и чиста.

За него не можеше да се каже същото. Чувствата му бяха започнали с лъжа и измама. Бе дошъл при нея с определена цел: да й завърти главата. Никаква чистота, никаква почтеност — освен в чувствата, които изпитваше към нея сега.

Тя заслужаваше повече. Много повече.

От няколко дни бе станал избухлив и раздразнителен, без да знае защо. Докато говореха с нея миналата нощ, й беше казал:

— Сякаш непрестанно чакам нещо… само една твоя усмивка или докосване. Постоянно се тревожа. Всичко ми изглежда невероятно важно. Загубил съм способността си да преценявам кое е ценно и кое не е. Сякаш съм в траур. Може би в известен смисъл наистина съм.

Още докато изричаше това, осъзна, че нито повтаря обичайните си реплики на любовник, нито се придържа към плана за съблазняване. Думите му идваха от сърцето. Не можеше повече да крие чувствата си, защото страстта му трябваше да се излее по някакъв начин. Любовта го беше накарала да отиде в нейната стая онази нощ — любовта и нищо друго. Сигурен беше в това, сигурен беше още от онзи ден край езерото.

Обичаше я и то не отскоро. Значи всичко станало между тях бе нещо съвсем естествено. Когато двама души се обичат, те рано или късно се любят, подобни неща са неизбежни.

Откъсна поглед от прозореца. Остана така неподвижен, загледан в пространството и потънал в спомени.

Откакто прекара онази нощ в нейната стая, те няколко пъти отново се бяха срещали и любили. Не се чувстваше особено горд, че спеше с нея, без да са женени. Но не би могъл и с ръка на сърцето да каже, че съжалява. Съвсем сериозно беше решил да се ожени за нея, затова не смяташе, че се държи особено непочтено.

Тони и Сесилия бяха облекчили задачата му, защото бяха така влюбени един в друг и така погълнати от плановете за сватбата, че не забелязваха какво става наоколо. За няколко благословени дни имението се беше превърнало в рай за влюбени, а той с всеки миг откриваше, че дамата на сърцето му надхвърля и най-прекрасните му мечти.

Но днес нещо се беше променило и той усещаше как го обзема непонятна тъга. Защо? Защо не мога да намеря покой? Направих това, което бях решил. Исках да се влюби в мен, и ето тя е влюбена.

Внезапно стомахът му се сви. Разбра защо. Не можеше да продължава така, без да си пречисти съвестта. Не можеше да й предложи да се оженят, без да й признае грозната истина за първоначалните си планове. Те дори сега, след като се беше отказал от тях, стояха между тях. Старият замисъл включваше да й предложи брак, а сетне да я отпрати в Русия.

Сега разбра откъде идваше тази тъга напоследък. Угризения. Разкъсващи, дълбоки угризения за това, което беше намислил първоначално.

Отново хвърли поглед през прозореца и я зърна да си играе с кучетата. Тя не би могла да предположи коварния замисъл и поради невинността си не разбираше какво зло й е готвел. Колко иронично. Беше се заел да я съблазни, а свърши сам съблазнен. Тръгна без никакви проблеми със съвестта, а сега същата тази съвест го караше да се види в съвсем нова светлина.

И невинната игра навън изобщо не му харесваше.

Полугласно прокле сам себе си и се дръпна от прозореца.

През следващите дни из селото плъзна новината за скорошната сватба между лейди Сесилия и ърл Марчъм. Никой не се изненада.

Изненада беше новият слух за брата на ърла и руското девойче.

Госпожа Макдугъл първа дочу прокрадващата се клюка и незабавно каза какво мисли за хората, които разпространяваха подобни долни измислици.

Беше неделя и тя тъкмо излизаше от църква, когато на стълбите отпред й се наложи да постави Ела Евъшам на мястото. Без да обръща внимание на Хари, който чуваше всичко, госпожа Макдугъл заяви:

— Ела Евъшам, засрами се от себе си. Как можеш да повтаряш подобни измислици, при това пред Божия храм.

Докато приключи с Ела Евъшам, последната вече се беше заклела вече никога да не повтаря подобни приказки и да не забравя, че Бог е казал да не клеветиш ближния си и че Той вижда всичко.

— Добре я подреди — отбеляза Хари.

Госпожа Макдугъл го погледна. Гърдите й се издуваха гордо.

„Грешникът бяга без да го преследват, а праведникът е храбър като лъв.“

Вярна на клетвата си, Ела не каза и думица никому… дори на най-добрата си приятелка, Мили Потшърд. Но въпреки праведността на Ела, слухът за отвличането на Наташа от брата на ърл Марчъм, маркиз Хавърлай, се разпространи като пожар в Епълкор.

— Нищо не разбирам. Сигурна съм, че й вдъхнах страх от Бога — каза госпожа Макдугъл на готвачката. — Ела Евъшам си има своите слабости, но не е глупачка.

— Е — отвърна готвачката — щом си вдъхнала страх Божи на Ела, значи някой друг се е разприказвал.

— Кой? — попита госпожа Макдугъл. — Кой би говорил подобни долни клевети по адрес на нашата мила Наташа? Кой би сторил такава злина на любимката на цялото село?

— Може би просто хората клюкарстват, защото си нямат друга работа — предположи готвачката.

Госпожа Макдугъл поклати глава.

— Не, някой е знаел фактите, а и слухът е стигнал прекалено надалеч, за да е проста клюка.

— Не виждам какво можем да направим — тъжно кимна готвачката. — Каквото не може да се оправи, трябва да се изтърпи.

— Нищо няма да търпим. Ще отричаме отново и отново. А аз лично ще извия врата на всяка подла душица, която повтори тази клевета — заяви госпожа Макдугъл и изобщо не се шегуваше.

Тревор чу бледи отгласи от слуховете за него и Наташа и разбра какво трябва да направи.

Ще отиде при нея и ще постъпи като честен човек. Беше отнел девствеността й и беше съсипал доброто й име. Щеше да й предложи в замяна своето име.

Не му беше трудно да вземе това решение, като се има пред вид, че вече почти беше решил да поиска й ръката. И най-важното, беше дълбоко влюбен в нея. Искаше му се това да не става толкова бързо, за да има време да я ухажва както подобава, после да се сгодят официално и накрая да вдигнат пищна сватба, но щеше да се наложи да се откажат от това. Слуховете се разпространяваха като горски пожар, но той знаеше как да ги спре. Щом обявеше годежа, слуховете щяха сами да угаснат.

Тръгна да търси Наташа, готов да й поиска ръката. Намери я в оранжерията да оглежда някаква саксия.

— Великденска роза — каза тя. — Цъфти през март и април.

— Прилича на коледната роза — отбеляза той, загледан в розовите цветчета.

Тя се усмихна.

— Близки роднини са. И подобно на братовчедка си, тя е отровна. Вуйчо ти обичаше отровните растения.

— Прекрасно си спомням.

— О, лианата ли? — възкликна Наташа, като проследи погледа му.

Той отново се загледа в розата.

— Дяволско растение. Защо не го унищожиш?

— Да я унищожа ли? — тя хвърли поглед към невинната на вид роза. — Не растенията са дяволски, а нещата, които хората правят с тях. Виж това черно коренче, например. През средновековието са го смятали за магическо.

— В теб също има магия — каза Тревор и се приближи до нея. Взе саксията от ръцете й, остави я на пода, сетне я хвана за изцапаните с пръст длани и започна да ги целува.

Тя беше съблазнително близо, фея от приказките с ореол от слънчеви лъчи. Забеляза играта на светлината в нейната черна коса, докато широките й поли обгръщаха краката му и сякаш го държаха в плен. Тежката, натрапчива миризма на цъфнали растения ги обгръщаше отвсякъде и му напомняше за доволството и лекото замайване, които ги обземаха след като са бяха любили.

Желаеше я.

Сега. Утре. Завинаги. Знаеше, че никога не би могъл да й се насити. Цял един живот нямаше да му стигне. Нейният образ изпълваше нощите му, нейното присъствие — дните му, а устата му непрестанно повтаряше нейното име като молитва. Наташа. На-та-ша. Топло. Екзотично. Земно. И скоро ще бъде негова.

Сякаш прочела мислите му, тя извърна лице. Тревор се запита дали мислите му не са я накарали да се засрами.

Отиде зад нея, нежно постави ръце на кръста й и я притегли към себе си. Усещаше извивките на тялото, нейният аромат го лъхна, когато потърка нос в шията й.

Думите сякаш му идваха сами.

— Когато те няма, живея в страх да не бъда откъснат от извора на живота. Сетне те виждам и поемам дълбоко дъх, сякаш Плутон излиза от подземните си покои и преоткрива живота и аромата на розите.

Обърна я към себе си и се загледа в това лице, което го преизпълваше с такова щастие. Прегърна я и зарови нос в косата й.

— Прости ми, Наташа.

Тя се разсмя, гъделичкана от дъха му.

— Да ти простя ли? За какво? Че ме обичаш ли?

Отдръпна се и се загледа в прелестните й очи. Бяха толкова доверчиви, че нещо вътре го преряза.

— Прости ми — прошепна отново той. — Прости ми, че не съм това, за което се представях, за стотиците неща, които казвах и правех, без да ги чувствам. И само откривах, че всяка дума, всеки жест ме обвързваха по-плътно към теб. Обичам те.

Тя наклони глава и се усмихна колебливо, сякаш нещо й подсказваше да бъде предпазлива.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

Усмихна й се.

— Да, и не знам откъде да започна.

Очите й проблеснаха.

— И какво си направил? Изгорил си отровната лиана? Чел си скришом дневника ми? Надзъртал си през ключалката, докато се обличам?

Сърцето му се сви. Как би могъл да й каже? Гледаше го с такова доверие, че сърцето му се късаше. Вярваше му и любовта, която светеше в погледа й, се градеше на тази вяра. Той си пое дъх и затвори очи, молейки се да намери подходящите думи. Накрая погледна и разбра, че моментът е дошъл.

Прегърна я. Мислите му бяха като водовъртеж сред остри камъни. Леко докосна устните й, с целувка, нежна като листенцата на великденската роза. Тя стоеше пред него като видение, слънчевата светлина и невинността сякаш правеха кожата й прозирна. А страстта, която изпитваше към него, оцветяваше бузите в блед прасковен цвят. Изглеждаше толкова млада, толкова хубава и той би й признал всичко, но не можеше, защото единствените думи, които успяваше да промълви, бяха „обожавам те“, „обожавам те“, „обожавам те“.

Но не можеше да не се изповяда.

И тогава й разкъса сърцето.

Както стоеше разтворена пред него като цъфнала пъпка, той й каза всичко, което се бе страхувал да признае. Как беше дошъл в Марчъм с определена цел. „От самото начало бях планирал да те накарам да се влюбиш в мен.“

Разтреперана, тя вдигна очи към него и каза със странно спокоен глас:

— А сега какво? Какво смяташ да правиш сега, Тревор, когато се влюбих в теб?

Угризенията го разкъсваха. Как би могъл да й каже? А как да не й каже? Това, което й дължеше най-много, беше истината. Длъжен бе да прояви честност. Но как да й признае, че тогава смяташе да я покани да отплават за Русия, уж за да се оженят там и после да я зареже. Не разбра откъде взе сили, но успя някак да й разкаже това. Всяка дума, всяка сричка го изгаряха. „Но аз самият не смятах да се качвам на кораба“.

Пребледняла и ужасена, тя се отдръпна и поклати глава. Гласът й беше толкова тих, че едва достигна до него.

— Не ти вярвам.

— Истина е, макар да проклинам деня, когато ми дойде тази мисъл.

Посегна да я прегърне, но тя се дръпна. Знаеше колко я боли и знаеше, че вината е негова. Искаше да я залюлее в обятията си, да я утеши. Как да й обясни, че и неговото сърце кърви? Никога досега не се беше влюбвал и никога не бе разгонвал така душата си пред жена. А сега, макар да съзнаваше, че рискува да я загуби, правеше точно това. Изливаше душата си пред нея, казваше й колко я обича, колко й вярва, молеше я да му прости, повтаряше й „Искам да си до мен. Завинаги. Моля те да станеш моя жена, любов моя“.

Тя се стегна и отговори с променен до неузнаваемост глас:

— Твоя жена ли? Значи продължаваш да ме оскърбяваш с подигравките си.

— Това не е подигравка! — отвърна той. — Край на лъжите. Само истината. Само любовта, която изпитвам към теб.

По треперещия й глас разбра, че нейното сърце бие бясно като неговото.

— И очакваш да ти повярвам?

— Обичам те! — повтори той и я хвана за ръката. Отчаяно се надяваше, че ще усети как доверието отново протича от нейната длан в неговата, като топъл поток на прошка и разбиране. Прости ми, любов моя. Прости ми…

Тя издърпа рязко ръката си и го зашлеви.

— Надявам се никога повече да не те видя.

Миг по късно вече я нямаше.

Тревор прокле живота си. Сетне вдигна саксията с великденската роза и с ново проклятие я запрати през прозореца.