Илейн Хофман
Време за рози (20)

Деветнадесета глава

Наташа изскочи тичешком от оранжерията и продължи да тича.

Раната беше прекалено дълбока, за да бъде излекувана от тъй късно дошлото признание. Не знаеше къде отива. Знаеше само, че иска да се махне колкото се може по-надалеч — по-надалеч от него.

Мина тичешком по мъхестата пътечка, която водеше към оранжерията, сетне край езерото с патиците и градината, като не си даде труда да махне на Хари в отговор. Тичаше, докато усети, че сърцето й ще се пръсне, а ребрата ще разкъсат кожата, но дори тогава не забави бяг. Спря чак когато краката отказаха да я държат и дробовете й пламнаха, повече не можеше да тича.

Поемаше си с мъка дъх, докато оседлаваше своята кобила. Изскочи в галоп от конюшнята. Заобиколи Епълкор и смяташе да препуска чак до Лондон. Но постепенно гневът й се уталожи и разумът започна да се обажда.

Не можеше да изостави братята си, нито да напусне Марчъм. Къде би могла да отиде? Кой щеше да се грижи за тях? Защо те да страдат заради нейните грешки — а съзнаваше, че вината беше отчасти нейна, защото каквото и да беше приказвал Тревор, тя му се беше отдала доброволно. Ако избяга, щяха да пострадат най-невинните.

Спря коня и видя, че е стигнала до порутената ограда на някакво старо гробище. Слезе от коня и се подпря на един келтски кръст с почти изличен от времето надпис. Прегърна кръста и се разплака — не за отдавна станалите на прах кости, които лежаха под камъка, а за себе си, за непоправимото, за сполетелите я болки. Имаше ли нещо по-горчиво от предателството? Не би могло да има.

Не знаеше колко е плакала, но постепенно хлипането утихна, а със сълзите беше изтекъл и гневът. Останали бяха само печал и празнота.

Намери коня да пасе наблизо. Възседна го и пое по пътя. Беше следобед, когато стигна до Епълкор. Настигна група селски момчета, някои по-големи от нея. Държаха въдици и уловената през деня риба.

Като ги наближи, те започнаха да шушукат, да се споглеждат и побутват. Накрая едно от момчетата, което познаваше като приятел на Нед, й подвикна:

— Курвата на ърл Марчъм.

— Не е курвата на ърла, а на брат му — обади се друго момче.

— Май просто е домашната курва на Марчъм — намеси се трето. — Пуска на всеки, който си поиска.

— А сега май търси и в Епълкор пред кого да разтвори крака.

— Е, що не помогнем.

Наташа запази достатъчно присъствие на духа, за да се направи, че не ги чува. Вирна глава, стисна камшика за езда и смушка кобилата да мине в по-бърз тръс край тях.

Като ги задминаваше, едно от момчетата сграбчи юздата и я дръпна така силно, че разкървави нежните устни на животното. Кобилата изцвили и се изправи на задните си крака. Наташа усети някой да я хваща за крака и шибна ръката с камшик, но други пръсти се впиха в рамото й. Загуби равновесие и усети, че я смъкват от коня. В същия миг кобилата отново се изправи на задните си крака и хвърли Наташа на каменната настилка.

Хиленето и подмятанията спряха, когато безчувственото й тяло се затъркаля надолу към канавката. Не се чуха подигравателни забележки, когато главата й се удари в усуканите корени на едно старо дърво. Селските момчета млъкнаха, като видяха отпуснатото неподвижно тяло на дъното на канавката.

 

 

По нагоре по пътя селският викарий и синът му също имаха проблеми. Конят им потропваше весело по селския път, но изведнъж едната му подкова падна. Викарият, господин Потър, слезе със сина си от двуколката.

— Сякаш Господ иска да повървим пеша — каза викарият, хвана юздата и поведе пострадалото животно по пътя.

По-късно той трябваше да признае, че наистина в цялата работа имаше пръст Божи. Защото ако подковата не беше паднала и не бяха тръгнали пеша, нямаше да видят тичащите момчета, нито щяха да забележат отпуснатото окървавено тяло край пътя.

Викарият се надвеси над Наташа, а синът му хукна след нейната кобила. Разседлаха я и бързо я впрегнаха в двуколката. Сетне викарият внимателно подкара крехкия си товар към Марчъм, а сина си изпрати за доктора в Епълкор.

Когато лекарят пристигна в Марчъм, лейди Сесилия го заведе в стаята на Наташа. Тони беше седнал на леглото в краката й, а Тревор стоеше до нея и държеше бледата й безжизнена ръка.

Докторът погледна Тревор и Тони, сетне лейди Сесилия.

— Вие — каза той на младата дама — можете да останете. Останалите вън.

Тревор имаше чувството, че е минала цяла вечност, преди докторът и Сесилия да се появят на стълбата. Щом ги видя, Сесилия избухна в плач и се хвърли в прегръдките на Тони.

Мъчителен ужас обзе Тревор. Не можеше да е мъртва. Хвана доктора за ръката.

— Какво…

— Успокойте се — отвърна лекарят и си освободи ръката. — Има неприятна рана на главата, счупено ребро и повече натъртвания, отколкото би трябвало да има по едно невръстно девойче, но ще се оправи. За съжаление ще загуби детето.

Лейди Сесилия спря да плаче и погледна Тони.

— О, Тони! Как, как си могъл?

— Какво искаш да кажеш с това „как си могъл“?

— Ще… ще трябва да се ожениш за нея — изхлипа лейди Сесилия и отново избухна в плач.

Тони беше смаян. Премести безпомощно поглед от годеницата си към доктора, сетне обратно.

— Да се оженя за нея ли? Но аз никога… аз не съм… Детето не е от мен — започна да заеква той.

— Детето е от мен — намеси се Тревор. — И вече я помолих да се омъжи за мен, макар да не знаех за детето.

Млъкна за момент, сетне потърка замислено врат и продължи с пребледняло и уморено лице.

— Мисля, че тя също не знаеше за детето.

В това отношение Тревор имаше право. Наташа едновременно научи, че е имала дете и че го е загубила. С това предателството на Тревор стана още по-черно.

— Е хайде, дете — повтаряше госпожа Макдугъл, докато бършеше собствените си очи с голям вълнен пешкир. — Два бъчви сълзи не могат да излекуват и една драскотина. Само се измъчваш още повече. Хабиш цялата си сила, а тя ти трябва, за да оздравееш.

Наташа усещаше как горещите поточета сълзи се стичат по лицето й.

— Как ще погледна хората в очите? Как ще погледна братята си?

— Онези нехранимайковци ли? Че те всичко прощават. И с право, защото и другите непрестанно трябва да им прощават. — Тя потупа Наташа по ръката. — Не се безпокой за Лука и Павел, душичке. Тях не ги свърта на едно място, но нищо не може да помръдне любовта им към теб.

Вратата се отвори и госпожа Макдугъл видя Тревор на прага.

— Остави ни сами за малко — каза той с влизането си.

Госпожа Макдугъл кимна и тръгна към вратата.

— Останете, моля ви — обади се Наташа. — Нямам какво да говоря с него.

Госпожа Макдугъл се поколеба, но Тревор така я изгледа, че тя изскочи като тапа през вратата. Той седна до леглото на Наташа и пое ръката й между дланите си. Тя немощно се опита да я издърпа, но не й стигна сила.

— Точно когато най-много се стараем да бъдем честни, нещата стават най-объркани — каза той. — Знам, че моите извинения и разкаяния не те интересуват, но искам да ги повторя. Бих дал да отрежат и двата ми крака, Наташа, за да мога да променя нещо.

В хладния й поглед нямаше милост.

— Моля се на Бога да не се отървеш толкова леко — каза тя и извърна лице към стената.

— Значи ще ти бъде приятно да узнаеш, че не съм. Нямам белези, но ме боли. Нямам рани, но кървя. Всичко е вътре, където не се вижда и където оздравява най-мъчително. Не знам какво да кажа, за да облекча болката ти. Разбирам, че не мога да ти върна това, което загуби. Искам само да знаеш, че мен ме боли двойно повече. Каквото и да си загубила ти, моята загуба е по-голяма. Сърцето ми претегли моята вина и произнесе присъдата. Можеш да бъдеш спокойна. Познаваш греховете ми, любов моя, но никога няма да узнаеш страданието на сърцето ми. Съвестта ми има хиляди езици и всички те ме проклинат. Повече от всяка земна слава копнея за прошка и покой. Ще прекарам остатъка от дните си, молейки се съвестта да спре да ме измъчва. Няма повече да те наранявам, като ти повтарям колко те обичам. Знаеш, че е така. Няма да ти причинявам нова болка, като те моля да ми позволиш да прекарам остатъка от своя живот в опити да изкупя вината си, макар че бих дал всичко за подобна възможност. Мога само смирено да те помоля да се смилиш и ако е останала някаква искрица от предишното чувство, ако имаш някаква милост към мен, да ми кажеш „прощавам ти“.

Наташа се обърна към него. Мразеше го с цялото си сърце. Видя сълзите му и беше благодарна, че той страда. Чу как гласът му потрепва от мъка и се молеше това да продължи. Тя беше загубила детето си, преди да разбере за неговото съществуване. Сърцето й беше пълно с мъка.

Част от нея се молеше само той да я вземе в обятията си и да я залюлее, но друга част не искаше повече да го вижда.

— Махай се от очите ми — продума тя. — Само това имам да ти кажа. — Отново се обърна към стената. — А сега ме остави сама.

— Ще ми позволиш ли…

— Махай се.

Той стана. Още държеше ръката й между дланите си. Целуна я по китката и нещо в нея се прекърши. Издърпа рязко ръката си.

— Махай се, убиец такъв! — изпищя тя. — Не ти ли стига каквото направи? Какво още искаш? Да ме убиеш и мен ли? Махай се! Махай се, чуваш ли!

Истеричните й писъци докараха страховитата госпожа Макдугъл.

— Това е от опиума — каза тя на Тревор, връхлитайки в стаята. — Не е на себе си. Не я винете за тези приказки.

След секунда дотичаха и Сесилия и Тони. Сесилия седна до Наташа, прегърна я и започна да я люлее лекичко.

— Хайде, хайде — повтаряше тя. — Недей така.

Тони погледна брат си и видя цялата болка в неговия поглед.

— Загубих я — каза Тревор, уплашен и безпомощен.

Тони го прегърна и двамата излязоха от стаята.

Тревор остана още две седмици в Марчъм, докато Наташа се оправи, поне физически. Всеки ден отиваше при нея, в градината или в стаята, където седеше, бледа, с помътнял и безжизнен поглед. Заставаше на колене и я молеше да му каже нещо, да му прости. И всеки път тя отвръщаше лице, сякаш между тях никога не бе имало любов и страст.

В началото на третата седмица той не я потърси сутринта. Не дойде при нея през целия ден. Надвечер тя каза на госпожа Мак:

— Надявам се, че се е отказал.

Тогава научи и истината.

— А! Май така е станало, като го гледах как потегли снощи за Лондон.

Наташа изпроводи с поглед госпожа Мак, която изнесе подноса с чайника.

Затвори очи и се облегна на креслото. Усети как сълзите се стичат по лицето й.

— Всичко свърши и той си отиде — прошепна тя. Вестта не й носеше очакваното облекчение.