Илейн Хофман
Време за рози (13)

Дванадесета глава

Молиер е казал „Благоразумието винаги е на мода“. Лейди Сесилия трябва да беше чела Молиер.

За късмет тъкмо по това време лейди Сесилия реши да направи още един набег към провинцията, този път за да навести една братовчедка край селцето Феърфилдс, недалеч от Епълкор. Още с пристигането й лейди Сара Мейфилд, на която всички викаха Сали, посвети като добра християнка лейди Сесилия в последните слухове. В тях се споменаваше и за новия ърл Марчъм, както и за неговата хубава повереница.

Лейди Сесилия беше кротка жена и трудно се поддаваше на подозрения и ревност. Беше щастливо, добросърдечно и приветливо същество, което мнозина бяха склонни да тълкуват като липса на характер. Същите хора приемаха нейната разсеяност за глупост. Те охотно биха се съгласили с определението на лорд Антъни — че лейди Сесилия има ум колкото бърсалка за прах.

Току-що пристигналата лейди Сесилия седеше на следобеден чай в градината с братовчедката си Сали. Една роза от сорта принц Албърт пълзеше по оградата, а небето над тях беше обсипано с цветове — розов, лилав, златен, пронизани от зелени нишки, които караха лейди Сесилия да се чуди дали небесата не отразяват пищната зеленина под тях.

Тя кимаше от време на време, просто за да покаже, че следи разговора. Хората говореха, че е родена с изключителен късмет, защото беше невероятно богата. Имаше и други достойнства, но те не личаха толкова ясно, колкото богатството. Никой не го беше забелязал, но всъщност лейди Сесилия беше хубава по своя кротък, приветлив начин. Първият срещнат щеше да забележи по нея безспорните белези на богатството и скъпото възпитание, но само проницателният наблюдател би съзрял красотата.

Не че лейди Сесилия се опитваше съзнателно да прикрие хубостта си. Това ставаше по-скоро случайно. Просто не знаеше какво да прави с нея. Хубостта й беше типично английска — небесносини очи, златисторуса коса, белоснежна кожа. Беше бледо цвете, което трудно се забелязваше в слънчев ден. За лош късмет любимият цвят на лейди Сесилия беше жълтото и многобройните й скъпи рокли бяха предимно жълти. Този цвят само я караше да изглежда безцветна като захабен месинг, а лицето й — хлътнало и изпито. При подбора си на кройки проявяваше изключително бедно въображение и ако имаше нещо вярно в израза „по дрехите посрещат“, повечето врати щяха да се затръшват под носа на лейди Сесилия.

Приличаше на избеляла износена рокля.

Изтощена от пътуването, тя се беше отпуснала в люлеещия се стол и слушаше разказа на братовчедка си.

Когато Сали приключи със сводката за последните приключения на Тони, лейди Сесилия просто отхвърли всичко.

— О, ама че приказки. Та той е настойник на момичето. Какво би могъл да направи? Да изхвърли горкото бездомно дете?

— Дете ли? — Сали без малко щеше да падне от стола. — Дете? Виждала ли си я?

— Е… не съвсем. Разбираш ли, когато гостувахме на Тони, нея я нямаше в Марчъм.

— Много благоразумно — отвърна Сали. — Откъде ти хрумна, че била дете?

Лейди Сесилия премигна.

— Е, ами Тони ми каза, разбира се.

— Разбира се — повтори Сали, отпусна се отново в стола си, кръстоса доволно ръце и я погледна многозначително. — И ти, естествено, му повярва?

Лейди Сесилия кимна.

— Че защо да не му вярвам?

— Защо не отскочиш до Марчъм да хвърлиш един поглед на това дете, към което той проявява такава благосклонност, а сетне пак ще поговорим — предложи Сали. — Момичето е зряло като праскова, напълно развита жена, готова да бъде откъсната… ако се сещаш какво имам пред вид. Тя е рядка красавица и затова всички приказват за нея.

— Е, каквато и да е, аз имам доверие в Тони.

Сетне, като забеляза изуменото изражение на братовчедка си, допълни:

— Не бих могла да ходя да шпионирам в Марчъм.

Сали беше поразена.

— Че защо да не го направиш?

— Няма да е прилично. Тони е мой годеник. Длъжна съм да му имам доверие.

— Всичко е прилично, когато си влюбен. Освен това твой дълг е да се грижиш за интересите си и да проверяваш доколко той държи на обещанието си. Помни ми думите, много ще има да плачеш, ако не направиш нещо. Чух от съвсем достоверен източник, че твоят мил Тони е намислил да се жени… и то не за теб.

Лейди Сесилия стана още по-бледа, доколкото това изобщо беше възможно. Ръцете й се разтрепериха. Остра болка прониза гърдите й. Очите й се насълзиха. Да загуби Тони? Човекът, когото обичаше с цялото си кротко сърчице? Човекът, който караше главата й да се завърти само като я погледнеше? Да загуби Тони? Самообладанието й се пропука.

Време беше да развее бойното знаме. Кротостта и благостта са хубави неща, когато всичко върви добре. Сега не беше моментът да кърши ръце и да блее като агънце. Време беше да стане дъщеря на Арес, май така се казваше богът на войната и прочее.

Нямаше повече колебания. „Добрата война няма нужда от повод“, казват хората. Винаги си беше мислила, че грам благоразумие струва повече от кило хитрост. Е, не беше ли крайно време да прояви елементарно благоразумие?

Явно случаят беше такъв, защото следващата реплика на Сали потвърди нейното заключение:

— Мисля, че е време да призовеш тежката артилерия, скъпа братовчедке. Нищо няма да спечелиш, ако седнеш да страдаш самотна. Чух, че лорд Антъни е легнал болен от някаква треска. Съвсем естествено е да го навестиш и междувременно да хвърлиш един поглед на руското хлапе. Нямаш си представа на какви номера са способни тези чужденци. Тя е рускиня, а значи роднина на хуна Атила.

Лейди Сесилия не изглеждаше убедена в последното.

Сали не допусна подобна подробност да я разколебае.

— От мен да го знаеш. Един добър пълководец винаги проучва врага, преди да се впусне в битка.

— Имаш право — отвърна лейди Сесилия и затвори слънчобрана си с трясък. — Да се подготвим за битката — каза тя, размахвайки чадъра като знаме. — Тръгваме на война срещу руснаците.

Внезапно забеляза, че Сали я гледа особено.

— Какво има?

Сали поклати глава.

— Не можеш да тръгваш на война в такъв вид.

Лейди Сесилия се огледа. Не виждаше нищо необичайно по себе си.

— Какъв вид? — попита тя.

— Определено изглеждаш безцветна. Понякога се чудя къде са очите на майка ти. Знам, че леля толкова обича жълтото, та чак… Но ако трябва да бъдем честни, то просто не е за тебе. — Сали стана и започна да обикаля около Сесилия, оглеждайки я от главата до петите. — И тази рокля — продължи тя, побутвайки скъпата материя. — Кройката изобщо не ти подхожда. Не стига, че от това жълто си грейнала като жито, ами от кройката си и заприличала на сноп. Какви други дрехи носиш?

— Имам един млечнобял утринен тоалет.

Сали поклати глава.

— И още един, пак бял.

Сали пак поклати глава.

— Има и един в прелестно златисто с кафява нишка — продължи лейди Сесилия. Сетне видя изражението на Сали и въздъхна печално. — Значи няма надежда. Боя се, че всичките ми дрехи са в…

— Жълто — допълни Сали. Лейди Сесилия изглеждаше съкрушена.

— Хайде, ела — каза Сали и я хвана под ръка. — Не всичко е загубено. Трябва да поработим малко.

Докато лейди Сесилия се въоръжаваше в гардеробната на Сали под ръководството на братовчедка си, Наташа стоеше объркана. Поредният й сблъсък с Тревор беше приключил както всички техни сблъсъци напоследък — с целувка. Затова се беше зарекла да стои далеч от него. Но той все някак успяваше да я намери, където и да се укриеше. И щом я намереше, скоро тя се озоваваше в прегръдките му. И именно там беше проблемът.

Обичаше Тони, но бе придобила вбесяващия навик да се целува с брат му. И това й харесваше. Не беше глупачка. Разбираше, че трябва да сложи край на това свое увлечение по Тревор. Разбираше също, че не би могла да го направи. Слаба, помисли си тя. Просто съм прекалено слаба. Защо Тревор не я оставеше на мира… или още по-добре, просто не си тръгнеше?

Тони, помисли си тя. При Тони съм на сигурно място.

Без да губи и секунда, тя се насочи към стаята на ърла.

Още с влизането си разбра, че Тони се чувства по-добре. За пръв път седеше облегнат в леглото.

— Здрасти — поздрави го тя. — С всеки ден изглеждаш по-добре.

— И се чувствам по-добре — отвърна Тони и потупа леглото до себе си. — Седни при мен, ангелче мое с гарванова коса.

Наташа тъкмо щеше да откликне на молбата му, когато вратата се отвори и вътре връхлетя Тревор.

— Никога ли не чукаш? — попита тя намръщено.

— Не и когато влизам в стаята на брат си — отвърна Тревор и я огледа одобрително. — Наистина си прелестна в тази розова рокля, госпожице Симонова. Розовото много отива на абаносови коси като твоите.

— Значи ще имам пред вид да не я обличам повече — отвърна тя и още повече се вбеси, когато той имаше наглостта да се разсмее.

Наташа тъкмо си беше поела дъх да му обясни някои неща, когато в стаята връхлетя госпожа Макдугъл, запъхтяна и внушителна като застаряващ ураган. Носеше вестта, че лейди Сесилия се качва по стълбите.

— По стълбите ли? — възкликна Тони. — Тук? Искаш да кажеш, че Сесилия е тук? В Марчъм?

— Аха — отвърна госпожа Макдугъл. — И не прилича на себе си.

Преди Тони да попита какво иска да каже госпожа Макдугъл с последната забележка, се разнесе гласът на лейди Сесилия:

— Тони… облечен ли си?

Като чу стъпките й пред вратата, Тони погледна отчаяно Наташа и Тревор.

Тревор вече беше пресметнал, че няма време да изкара Наташа от стаята и да я скрие някъде, преди лейди Сесилия да се е появила. Погледна успокоително Тони, грабна Наташа за ръката и я напъха в гардеробната на Тони точно преди въпросната дама да влезе.

Щом Тревор пусна ръката й, Наташа се залепи за процепа на вратата. Хвърли един поглед на лейди Сесилия, ахна ужасено, сетне отново се загледа.

С развети знамена лейди Сесилия се плъзна в стаята, обвита в блестяща синя коприна със зелена нишка. И като връх на всичко деколтето й беше достатъчно щедро, за да впечатли Тони и да го накара да източи любопитно шия. Наташа отново ахна, като видя как Тони отваря уста да каже нещо и сетне пак да я затваря, видимо объркан.

— Сесилия — едва успя да продума той и Наташа разбра, че е просто смаян.

Огледа отново лейди Сесилия и си помисли, че дори Клеопатра не би могла да влезе по-царствено в Рим. Нищо не отговаряше на описанията, които бе чувала. Нямаше я опъната назад прическа, която я карала да прилича на обелена ряпа. Пищните лъскави коси бяха събрани на тила й, а при всяко движение край изваяното й лице се полюшваха златни къдри.

Не й бяха споменавали също, че лейди Сесилия има толкова чиста кожа и такъв прасковен тен. Нито за нейните очи… Те бяха сини като аквамарина, обрамчен с брилянти, който блещукаше върху пищната й гръд. Прехвърли поглед върху Тони, който изглеждаше хипнотизиран от въпросните форми. А твърдеше, че лейди Сесилия била непривлекателна…

Сега той не можеше да откъсне поглед от нея и Наташа направо четеше мислите му: „А като се прибавят и парите…“

Преди Наташа да успее да се съвземе, лейди Сесилия седна на леглото до Тони, който, продължаваше да зяпа гърдите й. Сетне направи нещо, което Наташа можеше да окачестви само като крайно неприлично. Сякаш поддавайки се на внезапен импулс, тя повдигна главата на Тони и продължително го целуна.

Дори за несведущата Наташа беше ясно, че безсрамникът Тони отвръща на целувката.

Когато свършиха, лейди Сесилия започна да се извинява, но Тони се ухили и отвърна:

— Недей. Направи го отново.

Дамата явно имаше сговорчив характер, каза си Наташа, докато наблюдаваше как Сесилия го целува отново и отново.

В този момент Наташа направи най-смайващото разкритие. Гледката не я възмути толкова, колкото беше предполагала, или колкото би трябвало. В момента обаче не се замисли върху това, тъй като целуването в другата стая свършваше.

Тони се намръщи.

— Откъде си научила да се целуваш така?

— Ти ме научи — простичко отвърна лейди Сесилия.

Той се изпъчи.

— Наистина ли?

— Да, Тони. Ти ме научи.

— Хайде пак — каза той, много доволен от себе си.

Докато Наташа успее да мигне, целувките се подновиха.

Откъм гардеробната пак се чу възмутено изпъшкване и лейди Сесилия погледна натам.

— Какво беше това — попита тя.

Тони се озърна.

— Ами… какво?

— Този звук. Чух някакъв звук.

— Вероятно идва отвън.

— Не, дойде оттам — каза тя, стана и бавно тръгна към гардеробната.

Наташа беше ужасена. Тревор бързо я дръпна от вратата и сам залепи око на дупката. Видя лейди Сесилия да става от леглото, без да откъсва поглед от гардеробната. Мътните да го вземат! Моментът не беше подходящ да представи Наташа на лейди Сесилия. Гръм и мълния! Как пък все на него се падаше спешно да крие чернокосата рускиня от лейди Сесилия.

Потръпна. Дамата нямаше мозък, но имаше очи. Хубава каша щеше да се забърка, ако ги хванеше в гардеробната на Тони. Без да губи секунда, Тревор напъха Наташа между няколко палта на Тони в единия ъгъл на стаята. С поглед я предупреди, че ако отвори уста, животът й няма да струва и пукната пара. Сетне бързо започна да се съблича. Тъкмо беше стигнал до гащите, когато лейди Сесилия отвори вратата.

Наташа беше на косъм от решението да се изправи пред лейди Сесилия и да й обясни какво мисли за нея, но замръзна, като зърна Тревор. Гледката я смая толкова, колкото смая и лейди Сесилия. С широко отворени очи Наташа оглеждаше изпод палтата и ботушите голото — или поне крайно разголеното — мъжко тяло. След като хубаво огледа Тревор от глава до пети, прехвърли вниманието си към лейди Сесилия.

Последната стоеше като вкаменена на прага, само на лицето й изражението на ужасена изненада бавно се изместваше от малко гузно удоволствие.

Безсрамница. Наташа кипеше вътрешно, като гледаше как лейди Сесилия не може да отлепи прехласнатия си небесносин поглед от Тревор, сякаш се опитваше да запомни всеки сантиметър от него. Дори не се сещаше да се извини за внезапното нахлуване, нито че го е смутила в такъв деликатен момент. Това вбесяваше Наташа. И тя осъзна, че безсрамният начин, по който Сесилия зяпаше Тревор, я дразни много повече от целувките с Тони. И ако това не е знак, че не си чак толкова влюбена в Тони, каза си Наташа.

Погледна Сесилия, сетне Тревор. От първата им целувка тя се питаше как ли изглежда това тяло, което така хубаво се притискаше към нейното. Но действителността надхвърляше и най-дръзките й видения. Никога не си беше представяла, че мъжкото тяло може да бъде тъй хубаво, нито че дава отговор на толкова много дискретни въпроси.

Гърлото й пресъхна. Дишаше тежко и пресекливо. Пред очите й танцуваха видения, за каквито не се споменаваше в никой наръчник за млада девица. Ето това се казва съвършенство, помисли си тя с известно задоволство.

Докато наблюдаваше как лейди Сесилия изучава Тревор, по тялото й премина някаква топла вълна. Добре че не бе права, иначе краката й щяха да се подкосят. Щом тази жена чак толкова обича Тони, защо не се връща при него, ядно си помисли Наташа. Като гледаше как учестено се надигат гърдите на лейди Сесилия, как упоено плъзга поглед по всяка частица от Тревор, ясно си личеше, че в момента в главата й се въртят само мисли за него… и то несъмнено от крайно неприличен характер.

Тревор невъзмутимо се усмихваше, леко повдигнал едната си вежда. Сетне се поклони елегантно на лейди Сесилия.

— Боя се, че тук няма дреха, подходяща за вас, Сесилия. Но ако сте решила да потърсите, моля заповядайте… Ще ви помоля само да ми дадете няколко минути, за да се приведа в по-подходящ вид.

— О! — заекна лейди Сесилия. — Мно… Много съжалявам. Нямах намерение да ви оглеждам така, но бях изненадана.

Да беше само това, помисли си Наташа.

— Позволете да ви уверя, че и двамата бяхме изненадани. А сега, ако не мога повече да ви бъда полезен с нещо, ще бъдете ли така добра да затворите вратата, за да се дооблека?

— О… Да… Ами да, разбира се… искам да кажа, ами такова…

— Сесилия — провикна се Тони. — За какво си дошла, да зяпаш брат ми или да се грижиш за мен?

Лейди Сесилия тръшна вратата секунда преди Наташа да изпълзи от скривалището си.

— Как си позволяваш — изсъска тя, удряйки го по голите гърди. Гневът й придаваше неподозирани сили.

— Шшт — прошепна Тревор. — Трябва да се облека.

— Обличай се тогава. Вече видях всичко — отвърна тя полугласно. Сетне плъзна за последен път поглед по него, просто да се увери, че не е пропуснала нищо.

Когато отново вдигна очи към Тревор, той изглеждаше развеселен.

— Сигурна ли си, че си видяла съвсем всичко? — дрезгаво прошепна той.

Тя кимна и го видя да се ухилва.

— Сладка Наташа, не си ли чувала, че добрите играчи никога не разкриват всичките си карти?

— Е, показа ми достатъчно, за да разбера, че трябва да се оттегля от играта.

Пръстите му докоснаха брадичката й, сетне повдигна лицето й и я целуна леко.

— Мислех си, че комарджийската ти жилка е по-силна. Нима ще се оттеглиш без да провериш дали не блъфирам?

Наташа неволно плъзна поглед към единствената покрита част от неговото тяло. Усети как бузите й пламват. Побърза да отклони поглед.

— Мога да си представя — отвърна тя. — Няма нужда да ме поставяш в неудобно положение.

— Неудобно? Странна забележка за дама, прекарала последните няколко минути в съзерцание на гол мъж.

— Не си гол, а аз не съм те съзерцавала.

— Достатъчно съм разголен, а ти определено ме съзерцаваше, моя Наташа.

Наташа сви рамене. Той имаше право, трябваше да му го признае. Наистина го съзерцаваше и всяко ново откритие й доставяше огромна наслада. Но нямаше намерение да се издава.

— Не съм твоя, а ти ако имаше поне грам добро възпитание, нямаше да си сваляш ризата. Нито пък панталона, щом стана дума за това.

Той се усмихна.

— Ще го имам предвид, когато отново ми се прииска да ме гледаш така.

— Дълго ще има да чакаш.

— Ще видим — отвърна той, пъхайки дългите си крака в панталоните.

— Точно така — каза Наташа, докато се промъкваше уж небрежно към вратата.

— Къде отиваш? — изсъска Тревор. — Да направиш сцена ли искаш?

Наташа не успя да се добере до вратата. Тревор, с една ръка, пъхната в ръкава на ризата, а с другата отвън, я грабна в прегръдките си. Сетне я притисна към палтата на Тони и й запуши устата по единствения начин, за който се сещаше.

Покри устните й със своите.

— Какво правиш, ах ти…!

— Шшт. Мълчи — прошепна той.

— Защо? — прошепна в отговор тя.

— Защото няма смисъл да си губим времето с приказки.

— А с какво друго?

— С нещо много по-хубаво — отвърна той, прошепвайки последните думи в устата й.

Тя попиваше топлината на тялото му. Потръпна, когато ръката му докосна кожата на тила й. Притисна се до него, сгуши лице до врата му и леко започна да го търка с нос, като теле сукалче и през цялото време той й шепнеше нещо нежно и дрезгаво, а ръцете му не спираха да се плъзгат по нея.

Докато Тревор отклоняваше по такъв начин вниманието на Наташа, в съседната стая лейди Сесилия достигаше до някои странни заключения. Безсрамното й поведение не накара Тони да се възмути кой знае колко. Всъщност изобщо не изглеждаше възмутен. Напротив, много му беше харесало всичко това — точно както Сали беше предрекла.

С доволна усмивка годеницата целуна Тони по начин, който щеше да го накара да вземе някои важни решения. Сетне му хвърли прощален поглед, в който ясно се четеше, че още нищо не е видял. Излезе с победоносна усмивка. Сега ти се попържи малко, помисли си тя.

В имението на Сали се прибра една много възторжена и леко зашеметена лейди Сесилия. От години мислеше само за Антъни Хамилтън, а той не й обръщаше никакво внимание, докато не му потрябваха пари. Като послушна дъщеря лейди Сесилия странеше от по-нашумелите млади дами от рода на лейди Каро Лемб или лелята на Каро Лемб, дукеса Девъншир. Винаги се държеше благоразумно, достойно и се стараеше да не изпъква. Но понякога се питаше защо се омъжваха все жени като Каро Ламб, докато нейната девическа чистота не се оценяваше по достойнство.

Но този следобед щеше да промени всичко. За пръв път беше накарала Тони да я забележи. Никога не я беше гледал по такъв начин. Никога ръката му не беше търсила път към гърдите й, никога не я беше целувал така упоително. Щом безсрамието носеше такива плодове, е значи пак щеше да прибягва до него.

— Хайде, Сали — каза тя. — Отиваме при шивача ти.

— Шивача ми ли? Защо?

— За да ни научи как да поставяме стръвта — отвърна Сесилия.

Междувременно Тревор и Наташа бяха приключили с целувката. Тя остана да се посъвземе в гардеробната, а Тревор излезе и се загледа ухилен в брат си.

— Ай, ай. Кой би могъл да предположи. Лейди Сесилия доплува с развети знамена и си тръгва като победителка. Доколкото забелязах, ти не се съпротивлява особено.

— Като видиш, че противникът те превъзхожда, най-добре да отстъпиш — отвърна Тони, също ухилен. — Освен това никой не би могъл да ме обвини, че удрям хората по болното място.

Наташа влезе в стаята.

Тревор се обърна към нея.

— Като стана дума за болните места…

Унизена и оскърбена, прекалено горда, за да слуша обясненията на Тони или дебелашките шеги на Тревор, тя беше объркана и от собствените си чувства. Не можеше да мисли ясно, още по-малко да говори.

Тони започна гузно да се оправдава:

— Ама Наташа, нали разбираш…

— Не си мисли, че ще можеш да замажеш всичко и не посягай към мен с лепкавите си похотливи ръце.

— Душичко, нека ти обясня…

— Няма нищо за обясняване. Видях те как я зяпаш като разгонен козел. Не ми дължиш нищо, най-малкото обяснения. Изобщо не ме интересува какво имаш да казваш, ти… ти жабоядец такъв.

Преди Тони да успее да отговори, Наташа изхвърча от стаята.

— Пази се от задните крака на магарето, зъбите на кучето и езика на жената — обади се иронично Тревор.

— Върви по дяволите, Трев.

— Няма защо да си го изкарваш на мен — отвърна Тревор. — Можеше и да е по-зле.

Тони въздъхна.

— Заслужих си го.

— Да — каза Тревор. — Заслужи си го.

Наташа стигна тичешком до градината. Там най-накрая спря и седна на една каменна пейка. Объркването й беше разбираемо. Смущаваше я не толкова предателството на Тони, колкото това, че на нея изобщо не й пукаше.

Ако го обичаше, защо се ядосваше повече на глупавото положение, в което я беше поставил, отколкото на близостта му с другата жена? Ако го обичаше, как би могла да му прости, че той се целуваше с друга жена?

Освен това, как можеше тя самата да се целува с друг мъж? Наташа въздъхна. Какво беше станало с подредения й живот? Е, нещата така се бяха объркали напоследък, че явно повече нямаше накъде.

Какво повече можеше да се случи?