Илейн Хофман
Време за рози (39)

Тридесет и осма глава

Наташа видя Тревор чак вечерта. Когато стана време за вечеря, той не дойде в трапезарията. Тя го почака малко и накрая седна на обичайното си място. Постоя така, загледана в чепка грозде на върха на фруктиерата. Питаше се къде ли е той. Странно как усещаше непрекъснато неговото присъствие до себе си, дори когато го нямаше. Разгъна салфетката си. Нямаше да допусне да й стане навик той да е наблизо.

Почака още малко. Интересно дали щеше да я потърси, щеше ли да дойде на вечеря? Мислите й се върнаха към всичко това, което лежеше между тях. Питаше се дали не би трябвало поне да се опита.

Позволи си да извика пред очите си деликатните му черти. Започна да ги прехвърля една по една. И както си седеше така, подпряна с лакти на масата и със зареян поглед, внезапно забеляза, че пред нея е не образът на Тревор, а самият той от плът и кръв.

— О! — възкликна тя. — Стресна ме.

Той се усмихна.

— Наистина ли? Вече се чудех дали ще ме забележиш.

О, как бих могла да не те забележа, помисли си Наташа… Усети бузите си да пламват и сведе поглед.

— Бях се замислила за нещо — смотолеви тя.

Тревор я погледна заинтригувано.

— Сигурно е било нещо приятно — отбеляза той. — Доколкото може да се съди по изражението ти.

— Мислех, че трябва да изринем обора.

Това явно сложи край на въпросите му, поне за известно време. Той млъкна и седна на мястото си от другата страна на масата. Имаше почти безпомощен вид. Седна, въздъхна и се огледа неловко, сякаш се чудеше какво да прави. Странно защо това не й достави очакваното удоволствие.

Имаше нещо трогателно в този мъж с неговата осанка и сила, който се чувстваше тъй безпомощен. Докъде ли ще ни доведе този разговор, запита се тя. Надали щяха да успеят да се разделят, без поне един от тях, а вероятно и двамата, да си тръгнат наранени и оскърбени. Спомни си как веднъж яхна жребеца на баща си. Животното беше захапало мундщука между зъбите си и тя не успя да го овладее. Така се чувстваше и сега: сякаш бе започнала нещо, а сега не можеше да го удържи под свой контрол.

Хвърли бегъл поглед към Тревор и забеляза озадаченото му изражение. Усмихна му се с половин уста и се постара да си придаде любезно изражение. Не искаше той да разбере каква буря бушува в сърцето й. Във вражески ръце чувствата и мислите могат да се превърнат в опасни оръжия.

Тя се загледа в дълбоките му сини очи и веднага усети, че е сбъркала. Те я караха да се чувства като влюбена, а не като оскърбена жена. Знаеше какво е замислил, знаеше защо е дошъл. Значи той си въобразяваше, че двамата си пасват като две половинки от една ябълка? Как ли пък не… Без малко да се разсмее. С облекчение усети прилива на гняв и породената от него енергия.

Госпожа Мак започна да им сервира, а те си размениха няколко вежливи забележки. Но Наташа усещаше, че той си пази силите и че чака удобен случай.

— Направила си цели чудеса с градините тук — отбеляза Тревор. — Започвам да разбирам защо държиш толкова на работата си.

Тя заби поглед в печената патица, приготвена от готвачката, и усети как й се повдига. Не беше честно той да се държи така. Но нима сега тя не получаваше точно това, за което го бе молила — нищо.

— Радвам се, че любовта ми е дала резултат. Защото това е дело именно на любовта.

Тревор я изгледа странно. Очите му се плъзнаха за секунда към устата й, докато тя произнасяше думата любов, но не направи никаква забележка.

— И сега смяташ да се заемеш с други градини?

Тя кимна.

— Доколкото ми остане време от илюстрациите и оранжерията.

— Оранжерията ли? — възкликна той. — Какво правиш там?

— През зимата преместваме много от растенията там на топло. По-редките, тропически видове си остават в оранжерията през цялата година. Имам няколко растения, с които си правя експеримент. Най-много ме интересува цветният прашец. Страшно много въпроси има около него, нали разбираш. Понякога отивам в градината с бележника си, седя и си мисля. Вуйчо ти също беше посветил много часове на цветния прашец.

— Цветен прашец значи — повтори той. — Мислиш си за цветния прашец.

Наташа кимна. В неговата уста това звучеше като нова дума.

— Гърците и римляните са знаели много неща за цветния прашец — обясни тя и внезапно усети как я гледа той.

Лицето й пламна. Вътрешният глас й подсказваше, че е най-добре да не обръща внимание на пламналия му поглед. Затова продължи да говори с изтънял глас.

— Теофраст е правил много експерименти с финиковата палма. Именно той открил, че ако човек отреже клонка от цъфнала мъжка палма, а сетне я разтърси над плодовете на женската, плодовете много дълго не окапват.

— Мъжката палма… и женска — повтори той със смесица от любопитство и чувственост.

Наташа усети, че пулсът й се ускорява. Ако не престане да ме гледа така, ставам и си тръгвам, каза си тя. За момент се уплаши да не би да го е произнесла на глас, защото той видимо се сепна.

Лицето му помръкна от разочарование, но гласът остана закачлив и лекомислен.

— Имай милост — каза той. — Какъв вълнуващ живот водиш, а аз имах глупостта да се надявам, че ще успея да те измъкна от него.

— Наистина го намирам за вълнуващ — съгласи се тя и прокле издайническото потрепване на гласа си. — И безопасен.

За пръв път в погледа му се мярна искрен интерес.

— Безопасен ли? — попита той и я погледна, заинтригуван и леко развеселен. — Чудно защо това ми звучи много любопитно. Какво точно имаш пред вид под „безопасен“.

— Човек винаги знае какво да очаква от растенията — отвърна тя. — Винаги следват един и същи план, начертан свише. Може и да не знаем всичко за тях, но поне сме сигурни, че те са предвидими. Розите винаги цъфтят напролет. Кестенът никога не ражда лешници. Има ред.

— И ти намираш това за безопасно?

— По-безопасно, отколкото да си сред хората — отвърна Наташа и видя как погледът му помръква. По лицето му се плъзна тъмна сянка. Изражението стана непроницаемо като камък. Тя мигновено съжали за казаното, защото преди й харесваше много повече.

— Значи ще имам грижата да не следвам моя начертан свише план — каза той.

Вцепененият й мозък не забеляза подтекста на думите му.

— Няма да го следваш ли?

Той й се усмихна саркастично.

— Да. Защото ако трябваше да следвам предназначението си свише, щях да те метна на рамо и да те занеса на леглото горе. Нали?

Очите й се ококориха. Хвърли колеблив поглед към вратата, сетне обратно към него.

— Сигурен ли си, че няма да го направиш? — попита тя. — На косъм беше онзи ден.

Той изсумтя презрително. Това я вбеси, каквато явно беше и целта му.

— Така ли мислиш? — каза той. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но въпреки погълнатия алкохол аз се контролирах прекрасно. За да си загуби напълно ума, човек трябва да изпитва непреодолимо желание и прочее. Аз нямах подобен проблем.

Очите на Наташа се замъглиха от разочарование и гняв, но преди да успее да реагира, той хвърли салфетката си на масата и стана.

— Отивам да изпуша една цигара в градината. Ще се видим на закуска.

Кимна й за довиждане. След миг вече го нямаше.

Тя остана загледана в недокоснатата патица, изстинала в чинията. Усети как погледът й се замъглява. Сигурно така й беше писано — винаги, когато той е наблизо, тя или плачеше на глас, или страдаше тихомълком.

След няколко секунди на свой ред хвърли салфетката си и се запъти към своята стая.

Започваше да й става навик да вечеря сама.

Наташа хвърли поглед към задушеното овнешко със зеле. Не й се ядеше. Не че храната беше лоша, всъщност беше прекрасна, а защото колкото повече си мислеше за Тревор, толкова повече губеше апетит. Гладът за чувства изместваше глада за храна.

А тя определено бе гладна. За топлота. Искаше да разбере защо всъщност той беше дошъл тук и колко време смята да остане.

Дръпна стола и стана от масата. Решително излезе от трапезарията. Напрежението от неговото присъствие започваше да я изтощава. Ставаше все по-неспокойна и нервна, а към всичко това се примесваше и нотка тъга. Съзнаваше, че никога не ги е деляла по-дълбока пропаст, но най-много я измъчваше колебанието. Дали не жадуваше тази пропаст да бъде запълнена?

— Пак не си хапнала нищо на вечеря — укоризнено каза госпожа Макдугъл, с която почти се сблъска на прага на трапезарията.

— Нещо не съм гладна.

— Предполагам, че той също не е гладен.

— Не знам — отвърна Наташа. — Днес не съм го виждала.

Госпожа Макдугъл поклати глава и се забърза нанякъде, като си мърмореше нещо за „хабенето на храна“ и хората.

Наташа отиде в библиотеката и си наля чаша бренди. Отпи, сетне си каза, че душевни изпитания като нейните заслужаваха много повече от чаша алкохол.

Отпи още няколко пъти, колкото да се увери, че е толкова неприятно, колкото й се беше сторило в първия момент. Изля обратно в гарафата остатъка от чашата си и тръгна да блуждае безцелно из къщата със скритата надежда да зърне Тревор.

На минаване покрай стаята с пианото внезапно спря. Влезе, запали лампата и се приближи до пианото. Загледа се в клавишите и отново се замисли за дните, които беше прекарала с него.

Натисна един клавиш, сетне друг. Започна тихо да си тананика.

Кога най-сетне щеше да си тръгва? Какво повече чакаше? Не му ли стана ясно какво мисли за него? Нямаше му никакво доверие. Щом го погледнеше, спомените се събуждаха. Знаеше, че може би след време ще събере достатъчно сили и великодушие, за да му прости, но никога нямаше да забрави. Не би могла да го обича така, както го обичаше някога. Вече не.

Но от време на време… когато в сините очи проблясваха добродушни и весели искрици, когато уверените движения на ръцете му събуждаха тръпчиви спомени, когато усещаше спокойната му сила… тогава потръпваше от желание отново да се отпусне в обятията му.

Поне веднъж. Само един-единствен път, каза си тя.

Обмисли тази възможност, докато продължаваше да свири с един пръст простичка тъжна мелодия. Добре, че го няма, помисли си тя. Тази вечер нещо става с мен.

Усети присъствието му още преди да го види. Пръстът й замръзна. Последната печална нота отзвуча и заглъхна. Обърна се. Той стоеше на прага, подпрял ръка на кръста. Наблюдаваше я с безстрастното и непроницаемо изражение, което надяваше с такава лекота.

Наташа вирна брадичка и го погледна предизвикателно. Дишаше учестено и пресекливо, сърцето й бясно бумтеше. Имаше нещо романтично в цялата сцена, сякаш и двамата съзнаваха, че всичко е свършено, че са заедно за последен път. Той се предаваше, а тя бе прекалено твърдоглава, за да прояви великодушие.

Тревор прекрачи прага и влезе в стаята, като пътьом затвори вратата и превъртя ключа. Без да откъсва очи от лицето й той тръгна бавно и уверено към нея.

— Не — прошепна тя. — Не.

Знаеше, че нищо не би могло да го спре. Знаеше също, че тя не иска да спре и че той усеща това, усеща какви мисли минават през главата й. Прегърни ме, Тревор. Прегърни ме и ми помогни да забравя. Прегърни ме както едно време.

Желаеше го, тук нямаше съмнение. Но беше учудена от силата на собствената си страст. Мислеше се за по-силна, а сега се оказваше, че далеч се е надценявала. Посегна към пианото и засвири нашумелия „Валс на влюбените“.

Той пристъпи по-близо и застана точно зад нея. Усети горещия му дъх върху тила си, замайващото излъчване на тялото му. Долови неговата миризма, която винаги го съпровождаше, миризма на земни, мъжки неща — тютюн, коне, кожа.

Дланите му се сключиха около нейните рамене, спуснаха се надолу към лактите, сетне пак се плъзнаха нагоре.

Коленете й се разтрепериха и тя се подпря на пианото. Последната самотна нота заглъхна във въздуха. Ръцете вече й изневеряваха. Нямаше сила нито да се обърне да го погледне, нито да избяга. Гърлото й пресъхна и тя си пое дълбоко дъх.

— Не спирай — прошепна той в ухото й.

Тя удари немощно още няколко клавиша, докато той отнемаше последните й съпротивителни сили с умелите си ръце. Милващи, докосващи, стискащи, властни и силни, ръцете му се плъзгаха по цялото й тяло. Накрая я прегърна силно.

Тя свърши песента и чу шепота му:

— Отново.

Тя удари фалшива нота, сетне отново поде мелодията, но по-бавно.

Ръцете бавно разкопчаваха копчетата на роклята й. Едно по едно промушваха малките седефени топчета през илиците, докато роклята не се разтвори до кръста. Свали я от нея и тя усети прохладната милувка на лятната вечер. Корсажът се плъзна по бедрата й и се свлече на пода.

Ахна от изненада, като усети топлината на ръцете му върху своите гърди. Усети, че затваря очи и опира глава на рамото му.

Той я галеше навсякъде, безкрайно бавно и търпеливо, подлудявайки всичките й сетива, докосвайки нужните струни. Тялото й откликваше на всяка милувка, крещейки от желание.

Завъртя я в прегръдките си. Тя нетърпеливо мълвеше името му.

— Тревор…

— Тихо — прошепна той. — По-добре да не говорим.

Наистина се справяха по-добре, когато мълчаха.

Целуна я, притисна я силно и продължи да я притиска, докато тя не загуби дъх. Сетне свали напълно роклята й. С едно движение смъкна фустата и бельото й и тя остана само по чорапи и обувки.

Потръпна, като усети студената милувка на въздуха.

— Какво има — прошепна той. — Страхуваш се, че ще те любя ли? Или се страхуваш, че няма?

— Нито едното, нита другото — отвърна тя също така шепнешком и усети, че краката й се подкосяват.

Той я вдигна с лекота и й помогна да се отпусне на пода, върху разпилените си дрехи. Легна до нея. Тя го усети, че се надига за момент и го чу да се съблича. После се отпусна върху нея, а нейното тяло го прие нетърпеливо. Целуваше я, докато тя не запуши устата си с ръка, за да не извика. Целуваше трапчинката на шията й, раменете, гърдите и нежната долчинка между тях, а връхчетата се втвърдяваха под неговото докосване. Тялото й гореше, а главата й се завъртя. Сякаш беше на много места едновременно.

Съединиха се страстно и с някакво ожесточение. Може би просто повтаряха цялата история на своята любов. Когато всичко свърши и те започнаха бавно да изплуват от омаята, Наташа отвори очи и видя, че са се отзовали под пианото. Усмихна се иронично и се обърна да види дали той е забелязал това.

Беше забелязал.

— Имам чувството, че няма да ни е лесно да се измъкнем — каза той. Тонът му беше спокоен и леко закачлив, но погледът стигна до дъното на душата й.

— Не — отвърна тя. — Винаги е по-трудно да излезеш.

— Всеки път ли ще бъде така? — попита той.

Главата й се отпусна на неговото рамо.

— Не знам. Някои неща е трудно да се променят. Времето не спира и всички ние се променяме.

— Сякаш произнасяш присъда, която не подлежи на обжалване. Но в самата промяна има нещо, срещу което човек не може да не се бунтува. Нещастието, като си спомняш за отминалите щастливи дни. Опитваш се да засвириш нова песен, но старата мелодия продължава да живее в сърцето ти.

Тя вдигна поглед и видя вътрешния механизъм на пианото. Жалко, че не можеше да разбере какво става в самата нея. Между тях се издигаше някаква стена и тя не знаеше как да накара да преминат през нея думите, които напираха от сърцето й.

Недей да мълчиш. Кажи ми какво мислиш. Толкова сме близо сега. Нека това не бъде краят. Недей да си тръгваш.

Искаше той да каже нещо, каквото и да е то, за да разчупи стената на мълчанието.

Той не каза нищо.

Тя усети как сълзите напират в очите й. Мълчанието му казваше ясно, че е време тя да си тръгва, че пропастта между тях никога няма да бъде запълнена, макар никой да не знаеше накъде се е запътил.

Тревор я гледаше легнала на пода, бледа и отчаяна, вглъбена в себе си. Като някое цвете, затворило венчето си с падането на нощта. Беше до него, светлината на свещите блещукаше върху лицето й, но в нея имаше нещо неземно. Сякаш беше безплътна, изтъкана от призрачна игра на светлина и сянка. Веднъж вече я беше виждал такава. Спомни си деня, когато го прогони. Тони дойде да го утеши и Тревор го беше попитал как може болката да заличи всичко останало. Тогава Тони помълча малко и накрая отвърна:

— Защото един час мъка изглежда по-дълъг от цял ден наслада.

Всичко бе свършено и той го съзнаваше.

Това беше единственото петно върху безкористните и благородни чувства. Знаеше, че е постъпил правилно. Беше дошъл и бе положил искрени усилия. Не беше успял и сега трябваше да се оттегли и да й даде това, което тя желаеше най-силно — свободата. Но мисълта, че я губи завинаги, го измъчваше като пламъците на ада. Но беше извлякъл една поука. Човек трябва да страда, за да се замисли. Пътят към мъдростта минаваше през страданието.