Илейн Хофман
Време за рози (36)

Тридесет и пета глава

На следващата сутрин той я чакаше пред оранжерията. Стоеше пред вратата, подпрял крак на една ръчна количка. Тя замръзна на място.

— Пак ли си дошъл?

— Както виждаш.

— Защо си тук?

Той пристъпи неуверено към нея, сетне спря.

— Вчера ти обясних.

— Вчера ти ми каза, че си дошъл да поговорим. Поговорихме. Какво още?

— Говорихме, Наташа, но не си казахме нищо.

— Чу всичко, което имам за казване. Боя се, че просто отказваш да ме изслушаш.

Той я погледна в очите и забеляза мъката и отчаянието, в което бе потънала. Прииска му се да я прегърне, да й каже, че всичко ще се нареди, че чувства в себе си достатъчно сили и решимост, че може да понесе товара и на двама им, докато тя не разбере по-добре собствените си чувства.

Искаше да й обясни всичко това, но не можа.

Мечтая само да ме обичаш, отвърна той мислено. Странно бе как човекът, смятан за един от най-красноречивите оратори в Камарата на лордовете, сега не можеше да построи дори най-простото изречение. Обичам те, туптеше сърцето му. Обичам те. Не можеше ли да го прочете в очите му? Обичам те — две простички думи, които нямаше сили да произнесе.

Погледът му се плъзна по очертанията на тялото й, които вчера не бе могъл да види в полумрака. Сетне забеляза как тя го гледа и потръпна. Беше тъй дребничка и объркана, като малко момиченце. Усети, че копнее да я прегърне и утеши, да й каже, че всичко ще бъде наред, че той е тук да я обича и закриля.

Защо не го направи? За момент го обзе паника, че е загубил способността си да се изразява. Дори звукът на гласа й го връщаше към миналото, а сетне към вината и болката. Какъв ли щеше да бъде окончателният й отговор? Нима щеше да я загуби отново?

Наташа го гледаше с леко наклонена глава, както имаше навик. Мълчанието продължаваше да тегне между тях. Идиот! Кажи нещо! Не й се предавай в ръцете. Не допускай да разбере какво значи нейната близост за теб. Не й показвай каква власт има над теб.

С усилие се овладя. Какво го беше довело тук? Откъде му бе хрумнала тази глупост, че тя може да промени отношението си към него? Е, сега поне знаеше отговора. Веднъж вече му бе отказала и бе затръшвала вратата под носа му. Какво повече чакаше?

Отново да му затръшнат вратата ли?

Преди да събере сили да й каже какво изпитва, тя се обърна и наруши мълчанието.

— В момента нямам време — каза тя. — Трябва да отида да се преоблека.

Проследи я с поглед как излиза и се запита докога щеше да продължава така — тя да си тръгва, а той да остава сам.

Видя я отново чак надвечер, на връщане от лов. Беше поизлязъл да се разходи с кучетата. Остави трите фазана на готвачката и тръгна нагоре по стълбите, за да се измие и преоблече.

Пътьом хвърли поглед в библиотеката — Наташа беше там. Седеше безмълвно до прозореца и последните отблясъци на слънцето я правеха да изглежда ефирна и крехка като ангел. Беше по-красива от всякога с млечнобялата си кожа и катраненочерната коса. Не разбра защо, но нейната поза предизвика един спомен в душата му. Усети прилив на отдавнашни чувства. Спомни си как я беше видял за пръв път на алеята пред Марчъм, яхнала напет кон и облечена в най-хубавия си костюм за езда с цвят на боровинки.

Господи, колко време бе минало оттогава. И колко неща бяха преживели. Самата мисъл го накара да се почувства уморен и той за пръв път усети как първоначалната решимост го напуска.

Лек ветрец подухна от открехнатия прозорец. Листата на хвърлената върху леглото книга зашумоляха. За момент това отклони вниманието му в друга посока. Замисли се как животът му бе преминал по същия начин, като небрежно прелиствани страници.

Влезе в библиотеката. Все така загледана в прозореца, тя каза:

— Видях те да се връщаш с кучетата.

— Трябва им по-често да се раздвижват. Взели са да стават дебели и мързеливи.

— Няма кой да ги извежда на лов, освен когато Лука и Павел се прибират във ваканция.

Усети как гласът й става по-тъжен, като спомена за братята си.

— Много ли тъгуваш за тях?

— Никога не ми е било толкова мъчно, освен когато ти… — тя прекъсна по средата на изречението. — Разбира се, че ми липсват. Те са ми братя. Нямам си другиго.

Тревор се приближи и спря на една крачка от нея. Сетне се обърна и я хвана за раменете, за да не се опита да избяга. Загледа се в лицето й. Слънчев лъч се плъзна по бузата й, очертавайки деликатните скули. Във виолетовите очи вече нямаше презрение, само съмнение, някаква примиреност и може би… да, може би страх.

— Наташа — прошепна той и нямаше сила да продължи. Внезапна болка прониза сърцето му и накара дъхът му да секне. Погледът му не се откъсваше от лицето й. Имаше нещо безумно в очите й, сякаш не знаеше къде точно се намира. Молеше се тя да потърси опорната точка в него, в неговите очи. Разбери ме! Осъзнай какво става с мен. Обичах те. Обичам те и сега.

Сведе глава. Устните му бяха топли, когато я целуна, но нейните останаха студени като лед. Видя съмнението и болката в очите й и въпреки собственото си страдание, я съжали. Най-важното бе тя да не страда.

Наташа го погледна с очи, горящи като от треска:

— Смяташ да ме изнасилиш ли? Или този път ще ме разочароваш?

Сърцето му се сви. Нито едното, нито другото, проплака то. Този път всичко ще е различно. Не искам пак да ти причинявам болка. Няма, мислено се закле той. Няма да те насилвам. И разбра, че ще удържи на думата си.

Стоеше така, загледан в нея и накрая продума:

— Мисля, че разбирам как се чувстваш. Казват, че очите не можели да лъжат. А в твоите очи, мила Наташа, ясно може да се прочете, че с цялото си сърце желаеш вече никога да не ме виждаш. Каквото и да си мислиш по мой адрес, аз дойдох тук, защото те обичам. Поне в това ми повярвай. Не по зле от теб съзнавам каква пропаст лежи между нас. Имаш пълното основание да ме мразиш. Веднъж вече те помолих да ми простиш. Сега отново те моля.

Вятърът помогна на една немирна къдрица да се измъкне и да падне на бузата й. Той посегна да я върне на мястото й и замръзна, като видя как очите й се разширяват от ужас. Неистов ужас.

— Не се страхувай от мен — каза той. — Само това не.

Простена и се извърна към коридора, в чисто дъно невъзмутимо тиктакаше елегантен часовник.

— Не се бой. Не съм такъв людоед, за какъвто ме мислиш. Няма да те карам да вършиш нещо против волята си.

Тя продължаваше да го наблюдава втренчено. Сякаш не чуваше какво й казва. Личеше си по очите й. Не знаеше дали думите му изобщо успяват да стигнат до съзнанието й.

Имаше нещо отчаяно и безпомощно в погледа й. Надеждата започваше да го напуска. Усети колко е уморен. Нямаше намерение да се бори с нея. Не искаше отново да се блъска в стената на нейните съмнения и страхове. Не беше успял да я трогне. И какво толкова се учудваше? Какво очакваше? Трябваше да й даде време да премисли нещата. Най-добре беше сега да си тръгне.

Тя щеше забележи тревогата по лицето му, но нямаше да усети как сърцето му кърви от загубата. Той беше мъж, а мъжът трябва да е силен. Мъжът не трябваше да се излага. Тревор се боеше, че е на косъм от това. Накрая се обърна и без да каже дума излезе.

Прибра се в три и половина сутринта. С мъка се изкачи по стълбата, опирайки се на парапета. Мина цял час, докато треперещите му пръсти уцелиха дупката на ключалката. На влизане закачи поставката за чадъри и целият под се покри с някакви дрънчащи неща.

На всичкото отгоре някой се появи със запалена лампа горе на стълбището, докато той се бореше със стъпалата, здраво стиснал парапета. Като вдигна поглед, видя три Наташи, и трите силно разлютени. Премигна.

Тя слезе по стълбата и спря малко над него. Направи гримаса, сякаш беше помирисала нещо противно.

— Пил си — констатира тя.

— Скъпа моя, „пил“ не е точната дума. Аз се наливах, кърках, натрясках се, излочих цяла бъчва. Здравата се наквасих, насмуках се до козирката. И накрая имах късмета да се докарам до напълно приемливо състояние. Сега съм пиян като талпа.

Хлъцна и й се усмихна блажено.

— Какво си направил? Удавил си и сетните останки от здрав разум в себе си? — Тя слезе едно стъпало по-надолу.

Тревор й се поклони дълбоко, без да пуска парапета.

— Именно това беше целта ми, дукесо с виолетови очи.

Заобиколи я и решително се устреми към библиотеката. След малко оттам се чу гълголене на бутилка.

Тя също влезе в библиотеката и остави лампата на една маса.

— Не смяташ ли, че ти стига?

— Какво да ми стига? Унижението ли? Молбите към една жена с каменно сърце? Дали ми стигат толкова мъки? Дали ми стигат толкова страдания? — Погледна я тъжно. — Мила Наташа. Много неща ми се струпаха. Неща, за които дори не подозираш. Страхувам се, че никога няма да получа това, което истински искам.

Тя остана безмълвна.

Той сведе глава, сякаш й признаваше правото да не се интересува от неговите проблеми.

— Да я пресушим — каза той и надигна бутилката.

— Защо правиш това? — попита тя.

Тревор я погледна и бавно се усмихна.

— Наистина ли държиш да узнаеш?

Тя кимна.

— Няма да ти хареса — отвърна той. — Може би не трябва да ти казвам.

Тя продължи да го гледа безмълвно. Казват, че лозата носи различни плодове. Първият е плодът на насладата, вторият — на пиянството, третият — на отвращението. Интересно дали това е истина.

Усети погледа му да се плъзга по тялото й. Вдигна очи и видя, че той я наблюдава внимателно. Неизвестно защо това я накара да потръпне. Дори в това състояние той си оставаше великолепен самец. Наташа си каза, че трябва да се връща в леглото. Не биваше да му обръща внимание, сам щеше да се оправи.

Той се строполи на кожения стол, като пътьом се препъна в табуретката. Странно, това я развесели и разгневи.

— Ха, ядосана ли си? — попита той. Тя не отвърна нищо, така че той констатира. — Значи си ядосана.

— Откъде знаеш?

— Отдалеч си личи.

— А при теб си личи, че си се надпивал с половината кръчма.

Той наклони русата си глава и я погледна красноречиво. Половината жени в Лондон биха дали мило и драго за такъв поглед.

— Прекарах вечерта окичен с мирта, отдаден на музите, а сега е време за разкошните дарове на Афродита.

Тя усети, че вече не се забавлява от ситуацията.

— И защо? Защо направи това?

— Защо съм го направил ли? Мила Наташа, мъжът пие, когато го налегнат тежки мисли.

— Хайде — каза тя. — Ще ми разкажеш всичко на сутринта. Сега ще ти помогна да си легнеш.

— Защо? — попита той през смях и се опита да я хване. — Защо да ми помагаш?

— И аз се чудя — отвърна тя.

Лесно се изплъзна от ръката му. Каза си, че никога не го бе виждала такъв непосредствен и весел като малко момче.

— Както сам елегантно се изрази, ти си пиян като талпа. Не вярвам да успееш дори да станеш от това легло — отвърна тя. Мислено призна, че дори в това състояние той си оставаше много хубав.

— Щом не мога да стана, значи ти ще седнеш при мен — каза той и пак посегна към нея.

Наташа се беше разсеяла за момент, така че успя да я хване през кръста. Тя само изписка и се оказа удобно настанена в неговия скут.

Загледа го като хипнотизирана в лицето, което се оказа на няколко сантиметра от нейното. Усмивката замръзна на устните й. Едва доловимо изохка от отчаяние. Притискаше я толкова силно, че едва успяваше да си поеме дъх.

Златната светлина на лампата хвърляше блещукащи отблясъци в косата му и събуждаше червени искри в неговите очи. Когато сведе глава към нея, зърна миглите му — дълги и прави.

Защо краката й се подкосяваха, когато го усещаше до себе си? Защо точно този мъж имаше подобна власт? Главата й се замая. Всичко ставаше сякаш в просъница. Проследи как погледът му се плъзга по нея, по раменете, гърлото и гърдите й. Сети се, че шумът я беше вдигнал от леглото посред нощ и че само бе наметнала халата върху леката си нощница. Сведе очи и видя, че халатът се е разтворил и гърдите й са едва прикрити.

Погледите им се срещнаха.

— Тревор, аз…

Думите замряха в гърлото й, пресъхнало от желание.

Тревор огледа втренчено лицето й.

— Какво се крие в тези черти, та не мога да ги забравя? — попита той.

— Не знам… — въздъхна дълбоко тя. Всички мисли се изпариха.

Пръстът му се плъзна по очертанията на устните й и тя си спомни първата им целувка. Толкова отдавна. Прекалено отдавна, каза си тя. Съзнаваше, че копнее за нова целувка. Затвори очи и усети устните му да докосват нейните. Стисна юмруци от отчаяние.

— Горката невинна Наташа — прошепна той, заровил устни в косите й. Горещият му дъх милваше ухото й. — Дали някога ще се любим отново?

Сърцето сякаш искаше да се изтръгне от гърдите й. Запита се какво ги кара така сляпо да се желаят и да се отхвърлят. Затвори очи и си спомни за вкуса на устните му, страстните стонове, които се надигаха дълбоко в гърлото му, докато я целуваше… Моля те, проплака сърцето й. Моля те…

Не каза нищо, просто се загледа в него. Разтвори устни и задиша учестено. Погледът му се плъзна по нея, сгорещявайки я, милвайки я като ръката му. Искаше да скочи, да го заблъска с юмруци, да го измъчи до обезумяване, както тя бе на път да обезумее. Дъхът й пресекна от желание и ярост. Мислеше, че вече се е освободила от властта му. Може би наистина бе така… поне докато той беше трезв.

Сега случаят не бе такъв. Самата мисъл, че той в момента не се владее напълно, че поведението му не е плод на изкусен самоконтрол… Тя започваше да губи почвата под краката си.

— Аз…

— Ти какво? — прошепна той.

Тя тръсна глава и отклони поглед.

— Нищо.

Хвана брадичката й и я извърна така, че беше принудена да го погледне в очите.

— Какво има? — повтори той, тихо и нежно.

Опита се да избегне погледа му, но усети как устните му се впиват в нейните. Простена леко и усети как цялата омеква. Потърси опора в него. Тялото й откликваше покорно и се разтваряше под ръцете му. Езикът му докосна нейния и главата й се замая. Чувстваше се по-пияна от него.

Тревор отново простена. Звукът дойде някъде от дълбините на гръдта му. Кракът му се вмъкна между нейните бедра. Тя дишаше учестено и пресекливо, докато ръцете му се плъзгаха по цялото й тяло сякаш по собствена воля. Милваше бедрата и кръста й, сетне пръстите му се сключиха около гърдите й.

Внезапно тя осъзна какво става. Но явно и с него ставаше същото, защото преди тя да успее да реагира, преди тялото й да се стегне, да го отблъсне, да му нареди да спре и да се изтръгне от ръцете му, той спря да я целува. Наташа подскочи, сякаш някой бе лиснал отгоре й кофа студена вода.

Побесня от гняв. Чувстваше се измамена, предадена, изпълнена с копнеж и ярост. Как можеше да му се поддава толкова лесно, да продължава да го желае с всяка частица от тялото си. Не можеше да повярва. Забеляза нещо да проблясва в очите му и заподозря, че той бе прочел мислите й. Цялото му тяло се стегна и лицето му внезапно стана хладно и безизразно като камък.

— Ако не искаш да те взема като някоя уличница върху пода на библиотеката, бих ти предложил да се обличаш по-плътно в мое присъствие… Особено когато съм пиян. А това ще ми се случва често през следващите няколко дни.

Тя скочи на крака и завърза колана на халата си. Желанието не беше угаснало напълно, но гневът вече бе далеч по-силен. Как си позволяваше да й говори по такъв начин! Не знаеше как да реагира и беше сигурна, че лицето й пламти от унижение. Единственото нещо, за което се сещаше, бе незабавно да се махне.

Обърна се и тръгна решително към вратата. Задържа се за миг на прага, когато го чу да я вика.

— Наташа.

Обърна се към него.

— Не се притеснявай. Не вярвам да помня нещо на сутринта — каза той.

— Но аз ще помня — отвърна тя и затръшна вратата.

На следващата сутрин главата го цепеше. Отвори очи и си спомни за предната вечер. Съжали до дъното на сърцето си. Беше се зарекъл да я остави на мира, да не посяга към нея, а клетвата му бе удържала от ден до пладне.

Госпожа Макдугъл влезе в стаята, разгърна със замах завесите и с видимо удоволствие погледна към ярките слънчеви лъчи.

— Добро утро, ваша светлост — каза тя.

— Вън! — изръмжа Тревор. — И дръпни обратно проклетите пердета.

— Май сме имали тежка нощ?

Тревор изпъшка и с мъка надигна глава няколко сантиметра.

— Когато имам желание да поприказваме, госпожа Макдугъл, ще се постарая да ви уведомя.

Госпожа Макдугъл едва удържа усмивката си.

— Много добре, ваша светлост. Ще желаете ли нещо друго?

— Вън! — изръмжа Тревор. — Веднага!

— Както желае, ваша светлост.

Тревор зарови глава във възглавницата и чу стъпките на госпожа Макдугъл да се насочват към вратата. Сетне те спряха.

— Хм…

— Да? — чу се немощен глас изпод възглавницата.

— Извинете, ваша светлост. Позволявам си да ви обезпокоя още веднъж.

Той я погледна с ъгълчето на окото си и с мъка изговори:

— Госпожа Макдугъл, вие винаги сте имали неприятния навик да ме обезпокоявате. Какво, по дяволите, сте намислили сега?

— Ами казах си… Нали разбирате… — госпожа Макдугъл се стегна и заби поглед в тавана. — Бихте ли искали да ви донеса нещо против главоболие?

Тревор я погледна вече с широко разтворени очи, в които не се четеше нищо добро.

— И защо смятате, че ми трябва нещо против главоболие?

— Заради вашето състояние, Ваша светлост.

— Моето състояние ли?

— Да, Ваша светлост.

— Как няма да ме боли глава, когато не мога да остана за минута сам. Вън!

— Да, Ваша светлост. Ще се погрижа никой да не влиза.

Тя се извърна и предпазливо затвори вратата след себе си.

Тревор се обърна и затвори очи. Прекалено много слуги се навъртаха наоколо. Прекалено много врати се отваряха и затръшваха. И тогава внезапно се сети, че вчера той без малко да почука на една от тях. Вратата на Наташа.

Погледна нататък. Нейната стая е само на няколко крачки, помисли си. Как ли би реагирала, ако почукам на вратата й? Какво ли ще направи, ако просто я избия от пантите и нахълтам вътре както съм гол, без нищо, освен този проклет махмурлук.

Никой не отговори. Хвърли поглед към часовника. Десет и половина! Господи, не беше спал толкова до късно, откакто завърши Оксфорд.

Опита се да се надигне, но главата го преряза и той отново се тръшна в леглото. Спомняше си само откъслечни детайли от предишната вечер — най-вече Наташа, застанала по бяла копринена нощница на най-горното стъпало, с укоризнено изражение на бледото й лице.

Спомни си, че бяха отишли в библиотеката, спомни си как се бе отпуснала в ръцете му. Усети, че се възбужда. Спомни си как се целуваха и възбудата се засили. Сетне се сети как го беше изгледала, преди да тръшне вратата.

Въздъхна, повдигна чаршафа и се погледна отдолу. Споменът за този поглед беше прекрасно средство за охлаждане на всяка възбуда.