Илейн Хофман
Време за рози (4)

Трета глава

Наташа беше в ателието и изучаваше един параван, изрисуван от двете страни с кучета и петли, когато чу стъпки отвън. Разпозна нетърпеливото скимтене на бийгълите, затова отиде да седне на едно канапе до прозореца и се загледа навън.

Първото нещо, което видя беше Антъни. Въздъхна замечтано и кръстоса ръце върху облегалката на канапето, подпря глава на тях и впери поглед в него. Не можеше да му се нагледа. Имаше чувството, че може да прекара целия си живот, съзерцавайки Тони без да й омръзне.

Нима имаше по-красив мъж? Нима имаше по-примамлив смях? Нима имаше по-мил, по-забавен и по-възхитителен човек на света? Никой друг не би могъл да накара сърцето й да затупти така само при споменаване на името му.

Нямаше друг такъв мъж.

Едно от най-хубавите неща при влюбването, реши тя, беше, че ти отнема цялото време. Буквално целите й дни бяха запълнени от неговото присъствие, а нощите й — от мисли за него.

Госпожа Макдугъл влезе в стаята.

— Какво правиш тук в такъв хубав ден? — попита тя. — Зле ли ти е?

— Чувствам се прекрасно — отвърна Наташа. — Честна дума.

Госпожа Макдугъл я огледа любопитно, сетне в погледа й се мярна някаква мисъл.

— Трябва да си влюбена.

Наташа се усмихна и очите й грейнаха.

— Как го разбрахте?

— Слушай, малката ми, любовта и димът не могат да се скрият.

— Толкова ли си личи — попита Наташа и си помисли, че е доволна от това, защото нямаше намерение да скрива чувствата си към Тони.

— Да, макар да ми е мъчно.

— Мъчно ли ви е? Защо?

— Любовта, като Одисей, не спира на едно място. Влюбените нямат задръжки — отвърна тя. — От това няма да излезе нищо добро. Помни ми думите.

— О, мисля, че грешите — каза Наташа. — Тони никога няма да ме излъже, знам го със сигурност.

— Любовта е нещо… Е, като те хване, казваш сбогом на здравия разум.

— Не и когато любовта е голяма като нашата — каза Наташа, без да откъсва поглед от Антъни.

— Голяма любов, голяма печал — каза госпожа Макдугъл. — Недей да забравяш това. В очите на любовта всяко петаче е жълтица. Пази се, Наташа. Ти си само едно мъниче, невинно агънце в сравнение с ърла. И не забравяй, че това е първата ти любов. Ще има и други.

Наташа се готвеше да обясни на госпожа Макдугъл, че няма да има други, но се разсея, гледайки Тони.

Госпожа Макдугъл застана зад Наташа и се загледа през прозореца.

— Да, наистина е хубавец, но съм чувал, че има опит с жените. — Обърна се към Наташа. — Не искам някой да ти разбие сърцето.

— Знам, но Тони никога не би ми разбил сърцето — отвърна момичето с огромна увереност. — Не би го направил. Нашата любов е истинска.

Госпожа Макдугъл поклати глава.

— Истинската любов рядко идва от първия път, дете.

— Е, значи това е един от тези редки случаи — отвърна Наташа с абсолютна убеденост.

— Е, дано да е така. Надявам се да си права — каза госпожа Макдугъл и майчински прегърна Наташа, преди да излезе.

Момичето я съпроводи с поглед, сетне отново се загледа в Тони и въздъхна замечтано. Любовта и яйцата са най-хубави, когато са пресни.

Нима можеше да съществува по-голяма любов от тяхната?

Антъни всячески се стараеше да й угоди, той беше тъй щастлив и така твърдо решен да се ожени за нея. Тя бе тъй щастлива, че й идеше да вика от радост. Да тича из къщата, викайки името му. Искаше целият свят да узнае и да сподели радостта й. Какъв късмет имаше, че първата й любов беше с такъв мъж.

Междувременно кучетата заобиколиха плета и с въодушевление откриха, че Тони е там. Тя се усмихна. Уинкъм, Блинкъм и Нод очевидно бяха готови да поспортуват малко, но лорд Антъни май не бе склонен това да стане на негов гръб. Наташа прехласната наблюдаваше как кучетата игриво нападаха господаря, джафкайки и дърпайки панталоните му, като се опитваха да го накарат да участва в ролята на жертвата в един увлекателен лов.

Загледана в хубавия благородник, Наташа си мислеше, че ето вече цял месец бяха заедно, а още не можеше да повярва, че той е истински. Тя знаеше, че е влюбена. Наистина, никога преди не се беше влюбвала, но разпозна любовта както би разпознала някой стар приятел. Животът наистина беше странно нещо, защото от дълбините на тъгата и мъката, дошли със смъртта на стария ърл, изплува любовта на живота й.

За частица от секундата тя се сети колко са занемарени оранжерията и любимите растения на стария лорд. Изпита леко угризение и си обеща да направи нещо, но дори в този момент в мислите й присъстваше Тони.

Докато го наблюдаваше, ърлът се изправи и хвърли нещо, което накара кучетата ентусиазирано да хукнат към другия край на алеята.

Силуетът му ясно се очертаваше на оранжево-розовия фон на изгряващото слънце, показало се над плета по върха на хълма. Висок като дърветата зад него и рус като викинг, Антъни беше колкото хубав, толкова и чаровен. От прозореца не можеше да види очите му, но нямаше нужда от това. Тези негови очи — сини и пълни с обещания — бяха отпечатани вовеки в паметта й. Усмихна се, сещайки се за всички деяния и подвизи, които му приписваха, сетне се зачуди дали всичко това бе вярно.

Имаше всякакви приказки — слухове и истории, които постоянно чуваше, откакто той наследи Марчъм. Наташа присви вежди, мислейки си за тези впечатляващи постижения. Някои от тях можеха да бъдат осъществени единствено от изключителен човек, способен да приеме всякаква форма, да се усуче като въже в морски възел. Сетне се разсмя на абсурдността, на очевидната невъзможност това да е вярно.

Е, разбира се, тя не се съмняваше, че Антъни не е образец за добро поведение. Според помощничката на готвачката, която беше научила това от един братовчед в Лондон, „лорд Антъни бил развратник и нехранимайко“. Тя добави, че бил прословут с умението си да надвива добродетелта на жените.

Една от камериерките се съгласи, че последните слухове от Лондон потвърждавали всичко това и добавяли нови детайли, но побърза да допълни:

— Но пък на лорд Антъни е толкова трудно да се устои, че жените са склонни да забравят всичко друго.

Наташа въздъхна замислено. Времето, непосветено на любов, е пропиляно време. Зачуди се кой и кога ли е казал това. Но всъщност най-важното бе, че който и да го е казал, той е разбирал от любов.

Антъни наистина беше отдаден на удоволствията. Но след един месец, прекаран в разходки с него по полята и градините на Марчъм Манор тя реши, че няма нищо лошо в това човек да е отдаден на удоволствието. Хората говореха, че подобни мъже са разбили сърцето на много невинни девойчета, но Наташа, макар да бе родена в Русия, отгледана на село и да не бе виждала отдавна град, не се лъжеше толкова лесно.

Ако Тони действително я желаеше толкова, колкото разправяше, тогава този дяволски хубав, изкусително чаровен мъж, дал храна на злите езици в Лондон, имаше малък избор: или трябваше да поднови нескончаемата си поредица от лесни завоевания в Лондон, или трябваше да й предложи да се оженят.

От нейна гледна точка, достойният лорд Марчъм може и да беше английски ърл, но в крайна сметка тя бе дъщеря на цял руски граф.

Тези мисли за брака я наведоха на някои други и щастливият й унес бързо се разнесе. Спомни си за невероятното разкритие, което Тони й направи онзи ден, след като й се закле във вечна любов и й предложи брак. Разкритие, което накара руската кръв на Наташа да кипне.

Тя го гледаше с неизразима любов:

— Предлагаш ми да се омъжа за теб?

— Разбира се, че ти предлагам — отвърна той и я грабна в прегръдките си. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— И колко скоро?

Той леко се смути.

— Не съм сигурен.

— Защо не си сигурен?

Той я целуна по носа.

— Сладка Наташа, има един малък проблем.

— Какъв проблем?

— Нещо, което не би трябвало да тревожи прелестната ти главица. Всеки проблем може да бъде решен и аз ще намеря някакъв изход и от този.

— Сигурна съм, че ще намериш, но кажи ми все пак какъв е проблемът.

С леко виновно изражение той отвърна:

— Сгоден съм за друга.

Сърцето й спря. Гърлото й пресъхна. В ушите й прозвучаха думите на госпожа Макдугъл „влюбеният няма задръжки…“

Изгледа го ужасено, сетне усети как ужасът преминава в гняв. Как се осмеляваше.

— И ти ми завъртя главата, докато си влюбен в някоя друга? — попита тя с пресеклив от ярост глас.

Всеки път, когато се сетеше за този момент, съжаляваше, че не бе свила юмрук и не го бе уцелила в окото.

Как се осмеляваше? Уж беше неин настойник и покровител, а да си позволява подобно поведение… и то под предлог, че ухажва бъдещата си съпруга.

И имаше безочието да се нарече джентълмен.

Каква наглост. Какво безсрамие. Като си помисли само. Да я гледа с такъв копнеж, да я забавлява и да й взема ума със своите усмивки… да кара сърцето й да трепти под топлотата на дрезгавия му, изгарящ шепот.

И в себе си да е решен да я измами.

И това ако не беше безсрамие — да изчака, докато тя не омекне от желание, преди да й каже, че е сгоден за лейди Сесилия Станхоуп, дъщеря на дук и дукеса Уайборн и втора братовчедка на принца регент.

Сякаш Наташа можеше да се състезава с такава личност.

Миналата вечер му беше казала това, но Антъни просто се разсмя и отвърна:

— Любима, с никого не се състезаващ. Лейди Сесилия е отпусната, свенлива млада жена, която ще получи разстройство дори ако само я изгледам малко по-лакомо.

— Но вие сте сгодени…

— Това лесно може да се оправи.

Наташа се загледа в съвършените му черти и усети, че сърцето й се размеква.

— Няма да е честно — каза тя. — Дадената дума си е дадена.

Той бързо я целуна, преди тя да успее да се дръпне.

— Баща ми е дал това обещание, не аз. Казвам ти, че всичко е уредено без съгласието ми. Предполагам, че лейди Сесилия ще изпита не по-малко облекчение от мен. Боя се, че съм наплашил до смърт свенливото мишле. Всеки път, когато се намерим в една стая, тя припада.

— Може би това е заради божествената ти външност.

Антъни изненадано повдигна вежда, но явно беше възхитен.

— Божествена външност ли?

Наташа го сръга в гърдите.

— Добре го знаеш, така че не се прави на учуден. Сигурна съм, че всяка от многобройните дами на сърцето ти най-безсрамно те е засипвала с комплименти. Нещо ми подсказва, че откакто си обул панталони е трябвало да отпъждаш жените. Та дори аз като те видях за пръв път…

Внезапно спря и затвори уста. Хвърли поглед тъкмо навреме да съзре как Антъни я наблюдава прехласнато.

— Продължавай, моля те — каза той и бавно се ухили.

Тя се извърна с дръзко полюляване на полата. Скръсти ръце и заяви:

— Изчерпих комплиментите, които ти бях отредила за днес.

Докато тя излиташе от стаята, Антъни се пресегна, хвана една от черните къдрици и леко я потегли.

— Ще има и други такива дни — заяви той. — Защото смятам да се оженя за теб.

Разговорът беше прекъснат, тъй като отвън се разнесе смехът на близнаците. Наташа се извърна и ги видя да излитат иззад ъгъла, подвижни като варени аспержи. Опитваха се да пуснат едно хвърчило в топлия пролетен вятър, но без особен успех. Кучетата видяха нов шанс за игра и побързаха да се възползват от него, като препуснаха зад момчетата, джафкаха и подскачаха към хвърчилото, което се издигна във въздуха, сетне се залюля и падна върху една черница.

Недалеч от мястото, където Лука и Павел играеха с хвърчилото, Антъни седна на една покрита с мъх каменна стълба и се загледа в някаква гола статуя. Мислено виждаше Наташа Симонова — също толкова съблечена.

Нямаше съмнение, че тя е невероятно хубава — просто завладяваща, с коса черна като душата на дявола и очи виолетовосини като метличина. Преди време, когато за пръв път я зърна на върха на прасковата, тя му се стори може би най-прелестното същество, което някога бе виждал. Сега, след като я беше преследвал в продължение на четири месеца, вече беше абсолютно убеден в това.

И бе само на крачка от това тя да стане негова. Изруга, като се сети за миналата вечер. Всичко щеше да се нареди добре, стига да не се бе увлякъл толкова — и да не беше споменавал за годеницата, която го чакаше в Лондон.

Не че грешката беше изцяло негова. Ако трябва да бъдем честни, никак не бе трудно човек да забрави за лейди Сесилия. Имаше мозък колкото бърсалка за прах, а постоянният надзор на майка й и закрилата на баща й я бяха превърнали в мекушава мишка. Нищо в нея не привличаше погледа. Златисторуса коса, обикновено скрита под смешно боне, бледи сини очи, бледа кожа и още по-бледи и безлични дрехи. Нямаше нищо общо с пролетната свежест на чернокосата Наташа с нейните виолетови очи. В сравнение с хубавицата, която ходеше боса из Марчъм и говореше с прелъстителен руски акцент, лейди Сесилия нямаше никакви шансове.

Е, да си кажем истината, имаше доста сериозни шансове поне в една област — парите. Сесилия нямаше капка мозък в главата, но пък много пари в банката. Лейди Сесилия Станхоуп беше най-богатата наследница в Англия… и там се криеше проблемът.

Антъни искаше парите на лейди Сесилия, но ако може без самата нея.

Това, което искрено искаше, беше чернокосата богиня, която спеше под един покрив с него. Вече бе разбрал, че Наташа нямаше да му позволи дори някоя по-дръзка милувка или радващо душата докосване по непозволено място, без да се оженят. Идеше му да се рита отзад, и то оттук до Уайтчапъл и обратно, задето беше позволил на баща си да уреди брака с лейди Сесилия. Зестрата определено беше кралска, но нямаше какво да се прави — освен дискретно да се покаже на Сесилия, че той е хлътнал до уши по Наташа. Нейната гордост щеше да бъде оскърбена, тя щеше да разтрогне годежа… и той щеше да бъде свободен.

Антъни свъси вежди, защото си помисли, че ще се наложи да бъде крайно деликатен по отношение на Наташа, за да не навреди на репутацията й. За щастие госпожа Макдугъл беше подозрителна като монахиня и упорита като куче пазач.

— Наташа, ела да помагаш! — Виковете на близнаците прекъснаха мислите му и Антъни вдигна поглед тъкмо навреме, за да види Наташа да излиза.

Проследи с поглед как тя заведе кучетата до колибата им с помощта на Хари и как сетне помогна на братята да пуснат хвърчилото. С леко иронична усмивка Антъни се подпря на един кипарис и се загледа как Наташа прави няколко обиколки с хвърчилото.

Сетне, без да подозира, че някой може да гледа, тя запретна поли и сне няколко панделки от фустата си. Направи от тези панделки опашка на хвърчилото. Още една обиколка на поляната и хвърчилото се издигна във висините.

Докато я наблюдаваше, Антъни се твърдо реши да я направи своя. Отлепи се от дървото и развеселен се замисли какви неочаквани и прекрасни обрати предлага понякога животът.

Години наред се беше подвизавал като съблазнител и винаги грижливо беше избягвал дори най-изкусните клопки с цел брак. Накрая се беше решил да застане пред олтара, но по чисто финансови съображения. И какво стана? Веднъж сгоден за най-богатата наследница в Англия, той веднага започна да се разкайва за това. Ирония на съдбата, помисли си младият мъж, докато се отдалечаваше от дървото.

Наташа го беше забелязала, защото вдигна поглед и му махна.

— Здрасти, Тони — извика тя. — Не знаех, че си тук.

— Тук съм, хубавице, не мога да дишам без теб.

С въздишка осъзна, че казва истината. Осъзна също, че не го интересува дали Сесилия е най-богатата жена в Англия и в света. Жената, която искаше бе Наташа и той беше твърдо решен да се ожени за нея. Просто щеше да се наложи да открие друг начин за правене на пари.

Внезапно Антъни се сети, че макар да беше вече от месец в Марчъм, още не беше прегледал счетоводните книги. Намръщи се. Сметките определено не бяха неговата стихия, както и оранжерията, пълна с отвратителните растения, по които вуйчо му така се бе прехласвал. В този момент Наташа го погледна и му се усмихна.

Нуждата някак съумяваше да направи счетоводните книги по-примамливи.

Утре щеше да прегледа сметките и да открие как да извлече някакви доходи от Марчъм. Щом искаше Наташа, нямаше друг избор. Постара се да забрави за гласа, който му напомняше, че от брака с лейди Сесилия зависеше не само неговия имот, но и този на роднините му.

Наташа дотича при него и го хвана под ръка.

— Хайде да се разходим — каза тя. — Искам да ти покажа какво съм направила в градината с езерата.

Тони тръгна с нея, но умът му се рееше далеч от езерата.

Въпреки че той бе наследил Марчъм Манор, брат му Тревор беше единственият напълно осигурен финансово човек от семейството. Преди доста години Тревор наследи значителна сума от баба им по майчина линия, купи си кораб и натрупа значително богатство като капер по време на войните срещу Наполеон.

Без знанието на Тревор и Антъни, техният баща вложи доста пари в различни сделки — до една неизгодни. Финансите на стария дук се крепяха на магия и той бе на косъм от банкрута, когато най-сетне се реши да разкрие истината пред синовете си.

— Искаш да кажеш, че нямаме пукната пара — попита Тревор.

— Ако не днес, боя се, че утре ще е така — отвърна дукът. — Освен ако не се случи някое чудо.

И чудото стана. Богатият и влиятелен дук Уайборн благослови годежа на единствената си дъщеря и наследница, лейди Сесилия Станхоуп с малкия син на дука, лорд Антъни Хамилтън.

Тони може и да не разбираше от сметки и счетоводни книги, но не беше глупак. Прекрасно осъзнаваше, че като разтрогне годежа по своя вина, той не само ще съсипе рода Хамилтън в очите на обществото, но баща му без зестрата на Станхоуп — срещу която вече беше получил значителни заеми — щеше чисто и просто да се разори.

— Тони, слушаш ли ме? — попита Наташа, прекъсвайки мислите му.

Тони я погледна.

— Разбира се. Разказваше ми за водните лилии.

Тя звънливо се разсмя.

— Показвах ти къде смятам да посадя бели теменужки.

Тони изруга наум.

— Прости ми, любов моя. Имам някои грижи днес.

— Няма нищо. Не трябваше да те разсейвам с моите градинарски приказки.

Той я изгледа с обожание.

— Всичко, което казваш, ме възхищава. Саксии, гърнета за семена и разсад, нощни гърнета…

Тя се разсмя и го хвана за ръка.

— Хайде, ще се разходим. — Сетне го погледна със закачлива усмивка и каза: — Обещавам да си мълча.

Той й се усмихна и леко стисна ръката й:

— Радвам се, че разбираш всичко.

— Естествено, че разбирам — отвърна тя. — И аз забравям за всичко около мен, когато се замисля за някой храст, който трябва да подкастря или за семената, които трябва да посея. Когато умът ми е на друго място, не чувам и дума, дори всички около мен да говорят.

Тони се усмихна и си помисли, че до нея той се чувства по същия начин. Тя наистина беше радост не само за окото, но и за ума.

Минаха покрай леха с напръстничета, над която бръмчаха пчели и Наташа продума разсеяно:

— Пчелите са вече при напръстничетата.

Сетне се изчерви, като се хвана да мисли на глас. Подари му една сияйна усмивка, после попита:

— Знаеш ли защо понякога наричат напръстничетата „лисичи обувки“?

Прехласнат, Тони поклати глава.

— Палавите феи са дали тези цветя на лисиците, за да ги слагат на лапите си и да обикалят тихичко около кокошарниците.

Откъсна едно стебло, покрито с розови петна и кимна:

— Това са следи от ръцете на немирните елфи — обясни тя. — Според някои хора така те предупреждавали, че растението е отровно.

Антъни проследи с поглед как момичето затъква цветята в шарфа си, сетне нещо друго привлече вниманието й.

— Гледай. Метличината е цъфнала. Да не забравя да дойда и да накъсам малко. Сокът от цветовете, смесен с малко стипца, става прекрасна боя за акварел. А това е кандилка — продължи тя и посочи друг цвят. — Смятало се е за неприлично джентълмен да подари кандилка на някоя дама, защото цветето е било знак за лекомислено поведение.

— Ще имам пред вид никога да не ти подарявам кандилка.

Наташа се разсмя.

— Това са отживелици.

Той я хвана за ръката.

— Ти си прекрасна. Знаеш ли това? Напълно си ме омагьосала. Напълно и без пощада.

Девойката се разсмя и го притегли напред по обраслата алея.

— Хайде, идвай — каза тя. — Оттук. Храстите тук наистина се нуждаят от подкастряне. Трябва да кажа на Хари.

Сетне, сякаш внезапно засрамена от бъбривостта си, тя се усмихна и вдигна поглед.

— Май много приказвам.

Повървяха в мълчание и отново мислите за Наташа бяха изместени в съзнанието на Тони от мисли за пари.

Макар да беше наследил титла и обширно имение, с тях вървяха ужасно малко пари в брой. Знаеше, че това се дължи най-вече на слабостта на стария ърл към скъпи екзотични растения, които не бяха по кесията му. Понастоящем доходите от имението не стигаха дори за данъците и най-скромен живот. Може би ако затвореха оранжерията и намереха купувач за растенията, това щеше да завърни временно положението, докато не измислеше нещо.

Внезапно той се сети колко много любимата му обичаше растенията. Може би все някак щеше да успее да ги запази. Но дори да ги продадеше, Тони знаеше, че парите ще им стигнат само за крайно скромен живот.

Марчъм беше внушително провинциално имение, но постройките вече се рушаха тук-таме и ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да види изпадали камъни по ъглите. С други думи, нужен беше основен ремонт, а парите за това можеха да дойдат само от зестрата на лейди Сесилия. Това беше единствената надежда.

Е, помисли си Тони, все някак ще преживея и без надежда. Защото ще разтрогна годежа с лейди Сесилия и Наташа ще бъде моя… а баща ми и парите да вървят по дяволите.