Илейн Хофман
Време за рози (30)

Двадесет и девета глава

Почти се беше мръкнало, когато Тревор приключи работата си в Парламента и излезе. Времето беше по-хладно, отколкото бе очаквал. Тъмните пипала на един буреносен облак се плъзгаха все по-застрашително над града.

Хвърли поглед към дузината хора, опитващи се да спрат някой файтон, погледна и към небето и реши, че ще успее да стигне до градската си къща, преди да завали. Не се колеба повече и закрачи уверено към дома си.

На улицата имаше задръстване, по тротоарите също. Всички сякаш бързаха нанякъде, преди да ги е настигнал дъждът.

Проби си път сред навалицата и скоро стигна до ъгъла. Задържа се за момент пред една стара циганка, покрила провисналите си сиви кичури с полуизгнила сламена шапка, чиято украса от маргаритки изглеждаше по-повехнала дори от стопанката си.

Обикновено Тревор не забелязваше хората, покрай които минаваше. Този път обаче циганката го дръпна за ръкава и му подаде букетче теменужки.

Той поклати глава. Нямаше на кого да подарява цветя. Тъкмо я подминаваше, когато забеляза цвета на очите й — толкова тъмносини, че приличаха на лавандула. Досега бе срещал само една жена с подобни очи. Забави се още за секунда, колкото да бръкне в джоба си и да й подхвърли няколко монети. Отново отказа букета и продължи по пътя.

Над улицата се изви вихрушка, отнесе няколко цилиндъра и завъртя боклуците в канавката. В небето протътна гръмотевица и първите тежки капки започнаха да падат.

Тревор се разбърза още повече и тъкмо се готвеше да пресече улицата, когато я зърна. За миг го обзе паника, защото веднага разбра, че това е Наташа. Разбра го още преди сърцето му да се разтупти бясно в гърдите, гърлото му да пресъхне и ръцете му да се изпотят.

Отдавна не я беше виждал. Отдавна не бе виждал нейното крехко, нежно тяло, пищната катраненочерна коса. Но времето нямаше власт над подобни спомени, макар да бяха изтекли много месеци от деня, когато тя обърна лице към стената и му каза да се маха.

Наташа беше. Нямаше съмнение, както не би могъл да се усъмни чие е лицето, което виждаше всяка сутрин в огледалото. Беше сигурен в това, както бе сигурен в точния брой на дните, изтекли откакто тя загуби тяхното дете, от деня, когато го прокуди и му разби живота.

Щом я позна, хукна след нея. Разблъскваше хората по улицата, пробивайки си път с рамене и лакти. Не трябваше да я изпуска от очи, нямаше да го понесе още веднъж.

Изскочи на улицата и хукна подире й. Наташа зави зад ъгъла една пресечка по-нататък. Тревор се зае още по-енергично да си пробива път и стигна до ъгъла точно когато тя пресичаше улицата. Той също изскочи на платното, уплашен да не би да я загуби от поглед, преди да е успял да поговори с нея.

Хората викаха нещо подире му, но той бе обзет от такава паника, бе тъй ужасен да не я загуби, че звуците едва достигаха до съзнанието му. Краката му сами се бяха устремили напред, а останалото тяло ги следваше. Гърдите му бясно се издуваха. Главата се пръскаше от болка.

Внезапно го обзе нов ужас, че тя би могла да изчезне сред тълпата. Това му придаде нечовешки сили и той се хвърли напред със сили, която не подозираше у себе си.

Хората наоколо протестираха с викове. Нещо го парна по брадичката, някой го изръга в ребрата, но той продължи сляпо напред.

Тъкмо когато му се струваше, че е достигнал пределите на човешките сили, жената стигна до другия край на улицата. Спря и се обърна. Сърцето на Тревор подскочи. Светът се завъртя около него. Очертанията на лицата и предметите се размиха и започнаха да изчезват. Той чуваше само гласът, който неспирно повтаряше в главата му:

Не е тя… не е тя… не е тя…

Някой извика. Някакви спирачки изскърцаха и мъжки глас изруга. Вдигна поглед и видя една огромна каруца да го връхлита, докато каруцарят отчаяно опъваше юздите.

Успя само да прикрие лицето си, преди ударът да се стовари върху него. Усети как нещо подхвърля тялото му във въздуха. Сетне то се сгромоляса обратно на улицата. Светът наоколо стана черен като копринените кичури на Наташа Симонова.

— Тревор? Чуваш ли ме? Трев, не се предавай! Човече, недей да ме плашиш така! Отвори очи! Хайде, отвори очи и кажи, че си добре!

Тревор се опита да отвори очи, познал гласа на Тони, но силите му изневериха.

Мина доста време, преди да успее да ги отвори. Първото нещо, което зърна, беше угриженото лице на брат си.

— Как си? — попита Тони.

— Сякаш ме е връхлетяла кола със сено.

— Почти уцели — отвърна Тони. — Беше кола на „Хардинг и Хауел, спално бельо“, улица Пал Мал.

Поколеба се за секунда, сетне попита:

— Какво стана, Трев? Защо изведнъж хукна през улицата?

Тревор се опита да поклати глава, но мозъкът му бе пронизан от остра болка. Затаи дъх, докато замайването отмина. Имаше чувството, че е остарял с десет години, откакто излезе от Парламента. Главата го болеше, устата му сякаш бе пълна с памук, лицето му беше цялото в синини и рани. Погледна Тони и вече си бе поел дъх да му каже истинската причина, но размисли в последния момент.

— Бях се замислил — излъга той. — Имам много работа и грижи напоследък.

— Съгласен съм по този въпрос, но изобщо не вярвам, че заради това са те блъснали. Защо не ми кажеш какво всъщност стана, Трев?

Ако лицето му не беше така изранено, Тревор щеше да се разсмее.

— Никога не съм можел да те излъжа, нали?

Тони се засмя.

— Нито пък аз теб — отвърна той. — Затова си спести усилието и просто ми кажи какво…

— Наташа — прекъсна го Тревор. — Стори ми се, че я видях.

Тони не изглеждаше особено изненадан.

— Може и наистина да си я видял — спокойно отвърна той. — Нали знаеш, че тя наистина е в Лондон.

Тревор пребледня.

— Не — прошепна той. — Не знаех.

Сетне отклони поглед.

— Това няма значение. Жената, която видях… не беше тя — отново вдигна очи към Тони. — Бях на косъм от смъртта и защо? Заради едно припознаване.

— Може и наистина да е била тя. Нали знаеш, че не я свърта на едно място. Сесилия се кълне, че е обиколила Лондон от край до край.

— Не беше тя. Видях лицето на жената точно преди…

— Точно преди онзи фургон да ти смени физиономията? Въпреки болката Тревор тъжно поклати глава.

— Бях абсолютно убеден, че е тя — прошепна той. — Господи, нищо досега не ме беше разтърсвало така. Толкова приличаше на нея — дори оттенъка на косата й беше същият.

— Е, пак ти казвам, че може и да грешиш. Може и наистина да е била Наташа. Зърнал си я само за миг, а сетне онзи фургон ти изкара душата.

Тревор погледна замислено Тони.

— Нали не намекваш, че мога да имам амнезия?

Тони се разсмя.

— Не. Нямаш този късмет. Просто исках да кажа, че след толкова силен удар може и да ни си припомняш случката съвсем ясно. Може да си помислил, че не е тя, защото си се надявал да е така.

— Нищо подобно. Дори не можеш да си представиш колко грешиш, Тони. Не знаеш ли колко исках да е тя? Какво ли не бих дал отново да я видя, дори отдалеч. Вече не мога да преброя колко пъти съм обмислял дали да не отида до Марчъм, просто за да се спотайвам там в сенките и да се надявам да я зърна. И ако дори това ми бъде отказано, за мен ще бъде утеха просто да я усещам наблизо, да докосвам нещата, които тя е докосвала преди малко, да разгледам градината, където е изляла мъката си…

Тони въздъхна.

— Имаш късмет, че не си отишъл. Сетне щеше да ти е по-трудно да я забравиш.

— Не става дума просто да я забравя. Отдавна знам, че никога не бих могъл да го сторя. Тя е в мен всеки ден. Непрестанно е в мислите ми. Мярка се в най-скритите ъгълчета на съзнанието ми. Вечно ще присъства в сърцето ми. Няма смисъл да ме питаш. Уверен съм, че ще е така до края на живота ми. Не можеш да откъснеш част от живота си, както не можеш да откъснеш част от сърцето си.

— Извинявай — каза Тони. — Понякога забравям какво ти е. Прекрасно умееш да скриваш болката си.

Тревор прокара ръка по бузата си.

— Е, не цялата болка. Нямам нищо против да ти съобщя, че тези рани болят зверски.

— Така и трябва. Докторът каза, че половината ти лице било разкъсано до кокал. Двадесет шева, ако това те интересува.

Тревор предпазливо докосна лицето си и напипа шевовете, които тръгваха от ъгъла на окото и стигаха до брадичката. Положи героични усилия да се усмихне, но болеше ужасно.

— Неведоми са пътищата Божи — каза той. — Може пък да се окаже за добро. Поне ще откаже някои от дамите, тръгнали на лов за съпрузи.

— Какъвто си без късмет, сигурно ще станеш още по-привлекателен. Знаеш колко си падат жените по героите… а колкото и да ми е неприятно да ти го казвам, страшно приличаш на ранен герой.

Тревор го погледна.

— Съмнявам се, че ти е чак толкова неприятно да ми го кажеш — забеляза той. — А тя защо е дошла тук?

— О, оказват й голяма чест. Поканили са я следващия четвъртък да изнесе доклад пред общото събрание на Кралското общество по хортикултура.

— Неин доклад ли?

Тони кимна.

— Нещо свързано с ботаниката. Тя ни обясни на нас със Сесилия, но знаеш как ми се изплъзват от паметта такива неща. Нали помниш как влудявах татко.

Тревор се насили да се усмихне.

— Да, спомням си. Често ти се случваше да го разочароваш. Нали ти беше вторият син, той се надяваше да наследиш любовта му към ефирните, летящи създания.

Тони се разсмя.

— А аз наследих само любовта му към пръскането на пари.

— Е, това не ти е навредило чак толкова. Сега имаш много пари за харчене — каза Тревор. — Как е тя?

— Наташа ли имаш пред вид?

Тревор кимна.

— Кой друг?

— Изглежда много добре. Разбира се, братята още й липсват, но според мен тя започна да посвиква с отсъствието им. За щастие постоянно е заета покрай градината. И колкото и да е странно, най-видните семейства са започнали да я канят да им аранжира градините, въпреки младостта й. Дук Тисълдаун повери градините на Тисълдаун изцяло в нейни ръце. Името й е станало легенда в хорските уста. Първо беше Байрон с поезията му. Сега всички са пощурели по Наташа и градинарството.

Тревор тъжно се усмихна. Това не го изненадваше. Цялото виеше общество сякаш търсеше само забавления, удоволствия и нови развлечения.

— Нашите руски дами имат дарбата да превземат с щурм върховете на обществото — отбеляза той, като се сети за графиня Ливен, съпругата на руския посланик. Тя беше въвела неприличния танц „валс“ в Лондон и притежаваше невероятен усет за скандални нововъведения.

— Ако имаш пред вид графинята, Наташа има още много да учи. Като се изключи работата й, тя почти не излиза. Когато го прави, винаги има някакъв сериозен повод. Например преди две седмици дойде с нас в Итън да види как играят момчетата.

Тревор го изгледа изненадано.

— Последният мач в Итън ли? Не знаех, че е била там. Защо не ме предупреди?

— Защото знаех, че нямаше да отидеш, ако ти бях казал. Знам също колко ти е приятно да гледаш мачовете на момчетата. Не виждах защо трябва да ти развалям удоволствието.

— Да ми разваляш удоволствието ли? Съзнаваш ли какво щеше да стане, ако ме беше видяла или ако случайно се бяхме срещнали?

— Съзнавах. Впрочем тя те видя, но в това няма нищо лошо.

— Видяла ме е?

— Сторило й се е, че те е видяла. После близнаците споменаха, че си там…

— … и тя побесня — довърши Тревор.

Тони се разсмя.

— Да, „побесня“ е най-точната дума. Впрочем ние със Сесилия сме поканили няколко руски големци в събота. Наташа също ще е там, така че може би няма да искаш да дойдеш. Но ще дойдат и всичките ти приятели — Уелингтън, Касълрий, лорд Палмерстън, Канинг.

— Канинг ли! — избухна Тревор. — Този мошеник! Знаеш, че не мога да го търпя.

Тони се разсмя.

— Ще има много хора. Спокойно можеш да се направиш, че не виждаш Канинг… или Наташа. Всъщност, както решиш.

— Няма да дойда — отвърна Тревор.

— Защо?

Този път Тревор отвърна честно на брат си.

— Защото не мисля, че бих могъл отново да я видя и да се задоволя само с гледане.

— Надявам се, че се шегуваш.

— Никога не съм бил по-сериозен. След вчерашната случка осъзнавам, че не мога напълно да се контролирам в нейно присъствие. Дори сега, само като знам, че е в Лондон… Едва успявам да се удържа да не хукна подир нея и да не я метна на рамото си, дори ако всичките ми рани се отворят… и сетне да я отнеса с мен.

Тони изглеждаше угрижен.

— Трев, внимавай пред кого приказваш подобни неща.

— Защо? Защото ще ме вземат за побъркан ли? Защото ще ме обявят за луд? Може и да са прави, защото най-голямата лудост в живота ми бе да допусна да се разделим. Отново и отново прехвърлям в себе си онзи момент. Ако можех да върна нещата обратно, само портите на ада биха ме спрели.

— Велики Боже! Стрелите на Купидон не само са те пронизали, ами почти са те убили.

— Понякога, особено през първите месеци, и тази идея ми идваше наум — отвърна Тревор и затвори очи при болезнения спомен.

Тони стана и взе палтото си, още мокро от дъжда.

— Измъчих те — каза той. — Ще те оставя да си починеш. Утре ще намина да те видя.

Тревор не отвори очи, а просто кимна. Нищо не се беше променило за изминалата година. И сега спомените за нея го измъчваха всяка нощ. Може би така щеше да бъде до края на живота му. Любовта му бе всеобхватна и само тя го крепеше да остане на този свят.

И тази нощ, както от доста време, той бе сам. Виденията, които го навестяваха, бяха безплътни спомени. Реална бе само празнотата. В тъмното прокле за кой ли път съдбата си и се измъчи с безплодни блянове. На сутринта отново беше сам.

Легна по корем и зарови лице във възглавницата, без да обръща внимание на раните. От деня, когато се разделиха, животът му бе само болка и безкрайно страдание.

А сега тя бе тук.

Ти си наблизо, в Лондон. Животът ти продължава, изнасяш доклади, садиш цветя… Как? Как така, Наташа? Как може да има цветя, когато трябва да живея без теб?