Илейн Хофман
Време за рози (29)

Двадесет и осма глава

Лука и Павел бяха посветили първата си година в Итън главно на крикета, затова съвсем естествено този благороден спорт беше главната тема на писмата им. Те добросъвестно съобщаваха на сестра си за резултатите от всеки мач и отделяха особено внимание на началните удари.

Към края на първата година Наташа осъзна, че много пъти бе гостувала на братята си, но не бе ги виждала досега да играят. Наистина през лятната ваканция те й бяха дали няколко урока и бяха заявили, че е срамота талант като нейния да се похабява в едно момиче. Така че имаше напълно приемливи познания по крикет.

След края на лятната ваканция двамата се прибраха в Итън. Някъде по това време Тони научи от едно тяхно писмо, че Наташа досега не ги е виждала да играят. Затова побърза да напъха лейди Сесилия в пътническата им карета и потегли към Марчъм. Едва пристигнали, той качи и Наташа в каретата.

Докато тя се осъзнае, чу Тони да вика на кочияша:

— Обръщай по-живо и давай към Оксфорд. И казах по-живо, човече, по-живо!

Кочияшът прие командата твърде присърце, камшикът заплющя и каретата затрополи по пътя. Подскачайки на задната седалка, Наташа се опитваше да завърже по-здраво шапката си. След като тя падна за четвърти път, момичето се отказа и се отпусна на плюшената седалка.

Вдигна поглед и без малко да се разсмее с глас, когато срещна възхитения поглед на Сесилия, която очарована слушаше пространните разсъждения на Тони върху тънкостите на крикета.

Наташа беше на косъм да умре от скука, когато по някакво чудо той млъкна.

Пищните руси къдри под нещото, което Тони наричаше „смехотворно боне“, подскочиха. Сесилия плесна с ръце и възкликна с обожание:

— О, Тони! Наистина е много мило от твоя страна да ни обясниш това. Сигурно знаеш всичко за крикета.

— И ни го разказа до последната дума — добави полугласно Наташа, като едва удържа смеха си при вида на самодоволното изражение на Тони. Хрумна й, че двамата бяха великолепна двойка. Сесилия имаше безкрайно ведър характер и толкова му се възхищаваше, че Тони сигурно се чувстваше много уютно в нейно присъствие.

Той се разсмя и погледна с обич жена си, сетне залепи една целувка на носа й.

— Това най̀ обичам в теб, скъпа моя — каза той. — Ти би ръкопляскала и на едно ехо.

— Да, ако е от теб — отвърна Сесилия.

Каретата отново подскочи и тримата души вътре се подготвиха за дълго пътуване. Тони прекъсна мълчанието само веднъж, за да отбележи:

— Страшно се радвам, че отиваме да видим как играят момчетата.

Произнесе „момчетата“ с такава гордост, че Наташа се запита дали скоро няма да бъдат благословени с ново дете. Това я накара да си спомни за детето, което самата тя бе загубила, а оттам мисълта й се прехвърли върху Тревор. Дали и той страдаше колкото нея?

Когато пристигнаха, Лука и Павел вече бяха излезли на игрището с отбора. Като ги зърна, Наташа усети някаква странна празнота в себе си.

Когато ги изпрати преди няколко месеца, те бяха още пакостливи хлапета с прекалено много енергия и прекалено малко добро възпитание. Сега пред нея се намираха двама красиви млади мъже, облечени в бели спортни костюми.

Толкова приличаха на баща си! Високи, жилави и руси, цяло удоволствие бе да ги гледа човек. Странно как промяната в тях можеше да я накара да се чувства още по-самотна, отколкото бе в Марчъм, макар сега те да бяха край нея.

Настани се по-удобно на стола и започна да следи играта. Тогава зърна някакъв мъж на отсрещната страна на затревеното игрище. Беше висок и слаб, почти закрит от тълпата, но Наташа веднага го разпозна.

— Тревор — прошепна.

Не го беше виждала от една година. Цяла година бе минала, откакто не бе изпитвала удоволствието, прелестното вълнение от физическото му присъствие.

Дълго не откъсна поглед от него. Трудно й бе да повярва на очите си. Просто умът й си правеше шега. Не може да бъде, повтаряше си тя. Не може да е той. Но кой друг мъж би могъл да накара сърцето й да се разтупти само като го зърне отдалеч? Кой друг би могъл да накара дъхът й да секне само като се сети за името му? Тревор… Тревор… Тревор…

Затвори очи и за миг си позволи да се върне назад и да си представи какво би могло да се стане, ако…

Облегна се на стола и затвори очи. Слънцето милваше лицето й, докато тя си представяше как той идва, поема ръцете й в своите длани и отпуска глава в скута й. Спомените започнаха да прииждат, горчиво-сладки. Той отново се появи пред очите й, спокоен, замислен. Пак видя очертанията на плещите и на бедрата му, така подвижни до преди минута, а сега спокойно отпуснати. И както винаги, тилът му, безпомощно изложен, докосна някаква много женска струна в душата й. Никога не можа да разбере защо става така. Може би заради мекотата на кожата и косата, може би заради доверчивостта, с която откриваше най-уязвимата част от главата си.

Отвори очи. Не можеше да си позволи да изпитва нежност към него. Не можеше. Усети, че се изчервява. Не биваше да мисли за него. Нямаше да го допусне.

Той почти я беше унищожил. Абсурдно бе дори да си помисли, че би могла да обича човека, когото всъщност мразеше повече от всичко. Простена от отчаяние и усети, че бузите й пламват, когато Тони я погледна въпросително.

Тони й се усмихна и отново се загледа в игрището. Наташа се улови, че се е вторачила в тълпата от другата страна на игрището. Молеше се да не е видяла правилно.

Тогава го зърна отново и за миг й се стори, че идва към нея. Но някаква жена, която сигурно го познаваше, го заприказва. Той наклони глава и се заслуша. Да го гледа редом с друга жена се оказа много по-голямо изпитание за Наташа, отколкото бе склонна да си признае. Той се разсмя и вдигна отново глава. Гледаше към нея и Наташа изстина от ужас, защото не искаше да говори с него. Една година стигаше, за да излекува разбитото й сърце, но не бе достатъчна да потисне чувствата й. Сърцето й туптеше бясно, гърлото й пресъхна и тя за пореден път се улови да повтаря, че никога не бе виждала по-възхитителен мъж. Никой не беше толкова красив и никой не би могъл да прегръща като него.

Наистина изглеждаше прекрасно, висок и добре сложен, с аристократична стойка и леко надменно изражение, което си личеше дори от разстояние.

За момент се почувства раздвоена. Едновременно искаше Тревор да си тръгне и да дойде по-наблизо. Каза си, че вторият глас бе просто проява на любопитство и в известен смисъл това не беше лъжа. Усети, че се пита дали тъмнорусата му коса се завива на тила му по същия трогателен начин, който събуждаше майчинските й чувства, дали очите му бяха все така яркосини, дали ръцете му… ах, ръцете му.

Поклати глава, отърсвайки се от спомена. Когато отново вдигна поглед, той бе изчезнал. Този ден не го видя повече. Когато играта започна, вече бе успяла да се убеди, че само й се е привидяло.

Спомените постепенно отстъпиха място на други мисли. Загледа се в играта. Братята й излязоха на терена с останалите играчи под насърчителните крясъци на зрителите. Наташа плъзна поглед по тълпата, по грейналите очи на невръстните хлапета и по скептичните физиономии на изкуфелите старци, които разправяха непрекъснато колко по-добре е било по тяхно време.

— Да, тогава крикетът беше истински крикет — чу един от тях да казва.

Веднъж й се стори, че отново съзира в далечината приличащия на Тревор мъж, но вниманието й веднага бе отклонено от дружния рев от трибуните. Видя, че съотборниците са наобиколили Лука и го тупат по гърба. Наташа скочи на крака и се зае да размахва кърпичка и чадър, както другите дами около нея.

Победата беше забележителна и братята й имаха голяма заслуга за това. Само Лука бе успял да вкара пет топки с дванадесет удара. Близнаците бяха победили и не се свеняха да покажат радостта си.

Нескритото им тържествуване вбеси капитана на противниковия отбор. Въпросният капитан, як младеж на име Тим Блоуит, запрати топката към Лука със замах, на който би могъл да завиди всеки хусар на Нейно величество. Лука го зърна отдалечи успя да се наведе, иначе неговият отбор щеше да загуби завинаги звездата си.

Що се отнася до Том Блоуит, той така беше засилил топката, че я намериха чак след един час на брега на реката. Реферите заявиха, че течението я е влачило поне половин километър, преди да я изхвърли.

Ето защо Тони отвърна „Ако са живи да завършат Итън“, когато някакъв човек му подхвърли, че близнаците ще са украшение на отбора по крикет на Оксфорд.

След мача Тони се зае да прегръща и тупа Лука и Павел по гърбовете и да ги засипва с похвали.

— Напомняте ми за доброто старо време — заяви той. — Не съм виждал подобна игра, откакто бях студент в Оксфорд. Сякаш виждам отново себе си на игрището.

— Чудна работа — обади се Лука. — Тревор каза същото.

— Тревор ли — чу Наташа някой да възкликва. Осъзна, че това е бил собственият й глас, когато видя Сесилия, близнаците и Тони да се обръщат към нея.

Тони пръв проговори:

— Наташа…

Нещо се счупи в нея.

— Това беше той, нали? Тук беше — продума тя с треперещ глас. Коленете й омекнаха. Не можеше да сдържи гнева си срещу тези хора, най-близките и любимите й, които до един бяха взели участие в този заговор.

— Не ме лъжете — каза тя. — Затова ли ме доведохте? За да се порадвате на унижението ми?

Тони я погледна огорчено.

— Не — отвърна той. — Знаеш, че не е така. Не бих ти причинил такава болка. Мъчно ми е, че ме подозираш в подобно нещо. Винаги съм се старал да бъда твой приятел, Наташа. Винаги.

Наташа усети гневът й да се стапя. Тони беше напълно искрен. Той бе неин приятел. Двамата със Сесилия й бяха приятели. Пое си дъх да им се извини за избухването, когато Лука се обади:

— Трев винаги идва, когато играем. Не пропуска мач — щастливо обяви той.

— Каза ни някои полезни неща миналата година — присъедини се Павел.

Наташа усети сърцето й да се обръща.

— Миналата година… искаш да кажеш, че е идвал и миналата година? — попита тя.

— Нямахме чак толкова много мачове — отвърна Павел, а Лука кимна в знак на съгласие.

— Защо не ми казахте? — възкликна Наташа.

Лука и Павел се спогледаха, сякаш никой не искаше да отговори пръв. Накрая Павел се престраши.

— Защото Трев каза, че май ще е по-добре да го запазим в тайна.

— О, сигурна съм, че го е казал — отвърна Наташа и усети, че гневът й отново се разгаря. Как само наричаха този коварен донжуан „Трев“, сякаш не знаеха цялото му долно име. Никога не се бе чувствала по-ужасена, нито по-изоставена. Не бе предполагала, че могат така да я наранят.

— Господи — възкликна Сесилия, полагайки героични усилия да спаси положението. Хвърли поглед към мъжа си и каза: — Боя се, че изненадахме Наташа. Хайде да сменим темата, Тони.

Сетне започна възторжено да бъбри нещо за коледната ваканция и как хубаво биха могли да прекарат Лука и Павел, ако решат да им погостуват няколко дни в Лондон.

Наташа не я слушаше. Беше прекалено заета с опита си да сложи в ред чувствата си. Определено бе ядосана, но най-много я болеше заради предателството на всички около нея. Но с какво я бяха предали? Тревор имаше пълното право да идва на гости при братята й когато поиска. Ако трябваше да бъде честна, той винаги ги беше харесвал. Е, може би е изключение на деня, когато счупиха колелото на каретата му.

Но те бяха нейни братя. За момент не знаеше дали се сърди повече на Тревор, че е идвал при тях, или на близнаците, че са го приемали с отворени обятия.

Когато потеглиха обратно към Марчъм, Наташа се бе постарала да забрави неприятната случка. Поне временно. На сбогуване с братята си тя вече бе взела твърдото решение да не допусне Тревор да застане между нея и семейството и.

По-голямата част от пътуването мина в мълчание. Явно това не устройваше Сесилия, защото по всичко си личеше, че тя мисли само за Наташа. С присъщото си ведро настроение Сесилия накрая реши, че достатъчно са мълчали.

— Когато ни писа за последен път, спомена за идване в Лондон — обади се тя. — Взела ли си някакво решение? Знаеш, че отдавна те каним да ни дойдеш на гости и се чудя какво е могло да те докара в Лондон, щом ние с Тони не бяхме в състояние.

— Сигурно нещо покрай ботаниката — предположи Тони.

Наташа погледна откритото лице на най-добрата си приятелка и се усмихна.

— Мистър Бенкс представи моя доклад за мочурливите градини пред Кралското общество по хортикултура. Преди няколко дни получих покана от секретаря на обществото. Канят ме на следващата си сбирка, за да изнеса доклад пред членовете на обществото.

Сесилия стисна прочувствено ръцете на Наташа.

— Кралското общество по хортикултура ли? Таша, това е просто прекрасно. Голяма чест е дори само да бъдеш поканена на някоя от тяхната сбирки, а ти ще изнесеш цяла лекция.

— Кога ще е сбирката? — попита Тони. — Ще изпратя пътната карета да те вземе.

— След три седмици — отвърна Наташа. — Но не бих искала да ти създавам такива грижи.

— Три седмици ли? О, това е прекрасно — отвърна Сесилия. — От сигурен източник знам, че в Лондон пристига група руски велможи. Очакват ги някъде по това време. Не е чак такова събитие като идването на царя и сестра му преди няколко години, но цял Лондон говори само за това. Ще бъде много хубаво да бъдеш тогава в столицата. Помисли си само, Таша! Можеш да срещнеш някой сънародник. Надявам се, че не си забравила руския.

— Боя се, че съм го занемарила — отвърна Наташа. — Но френският ми е още приемлив.

Наташа беше чела, че Лондон е най-празничният, най-елегантният и най-модният град в Европа. Още с пристигането си разбра, че това е истина. Нямаше нищо общо с онзи Лондон, който бе зърнала на идване при болната Сесилия или от борда на кораба на Тревор.

Този Лондон, който виждаше сега, целият излъчваше жизненост и кипеше от енергия. Докато елегантната карета на ърл Марчъм си пробиваше път по претъпканите улици, Наташа попиваше гледката от прозореца. Високи като къщи фургони си разминаваха с леки едноместни каляски, файтони с два коня, открити платформи, двуколки и официални карети. Тротоарите бяха по-претъпкани и от улиците, а магазините сякаш нямаха брой и се редяха във всички посоки докъдето ти стига погледът.

Минаха покрай оградения с дървета Хайд парк. Наташа никога не бе виждала толкова много хубави жени на едно място. Елегантно облечеш и придружавани от кавалери, те яздеха чистокръвни, коне, които изпущаха огън.

Хвърли поглед на простата си рокличка. Знаеше, че шапката й е още по-далеч от модата. Почувства се не на място и пожела отново да се върне в родния Марчъм. Защо се бе поддала на тази суета и изобщо бе излязла?

О, глупости. Имам по-важна работа в Лондон от това да се кипря върху някой кон. Освен това, каза си тя и плъзна професионален поглед по парка, тук трябва да се посадят още цветя. Малко допълнителни растения ще му се отразят добре.

Минаха покрай Сент Джеймс и тя си припомни, че лорд Байрон и Самюъл Роджърс са обядвали тук картофи с горчица. Как само се променяха нещата. Лорд Байрон, някога любимецът на цял Лондон, сега бе презиран от всички и живееше в заточение. Тя отвори протритото от четене томче на пътеводителя на Лондон. Отново прехвърли абзаците за магазините и за изумителното разнообразие от стоки, които можеха да се намерят там. Не би било зле и тя да попазарува малко, например да си купи някой подходящ тоалет за лекцията пред Кралското общество по хортикултура.

Каретата спря пред градската къща на Тони и Сесилия. Наташа забрави за пазаруването. Сесилия тичаше надолу по стълбите да прегърне Наташа, да й пожелае добре дошла и да й каже колко се радва да я види.

— Добре дошла, скъпа моя, в Лондон. О, Таша! Нямаш представа колко съм щастлива, че си тук. Избрала си най-подходящото време да дойдеш. Всички дават приеми. Няма да можеш да останеш сама и за минутка. Нашият бал в чест на руснаците е насрочен за събота.

Тя прегърна Наташа през рамото и двете тръгнаха към вратата.

— Не мога да изразя колко се радвам, че си тук да ми помогнеш с менюто. Не знам какво да избера. Господи! Нямам представа какво обичат руснаците.

— Нито пък аз — отвърна Наташа. Двете влязоха в къщата, заливайки се от смях.