Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (9)

2.

Бет кацна на по-малко от два километра от стената на платото на една издатина, широка около четири километра. Край външния ръб имаше стена. Отвъд нея, през десеткилометровата дупка, надничаше вселената. Щом се приземиха, усетиха центробежната гравитация.

Бет погледна към стената на възвишението. В нея имаше различни по размер прозорци, от които струеше бледа бяла светлина.

Всички усещаха значимостта на момента, но нямаше време за размишления. Не знаеха какво ги очаква навън, но разговорите нямаше да помогнат.

Излязоха от разузнавателния кораб с пълна космическа екипировка. Клиф слушаше с половин ухо как Фред докладва на Редуинг. Забавянето беше седемнайсет секунди и се увеличаваше.

Спряха в подножието на „Ерос“ и погледнаха към светлините. Насреща им имаше множество стъклени кутии с различни размери, а от другата страна се виждаше гората.

— Въздушни шлюзове. — Фред се засмя щастливо. — С прозрачни стени. — Видя, че никой не се включва, и спря да се смее. — Онзи ей там е поне петдесет-шейсет пъти по-голям от „Ерос“. Вероятно прекарват големи машини предвид мащабите на… — Затърси подходяща дума и се засмя отново. — Описването на това не е лесна работа. Капитан Редуинг, камерите на шлемовете ни работят ли?

— Трябва ни някой от по-малките шлюзове — каза Клиф.

За него гигантските структури не бяха забавни, а плашещи. Шлюзът точно пред тях спокойно можеше да поеме „Ерос“, а съвсем не беше най-големият.

Забавеният отговор на Редуинг се разнесе в комуникаторите.

— Камерите работят. Резолюцията не е добра. Продължавай да говориш, Фред. Тук горе ни е самотно.

— И нас никой не ни посреща — обади се Бет.

 

 

Най-малкият шлюз не им вършеше работа, защото през него трудно щеше да премине и дете. В крайна сметка Клиф избра един, който можеше да побере два слона. Спуснаха рампата на кораба и използваха транспортьорите, за да пренесат екипировката си до шлюза. Скафандрите им тежаха по-малко в ниската гравитация.

Бет се чувстваше странно да гледа през две прозрачни стени от синкава скала и да вижда… от другата страна дървета. Криви черни стъбла, меки розови листа и короните като морков, но си бяха дървета. Заеха се с отварянето на въздушния шлюз.

Само че не можеха да го отворят.

Трети ден се опитваха да отворят шлюза. Използваха цялата екипировка, която бяха донесли на „Ерос“. Бет беше уморена от мъкненето на апаратура до мястото, от настройките, тестовете и разпалените спорове за резултатите.

Хората бяха под стрес и имаха нужда да спорят. Това освобождаваше част от напрежението. Екипът търсеше контролни механизми по прозорците/стените, но повърхността беше прозрачна и гладка. Материята приличаше на синтетичен диамант. Или поне със сигурност беше на въглеродна основа. На синята вътрешна стена имаше странни издатини, които може би бяха контролен механизъм.

— За тромаво същество или такова с големи пръсти — доложи Фред на „Слънцетърсач“, който вече приемаше с половин минута закъснение.

Но от външната страна нямаше нищо достъпно, никакъв компютърен интерфейс, ръчки или клапи. В известен смисъл, от дефанзивна гледна точка, имаше резон.

Изследваха и скалната стена — твърда и издигаща се нагоре с вакуум от едната страна и атмосфера от другата. На втория ден преваля, а третият беше облачен. Гледането нагоре през прозрачната вътрешна стена показваше част от небето и надвисналите облаци. Бавните ветрове ги натискаха към гигантския склон на платото. Докато останалите работеха, Бет и Клиф наблюдаваха дърветата и бързите животинки, които се стрелкаха между тях. Нещо подобно на лисица почти успя да се измъкне от някаква хищна птица.

Извънземен свят. Все едно стояха пред музейна диорама, само дето носеха скафандри. А от другата страна живият свят продължаваше ежедневието си.

Имаше трескаво пърхащи птици, подобни на лястовиците, но доста по-едри. Бяха бързи и понякога летяха във формация. Ярките цветове сред растителността приличаха на цветя, но се извиваха като лиани. Защо? Дърветата имаха любопитно разкривени стъбла и клони. По тях подскачаха гладки синьо-сиви същества — може би в нишата на катериците? Короните на дърветата бяха под странни ъгли, а през тях пърхаха ширококрили птици.

Хауард продължаваше да прави аналогии със земния живот. Понякога успяваше, но друг път не можеха да открият пряк смисъл в чертите на животните. Странно и изумително. Постепенно Хауард спря да говори с Клиф и само си водеше бележки.

Редуинг беше раздразнен, че не могат да проникнат. Започна да им дава заповеди със суров тон. Екипажът на „Ерос“ спря да отговаря. Бет не се изненадваше, че хората стават докачливи.

Знаеше, че трябва да подадат някакъв сигнал, но гладката прозрачна повърхност не им даваше никаква следа. Абстрактният проблем за комуникацията с извънземни бе сведен до конкретно ниво.

Пробваха лъчи от частици, лазерни импулси, микровълнови антени от един метър, но дори не можеха да предизвикат промяна на цвета на синята стена.

На третия ден се събраха около големия микровълнов излъчвател, който бяха домъкнали. Бет стоеше с ръце на кръста и се мръщеше на машината, която не бе успяла да направи нищо на бариерата.

— Нещо се движи, ето там — заяви спокойно Фред.

Всички се обърнаха и видяха между дърветата голямо шарено същество. Тялото му бе покрито със сложна шарка от синьо, жълто и пурпур. Имаше голяма тясна глава с дълъг нос между две широки очи, които гледаха със сдържана елегантност. Ходеше на два крака и се движеше грациозно с дълги крачки. Устата му бе като остър клюн. Длъгнестите ръце завършваха с оформени длани. Приближаваше се бързо и носеше нещо като тръба. Още три като него се появиха сред дърветата. Крачеха спокойно, но покриваха разстоянието доста бързо.

Бет бе застинала неподвижно; изведнъж осъзна, че това ще е първият коментар за откриване на интелигентни извънземни, и каза забързано:

— Те са… красиви.

— Птици — заяви Клиф. — Тези цветове — това са пера.

— Разумни птици? — попита Фред.

— Ей, гарваните са умни — обади се Ирма и сви рамене. — Поне донякъде.

Хауард Блеър мълчеше и се взираше в Птичите хора, притиснал длани към плоската стъклена повърхност. На Земята управляваше получастна зоологическа градина в Мериленд. Също така колекционираше животни. Беше нещо като звезда, защото показваше странни същества по телевизионните предавания.

Клиф бе накарал Редуинг да го размрази, защото бе запознат с разнообразието на околната среда и животинското поведение.

За известно време екипажът и Птичите хора просто се гледаха през стената. Съществата правеха бързи резки движения с ръце, извиваха дългите си вратове и кривяха клюнове. Наистина приличаха на птици, заменили крилата си с ръце, но в походката им имаше лекота и грация, неприсъща за нито едно от земните животни. Бет беше запленена от това подобие на танц.

Новодошлите не направиха никакъв опит да отворят шлюза. След известно време Клиф посочи към Фред и Ирма Майкълсън. Ирма беше една от наскоро размразените, специалист по ботаника.

— Приближете се и направете жестове да отворят шлюза.

Когато Ирма и Майкъл се приближиха, Птичите хора се възбудиха. Раздвижиха клюнове, но не отговориха на жестовете. Пулеха се. Говореха си. Опипваха различните предмети, които носеха.

Бет ги наблюдаваше внимателно — разбира се, хората записваха всичко със звук и картина — и реши, че Птичите хора не носят дрехи, а само приспособления за инструменти като колани и раници. Имаха дълги ивици, които оформяха шарки по телата им и особено по шията. Някои носеха нещо като шлемове или украсени шапки.

По тила им имаше изобилие от разноцветни кичури, увити около розови гумени гребени, достигащи до почти метър. Съществата бяха високи, най-едрите достигаха докъм два и половина метра.

— Имаме компания. Крайно време беше. — Гласът на Редуинг се разнесе по радиото. — Фред, дръж ме в течение.

Фред не отговори.

Появиха се още Птичи хора и започнаха да разговарят с първите. Много жестове, поклащане, кланяне, перене на перушина. Както и движения на клюновете.

— Имаме два вида — доложи Клиф. — Поне засега. Голям и среден. Средните са по-едри от нас. Съответно и големите. Големите носят торби под шията или на гърбовете си.

Първият контакт се превръщаше в изцяло наблюдателно събитие.

Спряха да използват излъчвателите по стената от притеснение, че Птичите хора ще го възприемат като атака. Така че всички стояха и само се гледаха.

Бет се засмя. Бяха пропътували светлинни години, срещаха се с очевидно разумни същества, а двете групи само се зяпаха.

Напрежението успя да се пренесе и върху Клиф.

— Нека всички се приберем в кораба. Може би това ще ги провокира да направят нещо.

Според Бет идеята беше добра. И без това енергията и въздухът на костюмите бяха на изчерпване.

На следващия ден също не се случи нищо. Някои от Птичите хора идваха и си отиваха, но никой не се приближаваше до шлюза.

Хората направиха по-сериозен лагер. Палатки с налягане, вода и микровълнови печки. Бет смяташе, че това може да даде на извънземните представа как живеят. Някой непрекъснато стоеше на пост и заснемаше всяко движение на Птичите хора.

Всички развиваха теории защо извънземните не правят нищо. Самият Редуинг имаше поне половин дузина, но нямаше как да ги проверят. Затова обсъждаха ситуацията със „Слънцетърсач“ и търсеха идеи.

Пристигнаха още Птичи хора. Разположиха се в свободен строй навътре сред дърветата. Според снимките на Абдус бяха повече от хиляда.

— Може би вече не разполагат с технология? — предположи Ирма. — Или са просто местни животни?

— Носят предмети — отбеляза Абдус. — Не само торбите на вратовете им. Онези трима големи влачат… какво? Нещо голямо, дълго поне пет метра. Прилича на направено от метал.

Още чакане. Още Птичи хора.

Клиф предложи да прережат стената в опит да раздвижи задъненото положение. Дори диамантът не можеше да устои пред пълната мощност на екипировката им. Можеха да прережат външната стена на шлюза. Може би отвътре щяха да открият контролния механизъм.

Разбира се, имаше възражения, че моментът е критичен и не бива да са използват подходи, които може да се приемат за агресивни. Това становище се задържа за един ден, докато накрая Ирма не се изправи и не попита докога ще стоят, без да правят нищо. Докато свърши въздухът на „Слънцетърсач“? Това значеше векове.

Оставаше проблемът да си проправят път. Досега нищо не бе проработило. Решиха да използват високочестотни газови лазери с ултравиолетова настройка, които бяха напълно абсорбирани от стената на шлюза. Експерименталните опити преминаха добре, лазерът режеше бързо и караше въглерода да се изпарява.

Разположиха машината пред въздушния шлюз. Вече се бе събрала внушителна тълпа Птичи хора. Бет се чувстваше неспокойно под погледите им. Защо само наблюдаваха? Чакаха ли нещо? Погледите им показваха забележително спокойствие. Или забележително извънземно съзнание.

Редуинг се чудеше дали това не е някакъв тест. Може би Птичите хора нямаха интерес от посетители, които не могат да измислят как да влязат?

Започнаха с центъра на вратата на въздушния шлюз. Акустичните им сензори доловиха някакво съскане. Птичите хора пълнеха камерата с въздух! Екипажът започна да празнува.

Но вратата не се отвори. Какво значеше това? Птичите хора само ги гледаха с блестящи очи. Клюновете им се отваряха и затваряха. Имаше и някакви странни движения, подобни на танц.

Вътрешното налягане на шлюза и вакуумът отвън затрудняваха работата. Никой не искаше атмосферата да изтече наведнъж. Наложи се да построят на мястото, където режеха, камера, която да поддържа налягането. След това завършиха пробива.

Натикаха малка тръба през първия прорез, за да тестват въздуха. Беше сравнително годен за дишане — с високо ниво на въглероден диоксид, по-малко кислород, топъл, влажен и с някои дребни различия от земния. Молекулярните пропорции съвпадаха с първоначалните измервания на „Слънцетърсач“.

— Кислородното ниво на земята е максимално допустимото, преди да започне да се самозапалва спонтанно през лятото — обясни Хауард. — Може би биосферите се развиват до тази граница и спират, иначе биха изгорели.

— Никога не съм се замисляла за това — отвърна Бет. — Това място е топло през цялото време. Може би това сваля леко оптималното кислородно ниво.

— Колкото повече виждам, толкова по-малко разбирам — каза Хауард. — Някои от тези растения и животни очевидно са еволюирали от земните. Други не са. Клиф, смятам, че тази конструкция, тази Купа е посетила Земята и е прибрала някои форми на живот. Може би птиците. Трябва да проуча някой скелет. Клиф? Всички? Какво ще правим сега?

Това определено беше решение за капитана, макар че вече имаха разлика от четири минути. Редуинг се колебаеше — това надхвърляше лидерските му умения. Накрая го накараха да осъзнае, че имат нужда от план за проучване. Някои искаха да изследват Купата поне за да възстановят запасите на „Слънцетърсач“. Но трябваше да оставят и екипаж в совалката. Птичите хора нямаше да чакат вечно… нали?

Клиф спечели жребия да води изследователска експедиция през отвора, който щяха да прорежат. Бет, като пилот, трябваше да остане при кораба. Двамата не бяха доволни от това, но екипът им беше малък и нямаше други с подходящите умения. Бет направи гримаса, но двамата се реваншираха един на друг през нощта.

Или поне това им беше извинението. Никой не искаше да признае, че се страхува.