Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (37)

1.

— Намали! — извика Клиф и стомахът му се преобърна от ускорението.

Моторите жужаха на предела — Ейби подмяташе магнитната кола насам-натам, за да изпита способностите й. Нагоре, надолу, настрани — колата се мяташе по-бързо от проклетите влакчета в увеселителните паркове. Изобщо не беше забавно.

— Спри, по дяволите! — извика Ирма.

Ейби намали и се засмя весело.

— Трябва да знаем какви са възможностите на това чудо!

Подкара колата нагоре и тя забави и спря.

— Внимавай — каза Хауард.

Тери и Ирма гледаха сърдито.

Инженерът подкара колата нагоре, натисна контролния лост максимално напред… обаче колата забави и спря.

— Явно не може да се изкачваме над шест метра. — Ейби подкара напред и скоростта се увеличи.

— Да се махаме оттук — подкани го Тери.

Ейби свали колата почти до земята и ускори. Клиф погледна назад към окървавените тела. Усещаше, че убиването на извънземните е повратна точка. Вече щяха да ги подгонят сериозно.

След десетина километра колата зафуча в тясно дере с високи дървета.

Ято птици над тях изведнъж рязко зави и се чуха отчаяни крясъци. Нещо огромно се спусна от един облак право към ятото, челюстите му се отвориха и загребаха няколко птици. След миг съществото изскочи от другата страна на ятото и се извъртя за нова атака. Като акула. Не, като кит. Небесен кит.

— Много духа — каза Ирма. — Тази кола няма ли някакъв покрив?

— Ей сега ще проверя. — Ейби се ухили, както винаги доволен да се изправи пред нов проблем. — Би трябвало да има…

Забърника таблото и след малко от центъра на колата, където се намираше двигателят, се издигна тесен стълб и забръмча. Извиси се на три метра и внезапно вятърът и шумът намаляха. Всички бяха впечатлени. Ейби предположи, че това е някакво поле, а Хауард посегна с пръст да го пипне и го удари ток.

— Явно е и защитно — каза той и разтри пръста си.

— Трябва да решим къде отиваме — каза Ирма.

— Да потърсим подслон — отвърна Тери.

— Трябва да мислим с перспектива — продължи тя. — Каква е целта ни?

— Да изучаваме и да не ни заловят — отговори Хауард.

Ейби сви рамене.

— Какво да изучаваме? Как да открием групата на Бет? Как да се върнем на „Слънцетърсач“? Или друго?

— Веднъж трябваше да се срещна с една приятелка в Ню Йорк — каза Ирма. — Комуникационната система беше паднала, а и приятелката ми си беше примитивистка и нямаше вградени технологии. Как мислите, че я открих?

— Потърсила си на очевидните места — предположи Хауард.

— Именно!

— Отишла си в музея в Емпайър Стейт Билдинг и си я намерила — засмя се Хауард.

— Не. Отидох на Таймс Скуеър, но е все едно. Предлагам да направим същото.

— И кое е очевидното тук? — подвикна Ейби, докато управляваше, без да откъсва очи от пейзажа.

Изкачваха лек наклон. На стоманеносиния хоризонт се издигаха ниски хълмове. В подножието на хълмовете и в ерозиралите дерета имаше зелено-кафява растителност и Клиф знаеше, че там се спотайват хищници.

— Струята — каза Тери. — Тя е двигателят, който задвижва цялата система и минава през Дупката.

— Точно така! — съгласи се Ирма. — Може би тези, които управляват този свят, живеят там.

— Изглежда опасно — каза Хауард. — Мисля, че не бива да се приближаваме до нея.

— Да, но виж. — Ирма показа на комуникатора си една снимка, направена от „Слънцетърсач“. Близо до Дупката голямата огледална територия преминаваше в зелена зона. Когато изображението се увеличеше, се виждаха сложни сгради, още по-близо до Дупката. — Някъде там.

Ейби поклати глава.

— Това е на милион километра от нас!

— Не казвам, че трябва да прелетим дотам с тази кола. Но все пак сме в изкуствена среда. Трябва да има някакъв транспорт за далечни разстояния.

— И къде би бил разположен? — попита Клиф. Знаеше, че идеите се пораждат тъкмо от такива разговори.

— Трябва да е нещо очевидно — отвърна Хауард. — Това място е огромно, така че трябва да има някаква структура, която осигурява транспорт. Би трябвало да е голяма, след като става дума за сериозни разстояния. Ирма е права, намираме се в изкуствена среда, нещо като огромна сграда.

— Добре, да огледаме за конструкции. — Ирма извади още снимки от „Слънцетърсач“.

Клиф загледа разнообразните изображения на Купата и се замисли за предишния си живот. Беше събуден само за няколко седмици на кораба, а сега… сега бягаше от няколко месеца. „Слънцетърсач“ се носеше някъде горе, в покой и безопасност. „Ако можехме да поддържаме редовна връзка…“

Това бяха нови преживявания, а десетилетията на израстване и обучение в Калифорния бяха истинската рамка на живота му. Но онзи свят бе изчезнал завинаги. В един миг цялото му бъдеще — събирането с Бет, отлитането към Слава, за да проучи нов свят и да предложи нов живот на човечеството, — се бе сринало. „Бет! Боже, колко ми липсва!“

Миналият му живот беше сън, който трябваше да забрави в суровата реалност на тази необятна конструкция.

— Каква е тази решетка? — попита Тери и посочи малкия плосък екран.

Клиф погледна и се помъчи да излезе от вцепенението си. Редуинг им беше говорил за проблеми с духа, но това по-скоро бе морален проблем. Какво значение имаха грандиозните им планове пред тази брутална реалност?

Ирма опитваше да пренастрои картата с копчета и гласови команди. Докато „Слънцетърсач“ приближаваше Купата, бяха направили ясна карта на външната страна на полусферата. Подпорите, които поддържаха огромното центробежно въртене на Купата, приличаха на плетена кошница. Чудо на механичното инженерство с мащаби на слънчева система.

Ирма промени екрана, така че да вижда Купата отвътре. Тези карти бяха по-сложни заради огромните континенти, морета и пустини. Тя започна да анализира и съпоставя картите, видя, че външните решетки имат паралел във вътрешния пейзаж, и каза:

— Това са хребетите. Имат пълна прилика с подпорните конструкции. Ребрата на Купата са големи извити тръби. Има ги и от двете страни — те са механична основа за хребетите в жизнената зона.

— Къде е най-близкият? — попита Хауард.

— Хм, трудно е да се каже, но… трябва да е на хиляда километра в ето тази посока.

Ейби възрази, двамата заспориха и Клиф се върна към наблюдаването на околността. Бавно се изкачваха по терен, който ставаше все по-каменист и по-гол.

А после стигнаха до истински скали — със слоеве и следи, които говореха за теченията на древно море. Имаше и пещери, достатъчно големи, че колата да влезе в тях. Някои от стените бяха с различен цвят, червеникави и жълти, обрулени от древни ветрове, и явно бяха от повърхността на някоя планета.

— Искам да огледам това място — каза Клиф. — Да направим почивка.

Техничарите спряха да спорят и Ирма го подкрепи:

— Да! И аз трябва да се изпикая.

Спряха и Клиф слезе и започна да се изкачва, а другите останаха назад. Запъхтя се, но успя да се изкатери в една от пещерите. Нима строителите на Купата бяха взели част от родния си свят? Интригуващо…

Примигна. Таванът и стените на пещерата бяха покрити с розови рисунки. Имаше тичаща фигура на Птичи човек, съставена от чертички, с дълъг врат и протегнати напред ръце. Пред него тичаха по-дребни животни. Птицата носеше… копие? Трудно можеше да се определи.

Нещо му подсказа, че тези рисунки са много древни. Напомняха му на аборигенските, които бе виждал в Австралия. С кенгурута, риби и човешки фигури. Не бяха толкова сложни като рисунките в пещерите на Франция, но бяха много по-древни.

Бяха извънземни паметници от… колко отдавна? Беше невъзможно да се определи. Строителите на Купата ги бяха пренесли тук — може би тези хълмове се извисяваха от равнинния терен. Вероятно това бе почитан остатък от света на Птичите хора. Спомен за планетарния им произход, изгубен във времето.

Другите дойдоха и застанаха мълчаливо пред странните рисунки. Въздухът бе сух като в запуснат музей.

Излязоха мълчаливо, сякаш се бояха да не обезпокоят призраците, дошли от бездната на времето.