Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (4)

3.

Бет Марбъл усещаше как животът й се завръща като бавен топъл прилив. Лицето на Клиф накара последните й мисли — страховете отпреди десетилетия, когато химикалите я приспиваха, — да изчезнат. „Той е тук! Изглежда като преди. Проработило е! Значи вече сме на Слава“.

Преди няколко минути в относителното време усещаше лепкавите пипала на паниката. „Онова можеше да е последното нещо пред очите ми…“ Приливът на адреналин, породен от ужаса, все още бушуваше в нея. „А мислех, че съм готова, бях толкова сигурна…“

Усмихна се на предишния си образ и го изтласка настрана. Как казваха в гимназията? „Бъди тук сега“.

Клиф говореше с топъл и успокояващ тон.

— Всичко е наред.

— Щом си тук, значи е наред — отвърна тя пресипнало.

Усещането да я масажира бе чудесно и тя следваше тихите му наставления. Лежи спокойно, отпусни се. Долавяше мириса на прохладния метален въздух. Кръвта течеше със скорост, от която клетките й бяха отвикнали още преди години, гъделичкане, пристъпи на удоволствие, докато сетивата й се завръщаха… „Хей, може и да ми хареса“.

А след това чу ръмженето на кораба.

Голяма част от пасажерите бяха заспали още преди „Слънцетърсач“ да потегли, но като пилот тя бе останала будна почти година, докато набираха скорост. Чувстваше се добре в пилотската кабина на звездния кораб. Нищо, че не правеше почти нищо, защото електронните системи се грижеха за магнитното управление и лептонния синтез.

Така че разпозна басовото ръмжене, което й подсказа, че корабът още се движи с пълна мощност. Даже нямаше нужда да чува, можеше да го усети.

А и онова леко, тенорно стържене, когато „Търсач“ намаляваше — в момента го нямаше.

Докато ръцете на Клиф продължаваха да я връщат към света, тя напрегна слух. Не, не бяха на Слава. Нещо не беше наред.

 

 

Контролираното изражение на Редуинг беше пример за сдържана колебливост.

Не му допадаше нито една от възможните алтернативи. Както и на останалите. Но Клиф виждаше в извивката на устата му, че не иска да се впуска в остатъка от продължителното пътуване с надеждата, че двигателят ще се оправи.

Абдус записваше на една плоча. Клиф вече успяваше да разчете изражението му доста добре. Абдус беше спокоен и надежден, без склонност към рискове и с автоматично недоверие към радикално нови идеи — перфектен за екипаж в продължителния полет. Въпреки това обмисляше идеята и започваше да я харесва. Имаше дял в голямо откритие и явно искаше повече. Както и Клиф, в интерес на истината.

Но Клиф на първо място искаше да живее. С Бет. Можеше да се оженят — след най-продължителната свалка в историята.

Клиф беше достатъчно умен, за да остави тишината да натежи. Бет беше проумяла ситуацията и се оглеждаше внимателно. Редуинг бе скръстил ръце. Абдус и Майра се бяха съсредоточили над плочите си. Фоновият шум от двигателите беше като постоянно напомняне, че нютоновите закони няма да ги чакат. Редуинг се взираше в пустошта. Накрая Абдус вдигна очи и каза:

— Да, можем да направим такава маневра. Но много внимателно.

— Какво мислиш, Бет? — попита тихо Редуинг.

— Смятам, че корабът може да бъде насочен акуратно — отвърна тя. — Въпрос на спецификации, делта-ве и прицелване. Мога да настроя ИИ-то в пилотската кабина, така че да го доизглади. Маневрата ще е десетдневна. Но ми се иска да знам защо двигателите не се представят спрямо очакванията.

— И на всички нас също — отвърна Редуинг и разпери ръце. — Но ще играем с картите, които са ни раздали.

В стаята сякаш нахлу чист въздух. Четирима души очакваха думите на капитана.

Бяха го събудили, за да вземе това решение, а досега той се дърпаше.

Клиф разполагаше с кратък момент да се замисли за идеите си и дали не ги е пресилил. „Животът е хазарт“. Имаше някакво нарастващо предчувствие — плюс дразнещо любопитство, — което не му даваше мира. „Животът устоява“.

Редуинг сви устни.

— Да го направим.

 

 

Бет оглеждаше летателния план. Изчисленията бяха почти точни. Изпитваше удовлетворение, че корабът откликва на командите й, макар и малко мудно. Трябваха им единайсет дни да извършат отклонението. Имаше тежки дни, в които не беше ясно дали „Търсач“ откликва правилно на маневрите. Магнитните гребла се тресяха от напъна, но работеха нормално. Абдус висеше на главата й и проверяваше всяко действие. В крайна сметка тя успя да изпълни маневрата, макар и с цената на няколко учтиви спора.

Клиф и Бет прекарваха доста време в каютата си. Топлият комфорт на леглото помагаше.

Тя предпочиташе джинджифиловите сладкиши от възстановителния запас, подбрани точно за тази цел — пикантни хапки, обвити в захар, пред шоколадовите курабии, които също носеше, защото Клиф ги харесваше. И с двата вида пиеше топло какао. Клиф беше взел в запасите си само горчиво кафе. Нямаше никакви сладки.

— Какво помниш от замразяването? — попита тя, докато облизваха трохите един от друг.

Той се усмихна сънено.

— Казаха, че ще усетя малко бодване в лявата ръка, и реших, че е смешно, но не можех да се засмея. Дори не успях да се усмихна. След това… се събудих.

Бет се ухили и довърши какаото.

— И аз се сетих за същата глупава шега. Макар че покрай теб няма как да знам какво би било усещането от малко.

Забележката предизвика повече смях, отколкото заслужаваше, но нямаше проблем.

— Като гледам кръглия обект от този ъгъл, ми прилича на гигантска поничка с дупка в средата — каза Бет с изтънял глас.

— Пак мислиш за храна. Е, време е за ядене.

Докато работеше, старите й страхове се стопяваха и за да ги държи под контрол, тя се уединяваше с Клиф. Той беше слънцето в нейната система, още от първата седмица, когато се запознаха при подбора на екипаж. Двамата й родители бяха загинали в катастрофа предишната година и това хвърляше сянка върху кандидатурата й — поне в очите на селекционната комисия. Те искаха екипаж с дългогодишна стабилност, а не с емоционални проблеми, които можеха да се задълбочат с времето.

Загубата на двете централни фигури в живота й я накара да се затвори и я лиши от радост. Връзката с Клиф не беше предвидена като антидот, но магията й имаше точно такъв ефект. Тя сложи край на затъмнението и това си пролича във всичко, което Бет вършеше. Особено в психотестовете. И имаше очевиден ефект при възвръщането на социалните й умения. По-късно, по време на обучението, бе разбрала, че точно преди връзката й с Клиф е щяла бъде изхвърлена при следващото пресяване. Както казваше впоследствие: „И тогава срещнах Клифи“. Видимите промени в нея спасиха мястото й. След това представянето й в електромагнитното пилотиране, все още нова дисциплина, се подобри драстично.

Беше тук благодарение на него. Демонстрираше му го по време на продължителните страстни любовни сесии. Сексът бе обратната страна на смъртта. Подтикът да оставим нещо след себе си, предопределен от еволюцията и залегнал дълбоко в подсъзнанието. Потните часове, прекарани в мачкане на чаршафите (изразът не й харесваше, а и не беше съвсем подходящ, защото Клиф ползваше хамак), определено потвърждаваха това, както никога досега в доста рехавия й любовен живот. Боеше се, че това си личи по зачервеното й лице по време на храненията, при най-малкото замисляне колко различна е сега — похотлива и щастлива, напълно излязла от сянката на затъмнението.

Една вечер, след като тя ги насочи към продължителния завой към Купата, капитанът позволи да отворят алкохол. Направиха импровизирана брейнсторминг сесия с Майра за рефер и започнаха да обменят идеи. Какво щяха да открият? Какво, по дяволите, представляваше Купата.

Бутилките се надигаха все по-често. Бет ги разсмиваше. Имаше пеене, очаквано ужасно, и още повече смях. Капитанът изпи повече от останалите четирима, взети заедно, и тя започна да разбира на какво напрежение е подложен.

 

 

Маневрата, която замисляха, беше зашеметяваща. Струята беше много по-плътна от всяка плазма, през която бе проектиран да лети корабът. Но пък „Търсач“ бе достатъчно здрав, за да издържа на сблъсъци с молекулярни облаци. Човек никога не знае на какво може да се натъкне в междузвездното пространство. Е, никой не си бе представял нещо като Купата, но корабът бе направен достатъчно издръжлив.

Заровените в облак звезди можеха да йонизират около себе си сферични частици. Можеше да се наложи „Слънцетърсач“ да мине през подобен облак. На носа му имаше лазери, които можеха да идентифицират солидни обекти с размерите на къща и да ги изпарят с единичен гигаватов импулс. Лазерите бяха здрави и издържаха на плазмения ураган, който се вихреше около носа на кораба. Щяха да имат нужда от тях.

Звездата Викрамсинг се движеше в посока, обратна на въртенето на галактиката — относително необичайно, но не съвсем рядко явление. Те се движеха в същата посока, защото системата на Слава се намираше зад слънцето, в рамките на въртенето, което повечето звезди споделяха в спиралната галактика. Точно затова не бяха забелязали странната звезда преди да я наближат: купата я обвиваше и тя не се виждаше от кораба, нито от Земята. Но когато „Търсач“ бе започнал да настига системата, звездата бе изскочила внезапно иззад укритието си. И вече бе съвсем близо.

— Мхммм. Колко бързо се движи? — попита Бет на следващата среща. Петимата бяха нагласили столове пред мониторите в командната каюта.

— С повече от десет хиляди километра в секунда — отвърна Бет.

— Доста бързо.

Майра се усмихна.

— Да. Пазех този факт за точния момент.

— Това е почти като скоростта на нашия кораб. Определено е висока за звезда.

Абдус кимна.

— Малко по-малка е от нашата, затова я настигаме. Но да, като за звезда е необичайно.

Бет се зачуди защо ли Викрамсингови разкриват мистериите стъпка по стъпка. Дали беше въпрос на различна култура? Може би не искаха да я шокират твърде силно веднага след събуждането? Трябваше да признае, че главата й все още е замаяна — и не от замразяването и медикаментите. Концептуално претоварване. Ако не виждаше нещото на мониторите със собствените си очи…

„Опитай да мислиш трезво“.

— Може ли… може ли изригванията, които виждаме в центъра, да са отговорни за това? — попита Бет.

Майра поклати глава.

— Как? Би трябвало да се спират в обвивката.

Бет нарисува схема — ръката й леко трепереше.

— Изригванията се насочват към обвивката, а звездата се ускорява в обратна посока? А в Купата има дупка.

— И аз се чудех за това — каза Абдус. — Обвивката се задържа, въпреки че гравитацията на звездата я привлича.

Тя се замисли за полета на подобна колосална маса и за необходимия баланс на силите, за да пази всичко от сблъсък. Как?

— Какво причинява задвижването?

— Изпускането на реактивната струя движи цялата конструкция напред — отвърна Абдус. Викрамсингови поклатиха глави, явно все така смаяни от необятната система. Бет вече разбираше защо са събудили първо Клиф, а не Редуинг. Специалността на Клиф бе да се занимава със странностите на живота на Слава и да е гъвкав. Вярно, беше биолог, а не астрофизик. Въпреки това не те, а той бе предложил да прелетят през плазмената струя.

Последва дълга тишина… и после една идея я накара да повдигне вежда. Спомни си старата фраза за разбиране: „Да видиш светлината“.

— Липсващият елемент е светлината — каза тя. — Цялата система би трябвало да използва светлината от звездата на Викрамсинг.

— Как? — попита скептично Редуинг.

— Нека видим всички спектрални анализи, до които имаме достъп — отвърна Бет.

Отпрати допитване и получи отговор: изобилие от Fe и алфа-елементи Mg, Si, Ca, Ti… Осъзна, че ще й се наложи да разчита на визуално представените корабни диагностики. Перфектен сблъсък с разумните корабни системи и непознатото — с нея по средата. При предизвикваща халюцинации скорост.

Разполагаше само с интуицията си. Всеки има право на интуиция, но фактите говорят сами за себе си. И е най-добре да бъдат оставени да говорят.

 

 

Сега беше моментът на Бет. Пилотирането не беше колективно занимание. Дори Редуинг можеше само да наблюдава и да взема решения, докато изкуството на магнитното управление беше в ръцете на Бет.

— Пожелайте ми късмет — каза тя с пресилена храброст, докато корабът се устремяваше към перлените пламъци на струята.

Клиф я прегърна и я целуна по бузата, но тя вече се бе съсредоточила върху екраните, които обграждаха пилотското кресло.

— Да, късмет — прошепна той и се оттегли в собственото си кресло.

Звездата Викрамсинг се виждаше като пламтящ фар през дупката, от която излизаше реактивната струя.

— Как ще я наричаме? — попита Бет.

— Дупка — отвърна напрегнато Редуинг.

Близо до горещата точка на звездата, в началото на струята, с безспирен гняв се извиваха магнитни арки. Бурите се блъскаха една в друга над звездата, кипящи от радиоактивно насилие. Изглеждаше сякаш червеното джудже има кожна болест.

Корабът се приближаваше и с нарастването на Купата скоростта на достигане бе все по-видима. Бет караше с малко сън и прецизно подбран коктейл от стимулиращи медикаменти. Абдус и Майра я сменяха, когато почнеше да задрямва. Бет стоеше на командния пулт и се мъчеше да остане спокойна въпреки все по-нарастващата си нервност. „Нали се предполага, че пилотите имат нерви от желязо, момиче?“ Не можеше да излъже себе си обаче.

Купата изглеждаше наръбена в инфрачервения спектър. По повърхността й личаха колосални структурни подпори, разположени в хоризонтална и вертикална решетка. Висеше и се въртеше, следвайки послушно звездата си. Студената външна страна почти не отразяваше ярките звезди.

— Според анализите това е някаква въглеродно-метална сплав — отбеляза Майра. — Няма нищо общо с нашите.

Клиф нямаше важна роля в цялата тази работа. Той приготвяше храната и разтребваше, докато останалите дежуреха на мостика с непоклатима отдаденост. Непрекъснато проверяваха и препроверяваха всяка корекция на курса. Бет виждаше, че Клиф е впечатлен от екипната им работа след набелязването на общата цел. Най-сетне можеха да се съсредоточат върху техническите подробности и това ги правеше очевидно щастливи.

Клиф се държеше встрани, но и той не спеше много. Бет усещаше неизказаните му мисли. Ако щеше да се мре, поне искаше да е буден.

Беше й трудно да не позволи на чувствата си да не влияят върху мисленето. Докато се опитваше да направи абсолютно прецизни изчисления за маневрите, раздразнението й нарастваше. Представяше си всякакви фантазии, докато загребващите полета се наместваха за завой, за който въобще не бяха предвидени. Абдус и Бет използваха майсторски гравитацията на звездата, за да насочат „Търсач“ по същия вектор, който следваше джуджето.

Бет усещаше раздразнение от вперените в нея очи — или пък говореше умората й? С Клиф изготвяха доклад за Земята, пълен с данни и изображения. И тъкмо го изпращаха по лазерната връзка от мостика, когато тя се усети. Какви бяха шансовете „Слънцетърсач“ да попадне на звездата на Викрамсинг при еднакъв курс?

Редуинг я погледна сепнато, когато отбеляза този факт.

— Всички се движим към Слава. По дяволите!

— Дали и те искат да я колонизират? — попита Майра.

— Не е възможно — отвърна Абдус. — Няма смисъл. Купата има десетки милиони по-голяма площ от една планета.

Аргументът изглеждаше убийствен. Но пък курсовете им бяха еднакви. Напред към Слава. Със Слънцето точно зад кърмата.

— Може просто да се шляят от звезда на звезда? — предположи капитанът. — Междузвездни туристи?

Никой не отговори.

— Нали сте информирани за гравитационните вълни? — попита Редуинг внимателно и се огледа.

Всички кимнаха.

— Не можеш да пазиш тайна от техничарите, командире — каза Бет, без да откъсва очи от променящите се екрани.

— Смяташ, че тази конструкция, тази купа, търси източника им, така ли? — попита Абдус.

— Има логика. Истинска загадка, нали? — Редуинг отново се огледа.

— Това е шум — каза Майра. — Или поне така смятаха учените, преди да заминем.

— Каква е вероятността тази купа да е причината за гравитационните вълни? — попита Редуинг. — Да речем реактивната струя?

— Няма обекти с такава маса, които биха предизвикали подобни вълни — отвърна Клиф. — Четох по темата, докато Бет се събуждаше.

— И в системата на Слава няма очевидни огромни маси — отбеляза Абдус.

— Може би отиват на Слава, за да вземат генератора на гравитационни вълни — предположи Редуинг.

Клиф сви рамене. Нито една от тези идеи не му изглеждаше вярна.

— Не че трябва да разчитаме на интуиция в този случай — обади се Бет през рамо: никога не отместваше поглед от информационните панели.

След разговора се върнаха към определянето на курса и пилотирането. Напрегнатата работа носеше облекчение от несигурността на начинанието им. Клиф също висеше на мостика и очевидно им завиждаше. Поне техните дни бяха пълни.

Насочиха се към центъра на Купата, като спазваха почтителна дистанция. Бет ограничи ускорението им, като спря двигателите.

— Може би, като ги оставим да починат, ще заработят по-добре — каза тя, макар да не й се вярваше. Реактивната плазма от дупката имаше достатъчно бързи йони, които напираха здраво към загребващите полета и корабът току се разтрисаше и палубата бучеше от продължителните тремори. За пръв път през живота си Бет се чувстваше като древен морски капитан, плаващ в буря.

Струята вече се виждаше и с невъоръжено око. Перлени пламъци с отблясъци в синьо и жълто. Според Абдус това бе рекомбинация на плазмата, атоми, които кондензираха извън струята и разпръсваха характерния си спектър. Светлините в командната кабина бяха затъмнени до само червеникави за контраст. Директното гледане навън щеше да изгори очите им.

С отдалечаването си от Купата продълговатата струя оставаше странно стегната. Бет увеличи картината.

— Сякаш струята се стеснява в дупката и после изригва навън. Вижте, има равномерно разположени ярки петна.

— Предполагам, че е нестабилност — каза Абдус и потръпна, но тонът му бе спокоен. — Струята сигурно се свива магнитно при преминаването през дупката.

През нея пълзяха спираловидни нишки. Вече виждаха по-напред през светлината на струята, изливаща се от дупката. Правилна окръжност, много по-голяма от разстоянието между Луната и Земята. Майра насочи телескопите към ръба на окръжността. Микровълновият спектър пращеше от шумовете от сгъчканите ярки петна — притиснати електрони, които крещяха в знак на протест.

 

 

Абдус приближи образа на Купата под друг ъгъл и Клиф усети как сърцето му се свива.

Встрани от лъчите на звездата се виждаха огромни намотки, окъпани в топла светлина.

— По-големи са от планини! — прошепна Абдус.

Клиф не се бе замислял сериозно, но предполагаше, че строителите на Купата са отдавна мъртви. Упадък, рухване, изчезване — това бе съдбата на цели видове с времето, не само на цивилизациите. Тази конструкция беше древна. Но още работеше. Соларният вятър на звездата се оттичаше стабилно в струя и задвижваше цялата конструкция с високо ускорение. Кой би могъл да измисли подобна система, камо ли да я построи?

Докато „Търсач“ приближаваше обвивката, Бет започна да получава по-силни сигнали от микровълновия спектър — надигащо се електромагнитно бучене. Майра засече мъгла от воднист азот в най-вътрешния ръб на кръга, по-далече от намотките.

— Въздух? — попита Бет високо.

Никой не отговори. Клиф се замисли за вътрешната повърхност на Купата, площ, по-голяма милиони пъти от тази на Земята.

А имаше и още: приближенията през плазмения воал, обгръщащ „Търсач“, показваха, че конструкцията се върти като едно цяло.

— Разбира се — каза Майра. — Центробежна гравитация.

Събраха измерванията и сглобиха цялостен образ на главния екран. Ярката плазмена струя излизаше от полукълбото на Купата през наръбена дупка.

— Прилича на странна купичка за чай — каза Редуинг. — Свят в купа.

Известно време никой не проговори. След това капитанът се обади с пресилена небрежност:

— Абдус, провери дали нямаме ново теснолъчево съобщение от Земята.

— Не е имало ново от…

— Веднага — нареди твърдо Редуинг. Бет разбираше: Абдус имаше нужда да се занимава с нещо.

Палубата потръпна от продължителна басова вибрация, каквато не бе имало досега. По-скоро се усещаше, отколкото се чуваше.

— Приближаваме струята — каза напрегнато Бет. — Това е… може да се каже, плазменият прибой.

Редуинг се намръщи.

— Пълен стоп. Завърти магнитните екрани.

— Разбрано. — Бет бързо заработи по голямото табло. Купата нарастваше сякаш светкавично.

— Прихванахме струята. — Дълбокият бас се усили. — И забавяме. Вече летим директно нагоре през нея.

„Слънцетърсач“ направи агонизиращ завой. За да се извърти корабът в плазмения поток, бяха необходими уменията на фигурист и акробат, въртящ се с ускорение в трите измерения. В междузвездното пространство, където повечето водород е газообразен, а не разбит на йони и електрони, „Търсач“ йонизираше газа с шокова вълна от собствените си осцилиращи магнитни гребла. Вълните се простираха напред, грабваха свободните електрони и ги разбиваха във водородните молекули. При подходяща настройка — която отнемаше на Бет само миг — имаше достатъчно време водородът да се разпадне на електрони и протони. Газът изгаряше сред пламък от съскащи йони. Това оставяше точно пред кораба плазмена колона, готова да бъде събрана и погълната от магнитните двуполюсни гребла и предадена към ядрените реактори. Номерът беше, докато се носи през тази гневно пламтяща колона, корабът да се засуче.

„Търсач“ изви настрани няколко градуса, оставяйки звездата да натрупа лека преднина. След това застана зад нея. Струята се приближи и пред очите им заиграха ярки нишки. Гмурнаха се напълно в тях с болезнен завой, който ги залепи за левите облегалки на креслата сякаш… завинаги.

 

 

Не беше лесно да смениш посоката на междузвезден кораб. Челото на Бет беше потно. Тя прокара ръка по командното табло и в кабината повя хладен полъх. Напрежението по „Слънцетърсач“ отекваше в дългите коридори. Вторичните совалки се тресяха и мърдаха в гнездата си. Бет се чудеше дали и тя, и корабът ще издържат.

Накрая изравни „Слънцетърсач“ и усетиха напъна на струята по магнитните полета. Забавянето я тласна напред и коланите на креслото се впиха в гърдите й.

На цялостния екран, настроен във всички части на спектъра, се виждаха плазмените пламъци, които пълзяха и се виеха по носа. Цялостната скорост на „Търсач“ беше по-висока от тази на звездата, но когато застанаха под огромната купа в плазмения поток, се включи и друга сила. Бет я усети и се притесни, но после осъзна: „Слънцетърсач“ започваше да се извърта в стабилна спирала през бушуващата плазмена буря.

Всички усещаха смазващата сила на бавното гигантско извъртане.

— Чудех се какво поддържа тази струя толкова права и стегната — каза Бет пресилено небрежно. Ръцете й се движеха бързо и сигурно по командното табло. — Всъщност са магнитни полета, създадени от електрическото напрежение в самата струя.

— И? — Редуинг очевидно не беше от техничарите.

— Някой го е измислил, за да използва полетата на звездата и да ги засмуква в струя. Те образуват тези спираловидни нишки, които виждахме по време на приближаването.

— Електрическо напрежение ли? — възкликна Майра разтревожено. — Корабът е предимно метален, проводник…

— Токът тече около нас, не през нас. Предава се по ъгловата инерция. Като самолетите, които летят през буря на Земята. Но… само какъв полет! Усещате ли завъртането!

Бет се обърна ухилено. Останалите я зяпаха стреснато. „Ясно де, не всеки харесва сърфирането. За тази работа си трябва вкус“.

— Всичко е под контрол. Не се притеснявайте. Това е гигантска магнитна спирала. — „Започни с добрите новини, а за другото ще се тревожим после“. — Това значи, че следваме по-дълъг път, ще ни отнеме повече време, но ще имаме по-голямо забавяне, когато излезем от струята.

Никой не промени изражението си. „Пасажери! Въобще не могат да се забавляват…“

 

 

Трудният полет продължаваше часове и часове. Бет усещаше напрежението, но нямаше нищо против. Пилотирането през плазменото течение, без да разбие кораба, беше… забавно. Сърцето й туптеше от наслада. Вълнението бе по-силно от всичко. Тя беше парашутист, сърфист и скиор и се наслаждаваше на усещането от високата скорост. „Да!“

Но докато тя се усмихваше, Редуинг седеше намръщено. След известно време Бет заяви, че има нужда да се раздвижи. Откопча коланите на креслото и продължи да работи права. ИИ-тата се трудеха здраво, поемайки множество от дребните корекции. Корабът поемаше голямо напрежение по сглобките и Бет се притесняваше, че нещо ще даде на късо. Твърде много електрони се стрелкаха по корпуса му. Така че тя освободи напрежението с един богат на протони плазмен пулс — чисто вдъхновение в комбинация с основи на физиката — и нещата се оправиха.

Продължи да стои права. Беше като сърфиране на най-дългата вълна във вселената, пенлива и пръскаща, и душата й потръпваше с всеки изминат километър.

Ето я и дупката. Бет се върна в креслото. „Забавното свърши… може би“.

Някой говореше зад нея, но тя не му обърна внимание. Пилотите не слушат пасажерите си, не и ако са умни!

Купата приличаше на плоска равнина с мишена по средата. Бет виждаше сложното оребряване по ръбовете около дупката. „Намотки, пренасящи електрическо напрежение, по-големи от континенти?“ Нещо трябваше да създава магнитните полета, оформящи плазмата от звездата, които също така натискаха и кораба сред свирепата ослепителна буря. Нещо огромно.

— Вече нямаме проблеми със забавянето на скоростта — заяви тя небрежно, за да успокои останалите. Нямаше нужда да поглежда към тях, можеше да надуши страха им. Продължаваха да се носят срещу течението на струята. Магнитното съпротивление бе по-лошо от това, за което бе предвиден „Слънцетърсач“, и корабът пукаше и стенеше.

Купата се приближаваше стремително. Дълбокият басов тътен се носеше из кораба и караше креслото на Бет да вибрира…

„Съсредоточи се“. Влетя в дупката на Купата, придържайки се към ръба, за да избегне кремацията. Примката от магнитни полета затягаше струята, като вода под напрежение. Силата на течението се засилваше срещу кораба. Вълните ставаха все по-нагънати. Бет видя, че Купата е по-дебела в близост до дупката — може би за да удържа на по-силното натоварване? По ръба на дупката играеха странни светкавици.

Тя накара ИИ да направи карта на магнитната геометрия и след няколко секунди се появи цветно 3D изображение.

— Примката, през която преминаваме, е оформена от двуполюсни полета — каза Бет. — А двуполюсните се поддържат от друго, перпендикулярно поле, така че магнитните напрежения да не могат да се свържат и да изчезнат. Хитро.

Отзад се разнесоха мърморения. Анализи, разговори за сваляне на напрежението, окуражаване — всичко смесено в хор, на който тя не обръщаше внимание.

— Освен това, дами и господа, тук е по-радиоактивно, отколкото в Ада. Но междузвездна дъска за сърф като нашата е създадена точно за това — добави тя весело.

Продължаваха напред, губейки скорост. Бет се размърда в коланите, намести се и отново политна напред. „Яздене на голямата вълна. Сърфирането на живота… стига да оцелееш“.

Носът опита да кривне встрани и тя го изправи. Отново. И отново. С всеки път ставаше по-добра. Забеляза, че е подгизнала от пот. „Нищо чудно, че вече не надушвам страха им…“

Забеляза блещукане през потоците плазма отпред. Малка сфера, която се поклащаше пред тях — звездата Викрамсинг. Купата се сплеска и се превърна в околен хоризонт. Корабът виеше от усилие.

За Бет времето спря да значи нещо. Тя се бореше с всеки порив и водовъртеж, държеше курса прав, псуваше, примигваше заради потта… и след това преминаха.

Небето се отвори. Внезапно се издигаха над сребриста равнина. Струята продължаваше да ги блъска.

— Чудесно! — извика Клиф, все още омотан в коланите си. Последваха смутени възгласи. Летяха над широка бяла равнина, но по-бавно и по-бавно… и после се завъртяха отново.

— Излизаме от струята — заяви Бет, сякаш подаваше маслото на закуска. Ако останеха в плазмата, щяха да се забавят съвсем и да излетят обратно навън.

— Поемаме сериозно затопляне по корпуса — каза Абдус напрегнато.

— Едва удържам вектора — добави Майра уж спокойно, но Клиф вече се бе научил да долавя напрегнатите нотки в тона й.

Нажежената плазмена струя изтъня и сякаш изви настрани. Силната турбуленция отново ги притисна към креслата и причини нови метални стонове в кораба.

— Навън сме! — извика Майра. — Успяхме да излезем!

— По-скоро да влезем — обади се Редуинг.

Прозвучаха радостни възгласи и всички насочиха очи към екраните. Вече виждаха вътрешността на Купата.

Обширната равнина сияеше от светлина. Издигаха се бързо, оставяйки плазмата встрани, и гледката се избистряше. В мъгливата далечина се виждаха разделените на решетка сребристи участъци с размерите на светове. Секторите имаха граници, които обособяваха отделните части на грамадно огледало, и ако човек вярваше на очите си, всичките бяха фокусирани някъде в далечината.

Тишина.

— Огледала, които връщат обратно светлината на звездата — прошепна Абдус. — Това причинява нажеженото петно.

Бет кимна смаяно. Да, в противен случай огромните огледала щяха да ги ослепят мигновено.

Корабът се завъртя настрани и екраните разкриха мъгливи петна от… зеленина. Бет настрои увеличението навътре към сферичната обвивка. Долните ширини на вътрешността на купата сияеха със зелени територии и участъци от синя вода… Езера. Не — океани. Окото не можеше да възприеме напълно видяното. Те се движеха покрай оста на струята и пред тях се ширеше величествен пейзаж.

Бет изчисли ъглите и разстоянията. Всеки от решетъчните сектори имаше по-голяма площ от Земята. Всеки имаше различни детайли, паяжина от зелено-кафяви континенти и обширни морета.

Зрението й се замъгляваше от умора. Безброй болки започнаха да пълзят по тялото й.

— Достатъчно — заяви Бет. — Изкачването по струята изхаби достатъчно от ускорението ни. Купата и звездната система се движат доста бързо и сега сме в техния обсег. Условно сме в гравитационния кладенец на звездата.

— Какво?! — възкликна Редуинг.

— Капитане…

— Не, няма проблем, схванах — каза внезапно той. — Просто мащабите на това нещо са смайващи, Бет. Купата е с размерите на малка слънчева система и можеш да оставиш кораба да обикаля около слънцето, нали? Много ли сме близо? Топлината не е ли твърде силна?

— Всичко ще е наред. — Бет се напрегна и присви бледите си устни. Едно последно усилие. — Оставям греблата и полетата да функционират, за да не ни залее радиация. Ще друса, но нямаме друг избор. Скоростта ни е изравнена с тази на системата, така че ще минат месеци, преди да загазим. Ще сме на нецентрална орбита, нали, Абдус? Ще се върна в кабината, преди нещо да се случи, но моля някой да остане на вахта.

Редуинг я гледаше объркано.

Бет се усмихна изнемощяло и каза:

— Отивам да спя.

И тръгна със залитане. Зад нея се чу гласът на капитана:

— Как някой би зарязал тази гледка?

След миг Клиф застана до нея и я подкрепи, въпреки че и той залиташе.