Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (40)

4.

За Клиф най-лошото бяха сънищата. На следващия „ден“ се събуди с уханието на печена пуйка в ума си. Като малък най-любими му бяха остатъците от Деня на благодарността. Обичаше да реже лук с майка си и да пълни птицата с мексикански зеленини, както правеше баба Мартинес, а не с обичайната плънка. Другият клон на семейството печеше агне с ориз и ядки. Сега, в просъница, усещаше ясно арабската храна с пикантни подправки и мъничко канела. Стисна очи от постоянната слънчева светлина — не искаше да се разбуди напълно. Стомахът му изръмжа съчувствено.

Сънища за ядене. Вече се появяваха при всяко заспиване. Тук ядяха простичко, но подсъзнанието му не беше длъжно да го харесва.

Стана, прозя се и взе един от ароматните плодове, които бяха набрали предишния ден. Успяваха да застрелят дребен дивеч от магнитната кола и събираха плодове и билки, за да избегнат гладуването — но сънят му се насочваше към благоуханните пирове всяка „нощ“. Подозираше, че храната замества някакъв друг, по-дълбок копнеж, но не можеше да определи какъв.

Сподели го с Ирма към края на следващия „ден“ и тя незабавно го погледна в очите.

— Бет. Очевидно.

Той примигна, защото наистина беше очевидно, а не се бе усетил.

— Предполагам.

— Точно както аз копнея за Хърб. — Продължаваше да го гледа в очите.

— Разбира се. — Това беше фраза за печелене на време, докато опитваше да се сети, но Ирма не се заблуди.

— Не помниш Хърб, доколкото разбирам.

— А-а, беше инженер, нали?

— Не, системна поддръжка.

— Е, то си е като инженер…

— Редуинг щеше да го събуди, за да работи над проблема с двигателя, но бяхме твърде заети.

— И ти липсва. — Клиф опита да се измъкне от темата за Бет, но Ирма не му позволи.

— Клиф, ние си помагаме в трудни моменти. Искам да знаеш, че е само това.

— Разбира се. — Пауза. — Не че нямам… истински чувства към теб.

Тя се усмихна.

— И аз. Но как да го кажа… Те не са… дълбоки.

— Да. Както казват психиатрите, сексът има „спомагателна функция“.

— Стига и двамата да сме наясно. А като заговорихме за това, май още не съм уморена.

Клиф схвана явния намек.

— Бих искал да се поразходя преди лягане.

Групата спазваше стриктни процедури преди спане. Откриваха сигурно място с гледка към околността, но да има сянка. Подсигуряваха се, че няма да бъдат изненадани, като опъваха въжета с дрънчащи неща по тях, за сигнализиране. Ако мястото изглеждаше опасно, се редуваха на пост. Освен това по възможност наблизо трябваше да има вода.

Днес — терминът обозначаваше само будния им период — бяха спрели под високи дървета. Отгоре се носеха виковете и шумовете на дивите животни. Клиф непрекъснато се оглеждаше встрани, а от време на време и назад, за да запомни пътя. Движеха се тихо и предпазливо. Едно растение, което бе нарекъл пушехраст, се приближаваше бавно, като протягаше малките си клончета — бе доловило движението им. Можеше да оплете само насекоми и малки птички, но идеята за подвижно растение продължаваше да му изкарва акъла.

Ирма гледаше предимно нагоре.

Когато се отдалечиха на няколкостотин метра от лагера, тя внезапно се завъртя и го целуна. Той отвърна задъхано и осъзна, че няма удобно място за лягане, чак когато повечето й дрехи бяха свалени.

— Може би трябва да повървим още малко…

— Виж, това дърво е наклонено.

— Да, зигзагообразните дървета. Те експлоатират постоянната позиция на слънцето. Разполагат различните си слоеве така, че да събират максимално светлина. Всеки слой е встрани от другите и отгоре дървото изглежда като изумрудена зона, улавяща лъчите.

— Изумиииително.

Сухият й тон го накара да се обърне и тя го целуна пак. „О, да, затова дойдохме…“

Тя го бутна на широката гладка кора на ствола. Клиф смъкна панталоните си до глезените и Ирма се усмихна, когато видя, че е готов.

— Ето. — Тя се намести отгоре му. — Така е по-добре, нали?

— Много по-добре.

— Не мърдай.

Той изстена от тежестта й, когато тя се заклати.

— Ммм…

— Хвани ме… така.

Усещаше как вятърът ги гали с нежни аромати и се ослушваше за евентуална заплаха. Шаващите птици, които непрекъснато крякаха, избраха точно този момент, за да се наврат в близкия храсталак. Той се извърна към тях, после пак погледна Ирма. Тя го гледаше съсредоточено.

„Винаги нащрек“, помисли той.

— Бавно — прошепна Ирма. — Не бързай. Бавно. Продължавай. О, да. Боже, Хърб, да. Точно така.

Клиф не каза нищо за името и се съсредоточи върху тласкането. Клоните над тях потрепериха и спряха. Вятърът изшумоля, дървото изскърца.

— Повдигни се малко.

— Така ли? — изстена той.

След това стана бързо и страстно и Клиф спря да обръща внимание на околността. Свърши тежко и ароматът на гората го блъсна в ноздрите.

— Ах… хубаво — въздъхна Ирма и в този миг нещо се стовари отгоре им.

— Змия! — изкрещя тя и се претърколи. Както и змията. Беше дълга и дебела и изпълзя настрани.

Клиф скочи и вдигна панталоните, които се бяха оплели в краката му. „Не съм много умен…“ В този миг се появи и втора змия. Спря и се изправи на около метър. Малките й очи се стрелкаха между двамата. „Разумна е“. От листака се появиха още две змии. Миришеха на смазка и джинджифил. Очите им бяха разширени от изненада.

Всички замръзнаха. Клиф виждаше, че и четирите змии изучават внимателно Ирма. Посегна и извади лазера си от колана.

— Не мърдай. Не изглеждай заплашително.

— Аз ли да не изглеждам заплашително?

Това провокира някакви сигнали между змиите. Главите им се извиха и те издадоха меки звуци. „Дали разпознават, че използваме език?“ В речта им сякаш имаше думи, заедно с цъкане и движения на главите. Клиф забеляза, че две от съществата имат колани с малки продълговати предмети, напомнящи инструменти.

Моментът се проточи. Змиите се спогледаха, изрекоха още няколко фрази и се скриха в гъсталака.

Клиф хукна след тях.

— Остави ги! — извика Ирма.

По някаква причина той не се страхуваше от тях. Не ги бяха ухапали. Може би това бе просто случайна среща.

Бяха достатъчно странни, за да ги последва през увисналите лиани и цъфтящите растения. Змиите стигнаха до купчина пръст, обърнаха се към него, после започнаха да се вмъкват една по една в дупка с диаметър около педя. Последната му изсъска силно.

Ирма се появи зад него.

— Какво правиш?!

— Искам да науча повече за тях.

— Направо ме накараха да се подмокря.

— Използват инструменти…

— Змиите? Стига бе!

— И са интелигентни.

— Змиите?!

— Измъкнаха се от нас, нали?