Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (19)

6.

Лау Пин вдигна осемкилограмовата риба и я огледа. От двете страни на тялото имаше по единайсет перки, които се смаляваха към опашката. Но рибата изглеждаше странно — имаше тесни очи, тъмнозелена кожа и коремни перки.

— Трябва да внимавам — каза той. — Има паразити.

Астрономът му беше оставил двайсетсантиметров нож. Лау Пин изкорми рибата и отдели филетата. Месото беше бледо, но имаше и множество червени петна и Лау Пин ги изряза внимателно.

— Мисля, че махнах всичките — каза той. — Суши ли искаме, или ще палим огън?

— Да я сготвим — отвърна Майра. — Нещо ми е съмнителна. Грозна е.

Опушиха месото на огъня. Беше вкусно, мазно и със странен натрапчив дъх. Настроението им се вдигна и започнаха да разменят шеги какво бяло вино ще върви с ястието. Или пък да си поръчат маргарити? Бет беше доволна да ги види в добро настроение. Срещата с Мемор ги беше възбудила, но суровият факт, че бяха пленници и слушаха лекции, си оставаше. Тръпката, че са установили контакт с истинско извънземно, което им показваше странни нови неща, щеше да изтлее. Те не бяха завеяни учени и философи. Бяха тръгнали да изследват нов свят, да търсят нов дом за човечеството, да плават между звездите. Търпението им беше ограничено.

Лау Пин зачовърка колана с инструменти и извика сепнато:

— Комуникаторът ми работи. Има сигнал.

Всички се опулиха. Той им показа светлинката на устройството.

— Настроен е към системите на „Ерос“. Получавам данни от бордовите компютри.

— Има ли външни сигнали? — попита изтощено Тананарийв.

— Само доклади за състоянието. Всичко изглежда нормално. Системата е на автоматично изчакване.

— Сигурно имаме пряка видимост — отвърна Тананарийв.

Лау Пин се намръщи скептично.

— Би трябвало да сме на повече от една астрономична единица от него. Купата е огромна. Как улавяме сигнала?

Бет усети прилив на надежда.

— Системата е умна. След като не е установил контакт известно време, „Ерос“ е увеличил сигнала, докато получи отговор. Може би групата на Клиф също го прихваща.

— Ако успеем да се измъкнем оттук, може да използваме сигнала, за да открием „Ерос“ — каза Тананарийв.

— Да. — Бет би искала гласът й да прозвучи по-оптимистично. За последно бяха видели как „Ерос“ бе натикан в едно отделение на извънземния съд. — Лау Пин, може ли да използваме комуникатора ти, за да препратим сигнал през „Ерос“ към „Слънцетърсач“?

Лау Пин се заигра с настройките на устройството със слънчево захранване, което не бе по-голямо от палеца му.

— Опитвам 14,4 гигахерцовата връзка, а след това и резервните… Не, не мога да подавам команди отвън. Част от мерките за сигурност.

Абдус изръмжа от гняв. Всички изглеждаха сломени.

Бет не можеше да ги остави така. Трябваше да ги разсее.

— Е, ученици, да си припомним какво научихме днес — каза тя с усмивка. — Майра?

Обичайно тихата жена примигна и кимна.

— Когато Мемор ни показа онези картини — големите конструкции и смайващите перспективи, — според мен го направи донякъде за да ни впечатли. Нали се сещате, да се изфукаме колко сме напред пред гостите.

— Харесва ми, че то — тя, — използва жестове и глас — обади се Лау Пин. — Така е по-лесно за запомняне.

— На мен ми харесаха изображенията на екрана — продължи Майра. — На едното се виждаше макроинженерство в планетарна система. Обзалагам се, че е от тяхната история. Как са построили това място.

— Използва ги, за да привлече вниманието ни — каза Бет. — След това ни показа 3D клавиатурите. Мисля, че иска да се научим да боравим с екраните. Макар че тя ги командва само с глас.

— Може би иска да научим езика им, като използваме проекторите за помагало — предположи Майра.

— Може би — каза Лау Пин. — Но тези изображения може и да са фалшиви. Измислена история, която да ни разсейва. Трябва да избягаме, а не просто да седим и да учим езика.

Бет кимна. Дивият живот наоколо й харесваше и искаше да го проучи. Клиф щеше да е щастлив, може би беше щастлив и в момента. Но…

— Така е. Костите ни се влошават с всеки миг. Трябва да се върнем към гравитацията.

 

 

Групата на Клиф не се справяше добре с основните неща: сън и храна. Прекосяваха широки поляни с групи дървета, но не бяха засичали дивеч от около един земен ден. Разполагаха само с горски плодове, както и с вода от един бистър ручей, в който не се виждаше и следа от риба.

Ирма застана нагоре по течението, за да ги прикрива, а четиримата мъже се потопиха в хладната вода. През последните дни всички страдаха от разстройство и къпането беше добро за повдигане на морала. В началото добавяха хлорно хапче към водата за пиене, но сега използваха ултравиолетовия филтър в капачките на манерките за стерилизация.

Нещо широко, рогато и покрито с черупка се шмугна в една дупка на ръба. Според Клиф приличаше на костенурка с остър костен гребен. Дупката вонеше отблъскващо и затова решиха да оставят животното на мира.

Хауард лежеше отпуснато и се усмихваше широко.

— Мислех си… Според мен разстройството ни се дължи на асиметричност.

— Каква асиметричност? — попита Ейби.

Вярно, че той беше инженер.

— Посоката на въртене на молекулите. Когато една молекула не е идентична на огледалния си образ. — Хауард не говореше много и често се сърдеше, което го правеше още по-затворен, така че Клиф се заслуша внимателно. — Повечето биохимици смятат, че е историческа случайност, че всички наши захари са ориентирани надясно, а аминокиселините наляво. Според мен част от живота тук има обратно ориентирани молекули на нашите.

— Как така? — попита Тери.

— Помните ли как преди две спанета всички се радвахме колко са вкусни лилавите плодове?

Ейби изръмжа при спомена.

— А след един час отново бяхме зверски гладни. Както казват — също като при китайската храна. А после всички получихме разстройство.

— Затова ли съм винаги гладен? — попита Клиф. Искаше му се да бяха взели тестовата апаратура от „Слънцетърсач“. Но не можеха да натоварят всичко при първото спускане.

— Както и всички ние — отвърна Хауард. — Движим се през пресечен терен, горим калории, а част от храната преминава директно през нас — и тормози коремите ни.

— Но ние готвим месото — възрази Тери.

— Така е, но биохимията от Земята не може да се справи с микроби, каквито не сме виждали досега. Това е като Отмъщението на Монтесума.

— Става дума за микробни патогени, които са различен проблем — намеси се Клиф. — Прегледах ДНК сравненията. Тази екология използва същата базова двойна спирала, във всички проби.

— Добре, но на други планети еволюцията може да е направила протеините и захарите различни. Ако тази Купа е обикаляла достатъчно и е събирала екологии, може да има цели системи, базирани на леви захари и десни аминокиселини, вместо на десни захари и леви аминокиселини като при нас.

— Разстройството си е разстройство — сви рамене Ейби. Хауард се намръщи.

— Ляво ориентираните захари са интересни, защото са същите на вкус като нашите, но минават през стомашно-чревната система, без да бъдат метаболизирани. Ако двете екологии съществуват тук, то всяко живо същество в хранителната верига трябва да избере една от изометричните биохимии. Същото се отнася за плодовите захари, фруктозата.

Клиф помнеше, че Хауард бе нещо като известна личност. Управляваше получастна зоологическа градина в Сибир след климатичните промени, които бяха довели до изпускането на метан. Нямаше да напусне Земята, ако едно бедствие не я беше унищожило заедно с всички животни. Ръководството на мисията го бе взело, защото „Слънцетърсач“ разполагаше с набор от животни за колонията. Някои от съществата нямаше да оцелеят, а други нямаше да бъдат съживени веднага, но Хауард можеше да се оправя с тях. Двамата с Ейби поспориха още известно време, преди Клиф да попита:

— И това обяснява разстройството? Сигурен ли си? Мислех, че съм видял всички проблеми, когато сравних въздушните проби, след като преминахме през шлюза.

— Биологията никога не е в покой. — Сякаш за да илюстрира, Хауард пропъди мушиците около очите си. — Най-добре да научим кои храни са с нашата ориентация. — Вдигна комуникатора си. — Водя си бележки и вече съм нахвърлил наченки на меню.

Клиф го тупна по гърба.

— Добра работа. Вече си отговорник по храната.

Беше доволен, че изясниха част от проблем, от който се срамуваха. Обсъждането и грубоватите шеги бяха от полза. Ирма се приближи и също се засмя.

— Месото ще е най-добро за нас — заяви Хауард. — Убива доста от неприятните неща. Нека си намерим някакво.

— Къде? — попита Ейби.

— Огледай се във всички посоки на компаса.

— Тук компасите не работят — отбеляза Тери.

Тръгнаха по течението на потока.

След няколко часа спряха до някакви разкривени дървета. Клиф искаше да уловят някакво животно и да поспят. Хауард посочи мълчаливо в далечината и всички се взряха натам.

— Прилича на маймуна — каза Ирма. — Тлъста.

Съществото имаше сива кожа и се придвижваше с полюшване на бедрата, малката глава се оглеждаше внимателно. Приближаваше към тях.

— Високо е поне два метра — прецени Ейби.

— Има достатъчно месо — отвърна Хауард и стомахът му изръмжа.

— Лазерите няма да са от голяма полза при тази дебела кожа — обади се Тери.

— Трудно ще е да го уцелим в главата — каза Ирма. — Черепът е малък. Вижте му само ниското чело.

— Не носи нищо. Ръцете му приличат на ноктести лапи — каза Хауард.

Клиф не искаше да убива примат, но бяха наистина гладни. Реши да не казва нищо.

— Да се възползваме от посоките на компаса на Хауард и да го обградим — каза Ейби. — И да си направим копия, а?

Отрязаха четири относително прави клона, заостриха върховете и ги втвърдиха с помощта на лазерите. Вече се справяха доста бързо с полевата техника и когато се разположиха в кръг между дърветата, сивата маймуна бе стигнала на стотина метра и продължаваше стабилно. Оглеждаше се, но явно не ги забелязваше.

Клиф даде сигнал да я приближат. Плячката беше по-едра от тях и тежеше поне петдесетина килограма повече от човек. Гледаше към земята, докато я приближаваха тихо. Животното изкатери височинката и клекна на тревистия връх. Това им помогна да се приближат незабелязано на двайсетина метра. Вниманието на плячката бе съсредоточено надолу и Тери даде сигнал за атака.

Хукнаха нагоре, размахали примитивните копия, и съществото подскочи уплашено. Тери изкрещя и замахна… и внезапно спря.

— То има колан с инструменти!

— Стойте! — извика Клиф. Останалите спряха, без да смъкват копията.

Съществото извади някакъв тънък инструмент и го насочи към тях.

— Дали е оръжие? — попита Ейби.

— Не ми прилича.

Тишина. Мърдане на нервни крака. Клиф видя, че потенциалната плячка не е покрита със сива кожа, а с плътно изтъкана дреха. Отдалече изглеждаше като козина. Съществото отстъпи, видя, че е обградено, и приклекна. В краката му имаше правоъгълен отвор и люк с широка дръжка. То бе използвало инструмента, за да го отвори, и покритият с трева капак сега бе отметнат.

— Интелигентно е — каза Тери.

Съществото измърмори нещо и направи жест с дългите си кокалести ръце. Пръстите му бяха гъвкави и многоставни.

Клиф хвърли копието си и се приближи. На метър навътре в дупката имаше сложен комплекс от машинни части. Докато се гледаха напрегнато, от земята се разнесе леко бучене. Съществото се наведе надолу и премести два прекъсвача, без да обръща внимание на хората.

„Явно е доста самоуверено“.

Съществото затвори капака и трясъкът прекъсна напрегнатата тишина. То прибра инструмента и вдигна ръцете си нагоре. Дланите и пръстите му бяха два пъти по-дълги от човешките.

— Това знак на мир ли е? — попита Ирма.

Бързо стрелкащите се очи проблясваха интелигентно. Съществото се обърна към Ирма и Хауард, които стояха заедно, и тръгна бавно към тях. Те се спогледаха несигурно и Клиф им каза да се дръпнат.

Съществото мина покрай човеците и продължи пътя си с изключителна самоувереност. Дори не погледна назад, сякаш въобще не бе загрижено дали няма да го последват. Те изчакаха известно време, загледани как се отдалечава с премерена, достойна стъпка.

Ейби повдигна капака и заоглежда конструкцията. Без капак бученето беше по-силно, но скоро премина.

— Интересна механична система — каза Ейби. — Мога да се провра вътре и да…

— Гладен съм — прекъсна го Тери. — Вече си мислех как ще опечем тая маймуна.

— Не можем да ядем разумни извънземни — каза Ирма напрегнато.

— Май не би трябвало — съгласи се Тери.

„Хората на Земята го правят… даже с примати“. Клиф отново не каза нищо.

Върнаха се до потока и успяха да хванат една от кръглите костенурки с костния гребен. Всички бяха в лошо настроение. Убиха я с камък и я изпекоха. След като счупиха черупката, откриха капещото от мазнина месо, от което се носеше божествен аромат. Беше жилаво, но никой не се поколеба.