Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (8)

1.

Оставиха на „Слънцетърсач“ минимален екипаж от петима. Редуинг видимо съжаляваше, че няма да е с тях, но стриктният протокол го задължаваше да остане на борда. Петимата бяха достатъчни да поддържат корабните системи и да се грижат за стотиците в хибернация.

Проучващият екип се състоеше от десет души — Бет, Клиф, Фред, Викрамсингови и петима от новосъбудените, които още се ориентираха. Официално Клиф се водеше старши, най-вече защото Редуинг не искаше да се бави с размразяването на някой от корабните офицери. Клиф почти не се оправяше с различните рангове, но пък предполагаше, че съвсем скоро няма да са от значение.

Тери Гулд и Тананарийв проверяваха екипировката и се грижеха да е достъпна за светкавична употреба. Разполагаха с полеви раници, провизии, вода, лазери и инструменти, все компактни и добре пакетирани. Гравитацията на Купата позволяваше да се носи повече, така че дори се бяха презапасили. Клиф, Бет и Фред прекараха по-голямата част от дългия полет в проверяване на екипировката и взиране в мултиспектърните карти. В равнинните региони имаше възвишения — не колони, а естествени образувания.

— Плата — каза Бети. — Като в американския запад, но доста по-големи. Сякаш се издигат чак до небесния покрив. Запечатващата бариера е точно над горния им ръб.

— Наистина са доста високи — каза усмихнато Фред, който очевидно се забавляваше. — Почти седем километра. Не са чак Еверест, да не говорим за Олимп на Марс, но си струва да ги изкачи човек. Винаги съм искал да покоря Еверест…

Клиф дори успя да докара нещо като усмивка.

— Ще гледаме да ти измислим нещо.

Понякога Фред ставаше докачлив. Беше строен и мускулест и имаше постоянен загар. Как бе успял да го постигне при тежките тренировки? Самият Клиф почти нямаше време за сън. Поне Фред сега не говореше толкова, защото имаше много задачи.

Дългото спускане от орбита беше напрегнато. Кабината се изпълни с кисела миризма и всички бяха изнервени. Беше странно да се спускат към огромната земя, която се простираше във всички посоки и дори изпълваше небето — и въпреки това да са в космоса. Скоро Купата ги обгърна.

Нямаше тласъци от забавяне и свистене на рехава атмосфера. Клиф наблюдаваше екраните. Единият показваше „Слънцетърсач“ като бледосиня следа от пламък над тях. На друг се виждаше повърхността на платото, която продължаваше да е черна и неразличима. Трети екран показваше гледка към плазмената струя.

Клиф загледа белите и оранжеви пламъци и му хрумна нещо.

— Абдус!

Абдус седеше до него. Беше пребледнял и изобщо не изглеждаше добре.

— Проучи струята, нали?

— Ъ-ъ, да, Клиф…

— Какво излъчва?

— Рентгенови лъчи, микровълни, много инфрачервена светлина.

— И още какво?

— Не много видима светлина. Дълги радиовълни и микровълнов шум. — Кльощавият мъж явно бе доволен, че може да мисли за нещо различно от кацането. — Много разнообразен.

— Обзалагам се, че това е причината да не можем да прихванем излъчванията им — те избягват видимата част на спектъра. Сигурно използват директни лазерни връзки и няма разсейки, които да уловим.

— А, да, умно. — Абдус отново погледна приближаващата се земя и устата му се задвижи безмълвно.

Около овала проблясваха светкавици. Някакъв електрически процес като тези, които се случваха в земната йоносфера? Клиф наблюдаваше бързите оранжеви сияния, които се плъзгаха покрай и по платото като опипващи сияещи пръсти.

Атмосферната мембрана под тях бе като светлосин покров. Виждаше се само под определен ъгъл. От слънчевата светлина по повърхността й се появяваха дълги вълни все едно бе някакъв прозрачен океан. Клиф бе запленен от илюзията, под която се виждаха назъбени планини и зелени долини, сякаш лежащи на океанското дъно. Това караше цялата конструкция да изглежда едновременно неестествена и все пак като планета.

Двигателите рязко забавиха, корабът се люшна и зъбите на Клиф изтракаха.

Плъзгаха се точно над мембраната и той виждаше, че вълните се носят бавно, задвижени от… какво?

Като океаните на Земята. Може би въртенето на този огромен артефакт предизвикваше вълните, които на свой ред влияеха на времето. Така беше и при земната атмосфера. Ураганите се пораждаха от въртенето на планетата. Какви ли странности можеха да очакват при тези невероятни мащаби?

Наблюдаваше продължителния фронт от дъждовни облаци, носещ се на гребена на една вълна. Сърдитите сиви облаци се скупчваха във високата точка и сякаш издигането ги охлаждаше и предизвикваше дъжда. Очите му обхванаха фронта чак до далечния хоризонт. Буря, сякаш маршируваща на парад. При тази гледка изпита странно усещане. Идеята за буря, простираща се на по-голямо от континентите разстояние, го накара да затаи дъх.

Вече бяха над черното възвишение и се спускаха. Стомахът на Клиф се стрелна към гърлото му. „Ерос“ се гмурна надолу и той стисна зъби, притиснат към креслото.

— Платото! — извика Бет. — По дяволите!

— Какво? — изкрещя Абдус. — Какво става?

Пауза.

— Всичко е наред — отвърна Бет с пресилено спокойствие. — Ще се справя. Все пак трябваше да се сетя по-рано. — Говореше през зъби.

— За какво? — намръщи се Абдус.

— Това не е плато. Намираме се в тръба! Не виждам дъното, то е в сянка, на седем километра под нас. — Двигателите забавиха още. — Не искам да ми свърши горивото. Предполагам, че има дъно и че то се слива с цветовете на гората. Абдус, засичаш ли нещо с радара?

Гърлото на Клиф беше пресъхнало и гласът му хриптеше.

— Ако няма дъно, тогава какво?

— Може да има дупка, водеща към външния космос!

— Какво?! — възкликна Абдус уплашено.

— Може да е напречна тръба, за да не се обикаля цялата Купа. Поне на такова прилича от широкоспектърната картина. — Бет посочи екраните. На някои от другата страна на отвора се виждаха звезди.

— И?

— Може да прелетим право през нея. Какво показва радарът? Вече има ъгъл към дъното, нали?

Абдус кимна и заработи по таблото си. Потеше се здраво.

— Няма проблем, „Слънцетърсач“ ще ни прибере — каза Клиф.

— Може би — отвърна напрегнато Бет. — Ако някой не хлопне вратата.

— Има дъно — каза Абдус. — Но внимавай, според радара повърхността не е плоска.

Двигателят увеличи мощността с пукане.

Клиф мълчеше. Бет не спираше да говори и това бе предостатъчно — и доста изнервящо.

— Плоска е, Абдус. И има дупка, яма със звезди. Искаме да кацнем, нали? Не да излезем от другата страна. Я, на дъното има светлина!

„Ерос“ кривна странно под влиянието на кориолисовата сила.