Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (43)

2.

Редуинг гледаше гигантския пейзаж на Купата и си мислеше как преди десетилетия и той беше нещо като учен. Точно затова бе станал астронавт.

Така бе развил уменията, които му позволиха да поведе групата учени и инженери към нов свят. Това нещо, тази Купа, не беше свят, а огромна конструкция. Изглеждаше близо, защото виждаше позната картина, която бе наблюдавал безброй чудесни часове в ниска орбита около Земята. Но въпреки това бе на десетки милиони километри, имаше защитена атмосфера и бе странна.

Сравнението беше мамещо. Тук атмосферните циркулации, които бе изучавал като млад, бяха съвсем различни и отвъд разбиранията му. Звездната светлина падаше върху Купата почти равномерно. Но слънцето никога не залязваше и липсваха дневните и нощни ветрове, които управляваха движенията в атмосферата на Земята, Марс, Титан и Венера. Освен това Купата винаги беше на еднакво разстояние от звездата. Което означаваше, че няма сезонни цикли, студени зими и жежки лета. Преди години — векове в реалното време — той се любуваше на кристалното есенно небе и на обещанието за пролет след студените месеци. Тук нямаше нищо подобно. Извънземните съществуваха под постоянната светлина на малката звезда и нейната струя. Нямаше нощ. Кой би искал да живее в безкраен ден?

Въздушните течения не се издигаха от мястото, където падаше директна светлина, защото такова нямаше. Или по-точно, това бе Дупката, през която минаваше струята. Нямаше клетки на Хадли, полюсни завихряния, ветрове от пустинните пояси, които да обвиват глобус. Вместо това тук нещата зависеха от ефекта на въртенето.

Виждаше дългите облачни реки, които се оформяха над тъмносините морета и се проточваха на разстояния, по-големи от разстоянието между Луната и Земята, изтиквани към по-високите ширини на необятната Купа. Навъсените лилави дъждовни облаци се извисяваха на по седем километра над червеникавокафявия пейзаж.

Грамадният мащаб му пречеше да усети какви модели биха били възможни. Очевидно цялата конструкция бе създадена, за да се държи всичко в постоянство — стабилна светлина, минимални разлики в температурите, за да няма бури.

Изобщо не можеше да разчита на интуицията си, за да предположи как се формира времето тук.

Климатът явно зависеше от въртенето. За да получат гравитация, извънземните бяха завъртели цялата конструкция и получаваха любопитни кориолисови ефекти.

Името го върна към студентските му години, преди повече от половин век. Сети се за една пиянска песничка на метеоролозите.

Кориолис се натряскал

и върви и все се стряска.

А бе уж върви направо,

но зачита не наляво,

а надясно и надясно, и надясно…

Кориолис може и да е бил кротък човек, но силите му пораждаха урагани, торнада, реактивни струи и куп други бели. И сигурно ги предизвикваха и тук. Докато си мислеше това, Редуинг забеляза на екрана блестящ бял ураган. Бързо потъмняващите облаци бяха с размерите на Земята и се завихряха към крайбрежието на огромно море. „Проблеми за някого или за нещо“.

Почукване на вратата го върна към реалността на „Слънцетърсач“.

Изпитото лице на Карл беше усмихнато, което можеше да значи и добри вести. „За всичко си има първи път“. Но слабичкият мъж седна срещу него и започна с лошите новини.

— Има прогресивно разхлабване на прозрачните керамични прозорци, които използваме за астрономично наблюдение. Причината или е механична, или през магнитните екрани минават йони.

— Можеш ли да ги оправиш?

— Естествено. Вече започнах да произвеждам нови. Външните роботи ще ги поставят, когато свърша, а старите ще ги приберем за материал. Не дойдох за това обаче, капитане. Имам идея.

— Радвам се — отвърна автоматично Редуинг. Това беше може би двайсетото хрумване, което Карл му поднасяше по този начин. Все пак човекът заслужаваше известна похвала, защото бе успял да подобри работата на кораба. Но беше толкова съсредоточен върху машините, че почти не вършеше работа като корабен офицер. Редуинг виждаше, че Карл се готви да го засипе с технически подробности, но знаеше, че е най-добре да го остави да продължи.

— Имам предвид магнитните гребла за плазмата, която събираме от звездата — почна Карл. — Не е като протоните, които идват с една десета от скоростта на светлината, така че трябва да пренастроя улавящия капацитет.

Редуинг знаеше за големия напредък, който бе позволил междузвездното пътуване — той зависеше от технологии, които не можеха да се видят от мостика. Методът на улавянето на протоните, забавянето им между заредени решетки за електрическа енергия и изпращането им в горивните камери, където катализаторът вършеше ядрената магия — всичко това се случваше в ореола около кораба, а самото горене беше в неговите недра, където не можеше да отиде никой. „Летим благодарение на чудеса“.

Кимна и зачака да чуе идеята.

— Летим с гребло от хиляда километра, което се поддържа от наномрежа. Имаме по-голяма фуния отпреди, защото плазмата е по-слаба. Промених настройките — наложи се да използвам пълния набор външни роботи.

— Сега полетът ми харесва повече — призна Редуинг. — Поне не се будя посред нощ.

Лицето на Карл светна.

— Радвам се да го чуя. Обаче се сетих нещо — щом греблото не е оптималното за мястото, където се намираме, какво би било по-добро?

Редуинг искаше да го подкани да изплюе камъчето, но знаеше, че няма да се получи.

— Бих предположил — струята?

Карл го изгледа унило.

— Как познахте? Ако…

— Че какво друго имаме в тази система? — Редуинг се усмихна. — Трябва да е струята. Освен това прелетяхме през нея. Какво изживяване само, нали?

— Ами… да, сър. Проучих го. Тогавашните настройки на греблото не са били толкова добри за прелитане през струята, колкото сегашните, и…

Поколеба се, после изтърси:

— Защо не използваме „Слънцетърсач“ като оръжие?

Виж, това беше идея. Не че Редуинг я разбираше, но самото й споменаване забърза пулса му.

— Как?

— Ще ви обясня. Помните ли как видяхме огледалата да се променят и да показват женско лице? Бях навън и поправях фунията с роботите. Видях го директно през скафандъра си: Невероятно! Беше Елизабет Марбъл, заловена с екипа си, и говореше.

Редуинг му кимна да продължи по-бързо и Карл схвана намека.

— Дори това, което трая около час и оттогава се повтаря приблизително всеки ден, има ефект върху струята. Дава й по-малко слънчева светлина или просто разсейва светлината. Големи промени! Ден-два по-късно видях малки нишки, които се образуваха в звездата, в основата на струята. Те също пораснаха и се отделиха.

— Всички ги видяхме. — Не изглеждаха по-различни от вариациите, които се случваха понякога, като бримки по нишка.

Редуинг все още се изумяваше как ярката черта в небето се запазва стабилна.

Карл се наведе напред и продължи развълнувано:

— Огледалата се фокусират в тази точка, за да карат плазмата да извира от звездната повърхност. Освен това в основата на струята има станции, които по някакъв начин генерират магнитни полета. Предполагам, че тъкмо те оформят и ограничават струята. Та значи… — Карл се ухили гадно — защо не им покажем какво можем да направим на струята?

— Какво можем да направим? — попита скептично Редуинг.

— Да я прецакаме!

— Тоест…

— Да предизвикаме нестабилност. Тя ще се разрасне. Все едно струята е пожарен маркуч — трябва да го държиш здраво, иначе започва да се гъне и да шава като ядосана змия.

— И когато стигне до Купата…

— Ако нестабилността нарасне достатъчно, струята ще удари встрани. Ако засегне атмосферната бариера, която започва от най-горния пръстен, сигурно ще я прогори.

Редуинг се загледа във възбуденото му лице. Говореха за световно разрушение от немислима степен. Трябваше ли да опитат?

— Ще предизвикаме нестабилност — продължи Карл. — Някой път я получаваме при плазмата във фунията, преди да се забави от колекторните листи. В потока се появява издутина, предизвикана от турбуленцията. Издутината избутва магнитните полета навън, тоест ще получим цилиндър от бърза плазма, приличащ на змия, погълнала яйца на равни интервали.

— Тоест ще стане дебела и ще може…

— Да обгори териториите около Дупката, където струята е най-близо до Купата. Ще удари контролните инсталации, които според мен са точно там. Изучавах ги през телескопите. Виждат се огромни намотки, точно около ръба на Дупката. Сигурен съм, че това са магнити, които отблъскват струята.

Редуинг го гледаше втрещено.

— И ще постигнем това, като прелетим през струята?

— По-скоро само ще я забършем. Мога да изчисля как да профучим покрай нея и после да се върнем в точния момент, за да предизвикаме нестабилност.

— Близо до основата на струята и звездата?

— Добре де, признавам, че ще стане малко горещо.

Хубаво, че поне признаваше нещо. За човек, предлагащ да се унищожи тази огромна и невероятна конструкция, изглеждаше невъзмутим.

— И няма да има опасност за „Слънцетърсач“?

— Мога да настроя параметрите на фунията и да поработя с роботите по колекторните листи. Ще ги наглася. — Карл се усмихна гордо. — Вече пуснах симулация. Вярно, има проблеми с преминаването през магнитните обръчи, които обграждат струята. Ако успеем да ги разрешим, полетът ще е гладък. Поне така изглежда. Според статистиката няма да друса много.

— Чувал съм за един статистик, който се удавил в локва на улицата. — Редуинг се усмихна сухо.

— Е, може просто да прелетим покрай струята и да пробваме…

— Искам подробни анализи. — Капитанът присви очи. — С разпечатка.

Ако предприемеха тази стъпка, тя трябваше да бъде документирана. Не че в неговия живот щеше да се стигне до разследване, но беше добре да остави доклад, каквото и да се случеше.

Продължиха да обсъждат дребни технически проблеми и след като Карл си тръгна, Редуинг стана и се загледа в Купата.

Виждаше тропически джунгли, пустини, гъсти гори и красиви долини — Купата беше като истинска планета. Нямаше големи планини, защото масата им щеше да наруши общия баланс. Но имаше много равнини и океани. При това невъобразимо огромни. Някой си ги бе представил преди безкрайно много време.

Най-шокиращото при Карл не беше идеята му, а колко възбудено описваше как ще отвори атмосферната бариера. Това щеше да убие безброй същества и може би щеше да унищожи самата Купа. Редуинг гледаше как силите на Кориолис продължават да се вихрят. Мъчеше се да разбере как работи глобалният хидрологически цикъл — и внезапно осъзна, че това не е глобус, а голям съд, и че образованието му е почти безполезно.

Но там долу имаше същества с непредставими способности. Как оцеляваха в буря, която можеше да трае месеци и години? Това беше съществената разлика тук — мащабът. Всичко беше по-голямо и траеше по-дълго. От колко ли време съществуваше самата Купа?

Съществата, която я бяха изградили и я управляваха, разполагаха с огромен опит и дълга история. Със сигурност бяха помислили за това, което бе хрумнало на Карл.

И със сигурност разполагаха със защити срещу подобни опити.