Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (18)

5.

Дни наред вървяха през пресечения терен. Без достатъчно познания за този свят нямаха план, нямаха цел. Трябваше да се научат. Но Клиф знаеше, че ако нямат цел, моралът им ще се срине. Дори страхът, който ги тласкаше в момента, щеше да изтлее.

Когато обяви поредната почивка, никой не възрази. Намокриха шапките си, покриха лицата си с тях и заспаха мигновено. Блажено.

 

 

Размърдаха се след осем-девет часа. Гладни. Храната беше свършила.

Клиф даде пример и започна да рови в храсталака за ядливи растения. Имаше множество плодове и листа, но опитването на нещо непознато си беше опасно и на Земята.

Но нима имаше избор? Помирисваше ги, лизваше ги и ако изглеждаха наред, ги захапваше. Някои пускаха сладникав сок. Други горчаха неприятно и той веднага си оплакваше устата. Използва този метод няколко пъти и се върна с шапка, пълна с плодове и ароматни листа. Накара всички да запомнят растенията, преди да опитат. Те се зарадваха на прясната храна и даже опитаха да му помогнат в събирането. Най-добре се справяше Ирма.

Мъжете смятаха, че ги бива за ловци. Хауард и Тери твърдяха, че имат известен опит. Клиф ги беше чул да се хвалят, докато обсъждаха оръжията. Той забеляза нещо едро в храсталака — проблясване на кафява козина и лек тропот, сякаш от отдалечаващи се копита. Ако бяха на Земята, щеше да предположи, че е елен.

Хауард и Тери тръгнаха заедно с известно театралничене. За негова изненада се върнаха след час с нещо като едър заек, космато, с плосък череп и големи обърнати нагоре уши. Клиф ги огледа и реши, че вероятно са пригодени за чуване на нападащи хищни птици. Не беше срещал подобна адаптация на Земята. Това бе ново доказателство колко важно е летенето тук.

Одраното животно имаше интересна скелетна конструкция и вътрешни органи. Клиф ги раздели и опита да определи за какво служат. Странно разположени кости и буцести органи без видима функция. В някои имаше смисъл, в други не. Трябваше му истинска лаборатория…

Изпекоха псевдозаека на малък огън, като внимаваха да не дими много. Пушекът не можеше да се издигне над гъстите корони на дърветата и се надяваха, че не се вижда отдалече. Месото беше вкусно и добре дошло.

— Видяхте ли нещо като елен? — попита Клиф. Тери кимна и попита:

— Откъде знаеш? Беше четирикрако и голямо — и с големи зъби.

— И рога — добави Хауард. — Изглеждаше странно. И душеше въздуха като хищник. Видимо не си струваше неприятностите.

— Трябва да си пазим лазерите за защита — каза Ейби. — Според мен трябваше да убием онзи язовец и да го сготвим.

— Изглеждаше труден за убиване — отвърна Клиф. — А и тогава бързахме.

— Е, сега имаме време — сопна се Ейби.

Клиф премълча. Но пък беше по-добре да зачекне тежките теми сега, докато почиваха с пълни стомаси.

— Вижте, в момента не правим нищо. Просто се крием. Имаме нужда от план.

Това породи дискусия, но твърде малко идеи. Клиф го очакваше — всички имаха нужда от изпускане на парата. Имаше нервност, мърморене и раздразнение. Опасността и трудностите бяха лоши за разбирателството, но ако успееше да притъпи раздразнението, щяха да заработят по-добре. Известно време всички спореха какво е трябвало и какво е можело, докато накрая Клиф не взе думата.

— Миналото е минало. Какво да правим сега?

— Да открием другите — предложи Хауард.

— Как? — попита Клиф.

— Може би ако се свържем със „Слънцетърсач“… — почна Хауард. — Може би те имат някаква връзка с Бет.

— Не разполагаме с нищо, което може да достигне „Слънцетърсач“ — каза Клиф внимателно.

— Ами лазерите? — попита Ирма. — Ако успеем да пратим най-обикновено морзово съобщение… — И спря, осъзнала колко ще им е трудно дори да открият кораба в небе, което не потъмнява никога.

Ейби видя накъде отиват нещата и отсече:

— Първо трябва да разберем законите на това откачено място. И чак тогава ще можем да се оправим със ситуацията.

Клиф беше съгласен, но знаеше, че е добре да остави идеите да дойдат от останалите. Те започнаха да обсъждат хрумвания, а той се замисли за това колко бързо се развиват социалните му умения. Кариерата му бе по принцип фокусирана върху техническите — тук всъщност безполезни, — а не върху управленческите. Трябваше да преведе малката си група през незнайни премеждия — много по-трудни от това да опази подчинените си щастливи, задача, която винаги го отегчаваше. Но това тук бе много по-интересно, а и сякаш никой от останалите не искаше да води. А официалните ръководители на експедицията ги нямаше. Но както някой бе отбелязал по време на обучението му, важните умения не могат да се назубрят.

Обсъдиха положението и накрая се съгласиха с очевидното, без да се налага Клиф да казва нещо. Това беше добре, но разговорите отнемаха време, а той се съмняваше, че разполагат с време.

Следващите два земни дни се придвижваха внимателно през странния, но започващ да става познат пейзаж — дървета със спираловидни стволове и ниски хълмове с потоци и плитки дерета. Клиф следеше колко спят и откри, че времето се увеличава.

— На Земята са правени експерименти за живота на космически кораб — обясни Ирма. — При постоянна светлина хората имат все по-дълги цикли на сън и будно състояние. Без слънцето губим представа за времето.

— Точно затова корабното осветление е синхронизирано със слънцето — добави Тери.

— Тогава как се регулират нещата тук? — попита Ейби.

— Не знам — отвърна Клиф. — Нямаме опит с биология, която се развива извън денонощния цикъл.

Направиха си копия и ловуваха, но не успяха да убият нещо по-голямо от псевдозайците. Въпреки това беше забавно и празнуваха редките си успехи с бурни възгласи. Бяха все градски хора и дебненето на животни не им се удаваше лесно. Това, че зайците бяха еволюирали така, че да очакват предимно въздушни, а не земни врагове, им беше от помощ.

Но все някъде трябваше да има и интелигентен живот.

И наистина, скоро забелязаха в далечината обработваеми площи, които се простираха между две речни долини. Клиф предполагаше, че е някаква тревна култура. Приближиха се, като все пак се придържаха към гористите хълмове. Клиф се сепна, когато се озоваха зад няколко тътрещи се фигури, които определено не бяха хора.

— Внимавайте — прошепна Клиф и всички приклекнаха.

Фигурите прекосяваха мъглив склон, от който се носеха силни аромати. Вървяха тихо и бавно се поклащаха. Клиф превключи на инфрачервено, за да изолира движенията на фона на бледата околност, и откри, че съществата са твърде студени, за да бъдат засечени. Призрачни кльощави фигури в мъглата. С крака, но без ръце.

— Фермери? — прошепна Хауард.

— Не. — Ейби се взря във възлестите им тела. — Растения.

— Какво?! — Клиф вече чуваше лекото пльокане от движението на крайниците им.

На слабата светлина се виждаха грубовати капсули, които излизаха от стволовете на големите дървета. Тромавите крайници се отделяха от родителите и заставаха нестабилно на земята. Растенията бяха високи около две педи и тъмнозеленикави. Бавното раждане изпълваше тишината с влажно-лепкави звуци.

Клиф гледаше изумено. Съществата бавно придвижваха прясно извадените си корени към по-влажна почва и по-добра светлина. Въздухът носеше острата миризма на отрова от тръните им. Явно младите имаха нужда от защитни механизми.

Наблюдаваха как живите семена намират нови места и много бавно и внимателно отново пускат корени. Клиф реши, че този метод придава на растенията животинска мобилност и вероятно е улеснен от по-ниската гравитация. Другите гледаха невярващо и неспокойно, но Ирма кимна, когато той сподели предположенията си.

Растенията не изглеждаха опасни, но странността им беше обезпокоителна. Клиф осъзна, че всички мислят за това място като за леко различно. Подобно на свят от филм за динозаври. Достатъчно познат, колкото да ти е комфортно. Трябваше да избягва подобни успокояващи илюзии.

Продължиха внимателно напред. Скоро видяха широкото зелено поле, което се простираше под хълма. Ветрецът носеше тежкия аромат на засетите култури.

— Вижте — посочи Ирма. — Онези същества, които видяхме при шлюза.

Този път имаха време за наблюдение. Някои от крайниците на съществата бяха покрити с кожа, а останалите части с цветна перушина с най-различни сложни шарки. Съществата носеха широки гащеризони и се занимаваха с цилиндрични напоителни системи, които разпръскваха водните струи на доста голямо разстояние. Работеха здраво и използваха четирикраки животни за оране и пренос.

— Като фермерството преди векове — отбеляза Тери. — Тежка работа и съвсем слаба употреба на машини.

— Не е като да имат петролни сонди — отвърна Ейби.

— Но имат достъп до огромно количество слънчева енергия — продължи Тери. — А това би трябвало да е най-технически развитото място във вселената.

— Може да харесват ръчния труд — каза Хауард. Видя скептичните им изражения и сви рамене. — Това, че на нас ни е трудно и смятаме идеята за непривлекателна, не означава, че тези същества мислят същото.

Ирма повдигна скептично вежди.

— Би могло. Но… — Тя фокусира визьора си към полето. — Приближават се.

Клиф погледна натам.

— Не са фермерите. Това са други същества.

— Да. И са бързи.

Тези бяха по-едри, с дълги вратове — приличаха на пернати коне, тичащи на два крака, с дълги ръце, протегнати напред за баланс. Имаха пищна перушина, но и доста мускулест вид, особено в краката. Единствено средата на торсовете им беше облечена и имаха колани, от които висяха неща, подобни на инструменти. Един от тях погледна напред и се взря право в Клиф. Тичаше стремително, но главата му беше фиксирана, а големите очи проблясваха. Определено не бяха фермери.

— Мисля, че са на около километър — каза Тери. — Сигурно сме задействали някакъв детектор.

Клиф се чудеше как на това място са се развили различни разумни видове. Специализация на труд или жизнени ниши? Сигурно разполагаха с генетични технологии и развиваха нови видове от предишни проби. Човечеството още не бе стигнало до такова ниво.

Главата му беше пълна с въпроси, но бе време да спре да мисли. Бегачите вече бяха много по-близо.

— Да тръгваме — нареди Клиф.

Застрашителните преследвачи бяха бързи и достатъчно едри, за да се сражават с тях. Тери поведе. Тичаше бързо, сякаш дяволът го гонеше — и в известен смисъл си беше така. Хората бяха нахлули в тази биосреда без предизвестие. Не се бяха предали покорно, а бяха избягали през шлюза. Без преговори. Сега обикаляха из чужда територия и се изхранваха, като убиваха диви животни. Фермерите изглеждаха простички и миролюбиви, но едва ли всички бяха такива.

Можеха ли да избягат на тези същества?

Докато тичаха задъхани, решиха да не се връщат по предния маршрут. На идване почти не бяха забелязали хубави укрития. Вместо това се спуснаха надолу по следващия склон. Бяха усвоили подскачаща походка, която им помагаше в ниската гравитация.

В гората все още не се чуваха звуци от преследване. Те спряха и се ослушаха.

Някъде зад тях се разнесе чуруликащо пискане. Последвано от друго, по-ниско. Звуците се приближаваха.

— Територията им е позната — прошепна Клиф.

Спогледаха се и хукнаха отново. Никой не предлагаше да преговарят.

Озоваха се в широка долина с извити дървета. Някои имаха плодове и при гледката на потенциалната храна Клиф усети свиване на стомаха. Беше влажно и скоро доловиха шума на вода. Тръгнаха натам и бързо стигнаха до реката. Беше широка и Клиф се зачуди дали ще могат да я прекосят. Огледа се и зърна дълъг извит мост.

— Насам. — Всички хукнаха; пъхтяха тежко.

Тери, който бе стартирал първи, вече беше най-отзад. „Силата му не е в маратона“. Клиф знаеше, че и той няма да издържи още дълго. Опита се да измисли нещо. Каквото и да е.

Огледа моста, докато се приближаваха към него. Вече чуваше високите писъци ясно. Приближаваха.

Мостът беше от камъни и хоросан, конструкция в съвсем древен стил. Но от долната страна имаше метални греди, ръбести и снадени в краищата.

Стигнаха до подножието. Бяха капнали — потенциалното предимство от ниската гравитация беше изчерпано. Клиф забави, мислеше трескаво. Спря. Имаше идея.

— Ей, нека… нека да се скрием.

Ейби го изгледа така, сякаш е откачил. Ирма беше толкова изтощена, че просто се приведе и задиша шумно.

— Ще ни настигнат — обясни Клиф. — Не бих разчитал на лазерите срещу тези същества. Те са едри и изглеждат доста здрави. Освен това… носят дрехи. Колани, инструменти. Може да са въоръжени.

Остави ги да осмислят думите му за миг. Крясъците вече се чуваха съвсем ясно. Всички се спогледаха, продължаваха да дишат тежко.

— Не мога да тичам още много — обяви Ирма. — Да пробваме да се скрием тогава.

Мъжете кимнаха. Добра психология — все още смятаха, че трябва да защитават жената. Клиф изтича до подножието на моста и хвана една от гредите. Не го беше премислил напълно, но установи, че може да се задържи, макар и трудно. Останалите го гледаха. Той се завъртя внимателно с лице към водата, която се вихреше около скалите. С известно усилие можеше да се задържи на гредата.

Другите го гледаха колебливо.

— Трябва да се държим с двете ръце — каза Ейби. — И няма да можем да използваме лазерите оттам.

— Какво друго предлагаш? — отвърна Клиф.

Това ги убеди. Навряха се между подпорните греди и с известно пъшкане си намериха позиции. Не беше лесно и Клиф усещаше как мускулите му започват да се схващат.

— Дръжте се, докато можете. — Чуруликането беше съвсем близо. — Тихо!

Тропане на тежки крака. Ръмжене, диви крясъци и кратки излайвания, като команди. Думтене. Клиф имаше усещането, че тичат по гърба му.

Повечето същества минаха по моста. Но след това Клиф чу отгоре пухтене, тежки продължителни вдишвания. Краката тропаха по камъните наоколо. Носеше се сякаш постоянно ръмжене. Мускулите на ръцете му се бяха схванали и пръстите му трепереха. Нещото отгоре не искаше да се махне. Може би преследвачите бяха оставили един да блокира пътя за бягство.

Това заключение не му харесваше, но времето течеше и той виждаше, че скоро няма да е от значение. Ирма беше почервеняла от напъване, а и той нямаше да издържи дълго.

Не се осмеляваше да прошепне. Вместо това прихвана погледите на останалите, наврени между подпорите, и кимна към речния бряг. Те се намръщиха, но го разбраха. Клиф се вслуша напрегнато в стъпките отгоре — насочваха се към лявата страна на моста.

Плискането на реката щеше да заглуши шумовете им. Той кимна отривисто и скочи на брега колкото можеше по-леко. Измести се надясно и останалите го последваха. Ирма за миг загуби равновесие, но Ейби я хвана, преди да падне в реката. Всички приготвиха лазерите и се измъкнаха от сянката на моста.

Съществото подаде дългата си змийска глава над високия каменен парапет и погледна през реката. Ирма го уцели точно и хладнокръвно с продължителен лъч. Главата трепна, погледна към тях с широките си блестящи очи и падна назад. Хората заобиколиха тичешком и се качиха на моста, за да огледат съществото.

От обгорената дупка на черепа течеше бледа кръв. Клепачите мигаха, но очите не се движеха. Клиф откопча колана от дебелия кръст и си го закачи. Инструментите бяха странни и тежки. Изкушаваше се да ги огледа, но…

— Какво ще го правим? — попита възбудено Ирма.

— Да го зарежем — отвърна Ейби.

— Тялото ще отплува доста бързо, ако го хвърлим в реката — предложи Хауард.

Без повече приказки хванаха трупа. Прехвърлянето през каменния парапет беше по-лесно, отколкото очакваше Клиф. Все пак съществото беше птица, нещо като чудовищен щраус. Метнаха го в реката.

— А кръвта? — попита Ирма. — Много е и не можем да я избършем лесно.

— Да се махаме — настоя Ейби.

— Накъде? — попита Клиф спокойно, докато оглеждаше другия бряг за движение.

— Отсреща — каза Тери. — А, разбирам…

— Оставили са този тук, за да блокира евентуалното ни връщане — продължи Клиф. — Другите сигурно се пробват да ни отрежат от отсрещните хълмове и да ни върнат към моста. Да ни притиснат към реката.

— Значи да останем от тази страна — предложи Ирма. — Да тръгнем надолу по течението. Поне наклонът ще е в наша полза.

Спогледаха се намръщено и кимнаха. Колективните решения бяха по-лесни за приемане, когато нещо се объркаше. Иначе щеше да обвиняват само Клиф.

Затичаха отново.