Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (33)

1.

Дори Тананарийв се справяше и вървеше стабилно, макар и потна и намръщена. За разлика от Майра, която не издържаше на темпото след последния сън. Вървеше като в треска и устните й се движеха във вътрешен диалог. Бет разбираше, че загубата на съпруга й я е съкрушила.

Ето за това трябваше да мисли. За оцеляването. Дръж групата заедно и преодолей станалото. По време на обучението го наричаха лидерство. Всеки член на екипажа трябваше да е готов да поеме лидерството в случай на нужда. Тоест ако предишният лидер бъде убит или се пречупи пред лицето на непредставимото. Лидерство.

Лау Пин се шмугна в листака и изчезна.

Бет прехапа устни. Нямаше да вика след него. Бяха бегълци и бе най-добре да са тихи.

Майра зарида и се просна в меките листа.

Бет погледна след Лау Пин и я докосна по рамото.

— Майра…

— Той е мъртъв, и за какво? Ние просто бягаме. А и без това ще умрем от отслабване на костите в тази гравитация…

— О, Майра, съжалявам. — Беше най-добре да се възползва от момента и да си кажат всичко. Беше въпрос на емоционални, а не на здравни проблеми. Човечеството имаше доста опит при ниска гравитация, а този регион беше с около 0,3 g. Може би не толкова зле — ако не се задържаха тук с месеци.

— И къде отиваме, че е толкова важно?

— Трябваше да избягаме — каза Бет меко. — Всички се съгласихме. Той беше чудесен мъж и се справи брилянтно с паяра. Храбро. — Бет я потупа по ръката. Съзнаваше колко е безполезно съчувствието й.

Майра кимна и сълзите й рукнаха.

— Беше толкова, толкова…

— Знам. — Това бе всичко, което можеше да каже. Съчувствието наистина беше безполезно, но въпреки това бе важно. Ако съкрушените се почувстваха изолирани, нещата щяха да станат още по-зле. — Наистина съжалявам.

Спомни си собствените си чувства. Съществото буквално бе смазало Абдус и вътрешностите му се бяха изсипали. Кръвта течеше на червеникавокафяви струи, а лицето му бе смачкано и неузнаваемо.

Всеки сблъсък със смъртта я потрисаше, но този случай определено заставаше начело.

Зачуди се дали Клиф е оцелял на това странно място. Насили се да спре да мисли, приседна до подсмърчащата Майра и я прегърна.

— И аз съжалявам, Майра — каза Фред, бавно и равнодушно. После се огледа. — Накъдето и да решим да тръгнем, трябва да се придържаме към хребета.

Бет се сепна. Фред понякога не говореше с дни. И ето, и сега пак млъкна.

Лау Пин — тъкмо се бе върнал — каза:

— Фред! Не бива. Така може да ни видят.

— Няма да вървим по самия хребет — сряза го Фред. — Просто ще го следваме. Да ни ориентира. Вижте. — Ръцете му нарисуваха крива линия. — Помните ли като ни докараха, как минахме покрай онези куполи? Хребетът продължи още трийсет-четирийсет километра и стигнахме до стената и Градината. Не разбирате ли, че това под пръстта и камъните е структурна решетка? Колко плитка е почвата? Ако ще строиш тук, трябва да застопориш важните неща към широките… — Той млъкна, но ръцете му продължиха да махат.

Бет кимаше. Надяваше се, че това ще ги разсее от мъката на Майра.

— Тогава да вървим покрай хребета. Ще стоим от едната страна и няма да се доближаваме до паярите. Ако сме внимателни, ще избегнем коридорите им.

Фред кимна и тя продължи:

— Вече знаем част от ядливите неща. Ще ги печем с лазерите, за да не вдигаме дим. Тук растителността е сурова и ще пуши. Трябва да внимаваме да не ни заловят. Вече няма да газим из гъсталака. Ще се движим по дърветата. Трудно е, но можем да се справим.

Лау Пин се намръщи.

— Опасно е и ще ни забави.

— Но е по-сигурно. — Майра излезе от вцепенението си. — Колко от паярското въже ни остана? Лау Пин…

— Мисля, че ще е достатъчно. — Инженерът посочи намотките около кръста си. Бет осъзна, че това е шансът да отвличат вниманието на Майра, като я карат да участва във вземането на решения. Да я държат в групата.

— Мисля, че Бет е права — заяви твърдо Тананарийв. — А и става дума за кратко разстояние. Е, Фред, накъде?

— Онази линия куполи трябва да е космодрум — намеси се Лау Пин. — Беше мъгливо и не ги видях ясно. Но трябва да е космодрум, нали? Със складове и така нататък.

— Може. — Майра примигна и видимо се стегна. — Но пък сигурно точно там ще ни търсят.

— Права си — каза Фред. — Но ако следваме хребета в обратна посока, ще открием нещо важно.

— Като какво? — попита Тананарийв.

— Нещо, което иска стабилна подпора.

 

 

От дървото, на което се покатериха, видяха, че хребетът е на няколко километра от тях. Намираха се в началото на издигащия се към него склон.

Движението по дърветата приличаше повече на плуване, отколкото на катерене. Ниската гравитация помагаше и придаваше бавна грация на движенията им, докато се прехвърляха по гъвкавите клони.

Виждаха на голямо разстояние. Пейзажът тук бе вдлъбнат, а не като на Земята. Високите обекти в далечината се забелязваха лесно. Хребетът особено, с безразборно струпаните скали на върха. Отвъд него беше небето с розовеещото слънце и безспирното бяло изригване. Струята се охлаждаше в червено и кехлибарено, когато достигнеше Купата. Нишките се увиваха една в друга и танцуваха в кръгове, като змии на бавна музика.

Когато доближиха хребета, спряха и Бет каза:

— Трябва да открием път обратно към гравитацията. Как сме с ориентацията? Фред, накъде са онези куполи?

Фред се огледа и кимна наляво.

— Да. Би трябвало да са натам. Наляво — потвърди Лау Пин.

— Ето там са — каза Тананарийв. — Като тъмна черта в онази посока. Точно както каза Лау Пин.

— А какво има надясно?

Те погледнаха. Хребетът се виеше, виеше… И нищо друго.

— Към космодрума — нареди Бет твърдо. — Жалко, че сме толкова лесно забележими.

Една черна птица с яркожълт гребен се сниши над тях, без да се бои, нададе писък и отлетя.

— Ех, обяд — каза Фред.

Лау Пин се засмя, после каза:

— Птиците ни помагат. Астрономите не могат да ни открият по топлината, защото небето е пълно с големи птици. Ако успеем да уловим няколко за вечеря, може да използваме перата им за камуфлаж.

 

 

Ако не идеха в космодрума, нямаха шанс да намерят превозни средства, които да ги върнат в гравитацията. Лау Пин беше прав. Космодрумът бе очевидната им цел.

Твърде очевидна.

Птицата имаше вкус на хищник, а месото й бе тъмно и жилаво, малко като лъвското. Бет беше яла веднъж лъв в специален ресторант, преди векове. Прогони мисълта, че от всичките й познати — родители, приятели, любовници — сега е жив само екипажът на „Слънцетърсач“.

Примлясна и се съсредоточи върху месото. Изяждаха съвестно всичко — мазнина, сухожилия, дори чупеха костите и изсмукваха мозъка. Не се знаеше кога ще успеят да уловят още нещо. Бяха хванали само четири от пуйкоподобните птици, преди другите да се усетят. Сега трябваше да се спускат в гората, за да открият нещо за ядене. Намираха вода по листата. Поне беше лесно да стрелят от дърветата — животните явно не се страхуваха от небето и просто си обикаляха наоколо.

Използваха черните пера, за да се маскират, и се усмихваха, сякаш са на маскарад. Придвижваха се с къси скокове, като летящи катерици.

Пукот и пращене. Вляво се мърдаха някакви клони, макар че нямаше вятър. Лау Пин им махна да изчакат. Фред посегна, не за оръжие, а за камерата на комуникатора си. Изчакаха няколко дълги секунди. Тананарийв изстреля слаб лазерен лъч към шумолящите клони.

И те паднаха, като се мятаха диво, докато летяха надолу. Клони ли?

— Дървесни октоподи — каза Лау Пин. — Кълна се, приличат точно на това.

— Две змии, които се чифтосват — каза Майра.

— Според мен изглеждаха повече — отвърна Бет.

Фред превърташе видеото на бавен кадър.

— Змии с две или три опашки. Много странно. — Показа им комуникатора. — Виждате ли? На опашките има… нещо като нокти или като прешлените на гърмящите змии. Хванаха се за някои от долните клони.

Всички се заслушаха и чуха шумоленето отдолу.

— Да идем да погледнем? — предложи Лау Пин.

Фред започна да се спуска, без да чака.

— Фред! — извика Бет. — Трябва да продължаваме.

— Виждам нещо.

— Може да се отровни!

Фред не отговори. Майра го снимаше, докато не се скри от поглед.

Той се върна след няколко мига. Размахваше нещо с размерите на възглавница и формата на наденица.

— Изпуснаха го — каза, когато стигна до другите. — Вижте, широко е колкото тях, около трийсет сантиметра, с размер на змия. Има колани и…

— Не го късай? — извика Лау Пин.

Храс.

— Велкро.

Бет посегна и извади съдържанието. Парче месо, увито в плат. Нож със странна дръжка. Инструмент с едно копче: фенер? Комуникатор? И двете? Смееха ли да го пробват.

— Трябва да продължаваме — настоя Тананарийв.

Бет беше съгласна. Продължиха с подскачането по клоните. Новопридобитата чанта бе вързана за колана на Фред.