Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (44)

3.

Според изчисленията на Клиф магнитният влак се носеше с около десет километра в секунда. Наистина астрономически ускорения. Може би Ейби беше прав, че да се обиколи Купата в относително разумно време се изисква скорост от поне сто километра в секунда. Размазаната гледка през прозореца показваше само бързо примигващите пръстени, докато преминаваха през тях, докато накрая и те се сляха в един постоянен примигващ блясък.

Решиха да проучат дългия пътнически вагон. Имаше обширни купета с прости платформи за сън и сядане, както и завивки в отварящи се с плъзгане шкафове. Хауард откри прекъсвачите след първия час, докато търсеше повече храна. Клиф чу виковете му и изтича при него.

— Гледайте! — извика гордо Хауард, когато се събраха всички, и натисна един ключ близо до вратата на купето. След това завъртя прекъсвача на стената и осветлението на тавана се намали до пълен мрак.

Всички започнаха да викат и да се радват, а Ирма дори затанцува с Ейби. Все едно бяха получили свободата си — свобода от постоянната слънчева светлина.

Ирма предложи да проучат останалата част от вагона и продължиха. Купетата варираха по размери и стил, предимно с разположението на платформите.

— Пригодени са за пътници с различни размери и нужди — отбеляза Ирма. — Най-вероятно за различни видове.

Клиф кимна.

— Да, Птичите хора са големи, но някои от другите живи форми, които видяхме отдалече, са малки. Интересно е да имаш интелект в различни по големина тела.

— А защо няма никой? — попита Тери.

— Както и на станцията. Освен роботи — добави Ейби.

— Може би не пътуват много? — предположи Ирма.

Нямаше отговори, само множество въпроси. Вагонът беше дълъг повече от сто метра и завършваше със запечатана врата и стеснение.

— Да не ходим нататък — каза Ирма. — Хауард, копчето за светлината беше чудесна находка. Ще я използваме ли?

Хапнаха, преди да легнат. Храненията бяха важни, както по време на интерпланетарните обучителни мисии. Клиф беше научил корабния протокол на орбиталната станция на Марс, както и как да се справя с късата центробежна гравитация, от която в началото му се виеше свят. Най-важният урок бе социалното сплотяване. Храненето заедно развиваше солидарност, работа в екип, важните преценки за сили и слабости, които всички трябваше да знаят. Тези познания им позволяваха да реагират интуитивно при криза. Тук опасността никога не беше далече и тези мълчаливи умения бяха станали жизненоважни.

— Какво ще правим, като стигнем следващата гара? — попита Тери, докато дъвчеше една от странните храни, която се изстискваше от тубичка. Самата тубичка се изпаряваше със съскане, щом бъдеше изпразнена. Свойствата й станаха тема на озадачена дискусия. Клиф наблюдаваше как сега, след като възбудата от преследването бе отминала, всички започват да се чудят в какво са се забъркали.

„Твърде късно“. Реши да не казва нищо и се сети за една от любимите фрази на баща си: „Животът просто е едно проклето нещо след друго“.

Облегна се отпуснато в сънливото състояние на попреял човек. Ниското бучене на влака го успиваше, но той събра решителност да заговори.

— Трябва да оставим пост, както и преди. Тери, ти си пръв.

Недоволна въздишка, завъртане на очи, после бавното съгласие, с което бе започнал да свиква. Клиф се възползва от това и се надигна, като опита да изглежда суров.

— Не знаем нищо за това място. Вече не сме сред природата. Това е влак и спира някъде. Когато спре, трябва да сме готови да бягаме или да се крием.

— Няма да е лошо да се разделим — каза Хауард. — Да не ни спипат всички наведнъж.

Клиф не хареса скрития зад тези думи песимизъм, но се съгласи.

— Добра идея. Но да не бъдем по един.

Продължителна тишина. Тери погледна към Ейби и Клиф се сети, че един от тях беше гей. Кой? Не можеше да се сети даже животът му да зависеше от това. „По дяволите. След цялото това време…“

Твърде късно. Вече нямаше значение. Хауард. Тери и Ейби решиха да са заедно. Никой да не остава сам. Клиф и Ирма…

Тери и Ейби го гледаха и той осъзна, че знаят. Щеше да е с Ирма в купе, което се затваряше здраво, да, мерси. Нямаше значение кой е гей, големият проблем бяха те с Ирма. Досега го бе игнорирал. Беше толкова погълнат от собствените си емоции, че не мислеше какво се случва с малка група при всички тези подводни течения. Сега, когато отново бяха на относително безопасно място, всичко потискано от псевдоприродата на Купата се разкриваше. Старите елементи — оцеляване, секс, великолепието на дълбоката чувственост. Живот.

Осъзна, че е останал без думи, което сякаш не беше лоша идея. „Животът е просто едно проклето нещо след друго“.

— И какво ще правим, като стигнем до гара? — попита равнодушно Тери.

— Трябва ни изход — отвърна бързо и нервно Ирма.

Всички се съгласиха. Върнаха се в задния край, към „кърмата“, и огледаха запечатаната врата.

— Трябва да я пробваме — каза Тери.

Вратата се отваряше с бутане. Водеше към малка камера, на чиято стена имаше регулатор за налягане — аналогов и дълготраен, разбира се, — с няколко клапи. Просто устройство, което можеше да служи на поколения без наръчник с инструкции.

Влязоха в тъмно помещение, което веднага се освети от фосфорни лампи.

— Товарен вагон — каза Тери.

Товарите с размерите на земни вагони бяха подсигурени с тъмно мрежесто покритие. Изглеждаше механически сигурно и професионално — работа на машина с най-висок стандарт по земните стандарти.

— Ще отстъпим насам, така ли? — предположи Ейби.

— Нямаме голям избор — отвърна Тери.

— Ако започнем да забавяме, вдигнете тревога — каза Ирма.

— Кой ще е на пост? — попита невинно Тери.

— Ти — сряза го Клиф. Нямаше надежда, че хилавият мъж ще остане буден повече от пет минути след останалите. Но беше добре да установят някакъв ред дори да беше очевидно, че няма да работи. От уморените им очи виждаше, че и те го разбират.

— Избраха си купета и изгасиха лампите. За пръв път в странния им нов живот се възцари благословена нощ.

 

 

Клиф се надигна. От пода се носеше бавно и продължително басово бучене. Той примигна — реши, че е под дърво и наблизо има някакво животно. Внезапно осъзна, че това е истински, солиден мрак. Не сянка. Нямаше да се махне.

Намери копчето на стената и светна лампите. Ирма трепна, изви глава и вдигна ръка да се предпази от светлината.

— О-о-о! Нееее…

— Налага се. Забавяме.

Клиф вдигна комуникатора и изпрати обща тревога. Досега не се бе замислял дали стените на влака не блокират сигнала. Е, беше твърде късно…

— Ставам — заяви Ирма неубедително, надигна се и взе сивите си гащи от пода.

Клиф не можа да се сдържи и се разсмя.

— Какво има? — попита Ирма, докато си нахлузваше панталоните.

— Ами… мислех за… секс.

— Тъй ли?

— Не, не сега. Просто… Тери и Ейби. Снощи. Така и не осъзнах, че всички искаме най-вече сън.

Тя направи гримаса, след което се прозя и се протегна.

— Ох… Все едно съм надрусана от спане — толкова е приятно.

— Да. Спали сме… — Клиф погледна комуникатора си. — Уха!… Четиринайсет часа.

— И си мислиш за секс? — Тя опита да се усмихне, не успя и разтърка очи.

— Не точно. По-скоро за групата… По дяволите! Наистина загрявам бавно.

— Като заговорихме за това…

Да. Влакът забавяше.

Клиф побърза да се облече, после си сложи раницата и полевата екипировка. Всичко, което имаше. Може би влизаше в битка.

Излезе в коридора, като затягаше каишите на раницата. Беше бягал от достатъчно заплахи и знаеше, че невинаги има време да се върнеш за екипировката. Тери и Ейби вече бяха там и гледаха тревожно през прозорците.

— Трябваше да си търсим подземни места за сън — каза Ирма.

— Търсехме. Не сме намирали нищо като гарата, но да, може би трябваше да търсим по-настоятелно.

Сивите фосфорни обръчи вече минаваха толкова бавно, че можеше да види примигването им.

— Наближаваме перон — каза Ейби.

Клиф пристъпи напред и погледна. Сивите роботи стояха в линия. А зад тях… се виждаха фигури.

— Бързо в купетата — каза той. — И залостете вратите.

— Ами ако някои от Птичите хора изберат нашите купета? — попита Тери.

— Ще се оправяме на място — отвърна Ирма и извъртя очи.

Влакът забави съвсем. Клиф се върна в купето с Ирма. Имаше прозорец и двамата клекнаха до него, за да не се виждат отвън. Влакът спря, без да се чуе нито звук.

Зачакаха. Тракане и тропане някъде назад. Ирма и Клиф се надигнаха и погледнаха през прозореца. Минаваха роботи, някои високи колкото вагона, но оптичните им сензори не трепваха.

— Как се чувстваш? — попита Ирма.

— Като снежна топка в ада.

В коридора се чуха стъпки, леки и колебливи. Спиране, пауза, продължаване. Отново. И отново, по-близо.

Стъпките спряха пред купето. Клиф извади лазера и затаи дъх. Бравата започна да се завърта. Клиф пристъпи напред и отвори рязко.

Едно гъвкаво създание вдигна големите си плоски ръце и каза:

— Аз не мисли вреда.

Клиф погледна по коридора, не видя никой, отстъпи назад и махна на съществото да влезе.

Извънземното се вмъкна с грация и се навря в ъгъла, възможно най-далече от хората.

— Говориш… нашия език — каза Ирма.

— Астрономите споделят език с нисши, за да ловува по-лесно. Аз вмъкнах вътрешно. Простете грешен говор. Ние тук съблазни вас приятелство.

— Някой друг качва ли се на влака? — попита Клиф.

Извънземно направи пауза и килна глава, явно търсеше някаква връзка. Клиф осъзна, че са прави и се виждат от платформата, и бързо клекна. Извънземното го последва и се изви, сякаш нямаше стави, а само гъвкави мускули.

— Не. Трябваше има дистрибуция, но аз изтрил.

Черепът му беше издаден, с високи извивки и костен гребен на върха. Късата муцуна говореше за силни мускули, класическа черта за хищник. Но сякаш нямаше нокти, или може би бяха подвижни и прибрани. Докато го наблюдаваше, от дебелите пръсти се показаха остри нокти. Аха. Двете му очи се местеха между него и Ирма.

— Изтрил? — попита внимателно Ирма.

Съществото говореше с нежно ръмжене и произнасяше гласните внимателно, сякаш му бяха странни.

— Прихванал контрол, за да поздрави вас сам. И отклонил преследвачи към ортогонален влак.

— Значи сме в безопасност? — настоя Ирма, гледаше го настойчиво.

— За кратки времена.

— Защо си тук?

— Да постигне съгласие с вас. Трябва обединим своя кауза.

— Която е? — Клиф се надигна рязко, за да огледа платформата. Виждаше роботи, но не и живи същества.

Извънземното изсумтя, после каза:

— Завърне към напълно споделен живот.

Видя озадачения поглед на Ирма и сякаш вече се бе научило да разчита израженията на хората, побърза да обясни:

— За всички Приобщени.

— Които са? — попита тя.

— Много видове, малки и големи. Ние затворени тук. Иска върне по домашни светове.

— А ти откъде си?

Съществото издаде звук, като тихо изпискване. В големите му кръгли очи Клиф видя родство, светкавична връзка, за която не биваше да мисли, защото го объркваше. Защо се чувстваше по този начин?

И изведнъж се усети — това бе разумна котка.

— Ще ти помогнем, ако можем — отвърна Ирма. От погледа й личеше, че се чувства по същия начин.

— Но ние сме само неколцина — намеси се Клиф.

— Вие пътува с много в кораб, който може навреди на Астрономи. — Думите излязоха бързо и със съскане, а очите на съществото се разшириха.

Тласъкът напред ги накара да залитнат. Клиф огледа перона. Беше празен.

Влакът отново почна да ускорява.

— Да седнем и да поговорим — каза Ирма. — И да повикаме Тери, Хауард и Ейби. Време е за закуска!

И се усмихна широко, което повдигна духа на Клиф въпреки объркването му.