Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (41)

5.

Заспускаха се надолу с помощта на магнитните течения, които Ейби използваше като гъвкави скиписти.

Всички го молеха да забави, но той все едно не ги чуваше, особено когато отдолу имаше воден източник. След това ги вдигаше на отсрещния склон, използвайки магнитните полета, които на метър от скалата бяха изненадващо силни.

Водата тук бе изненадващо тъмносиня. Обградените от дървета планински езера напомняха на Клиф походите в Сиера, които не се различаваха от тези преди векове, ако съдеше по фотографиите на Ансел Адамс, които бе виждал.

В крайна сметка човечеството бе възстановило древния свят, който бе разрушило през двайсет и първи и двайсет и втори век. Даже в Сибир бяха възстановили дивия живот от плейстоцена, с вълци, рисове, мечки и видри — върховните месоядни, които впоследствие бяха почти унищожени. След като човешкото население бе паднало на около два милиарда имаше достатъчно място.

Клиф беше помагал като момче. Нищо съществено или биотехнологично, просто прочистване на агресивните видове. През лятото ставаше призори, обличаше промазани панталони, за да избегне одраскванията, и вземаше голям нож, кирка и бинокъл. Баща му винаги повтаряше, че който става рано, господства над деня. Натъжи се, като се сети за баща си, който го бе изпратил със здраво ръкостискане и бе мъртъв от повече от век.

В онези топли летни дни той убиваше агресивната трева от пампасите — жълтеникави стръкове, които извличаха веществата от калифорнийската почва, без да изхранват нищо. Скубеше и трупаше купчини, по-големи от къщата им. Беше биофанатик, ядосан на чуждите растения, които само взимаха, а не даваха нищо. По-добре бе от лова на елени или пъстърви, а и беше съвсем добро упражнение. Чувстваше се добре, като скубеше тревата. След това пръскаше корените и почвата с хербициден разтвор.

Спомените го накараха да се замисли как някой е успял да построи Купата и да я накара да работи. По площ беше милиони пъти по-голяма от Земята. Как успяваха да се оправят с видовете и промяната?

Дори Калифорния бе трудна за поддръжка и изискваше много ръчен труд. Златистите хълмове, където бе израснал, бяха отрупани с агресивни испански треви. Те бяха надделели над местните, чиито по-дълбоки корени ги оставяха зелени през цялата година. Но затоплянето през двайсет и първи и двайсет и втори век бе по-добро за упоритите натрапници, които хората наричаха бурени. Тоест растения, които някой просто не харесваше. Те бяха по-устойчиви в сравнение с местните треви. Така че промяната бе дошла отново, както щеше да настъпи и на Купата.

Клиф се беше замислил и почти не усети Тери, който го сбута.

— Нещо голямо.

Ейби също го видя и ги скри по един ръб. Високо в небето се носеше продълговат синьо-зелен обект. Беше започнал леко да завива, така че носът вече сочеше в тяхна посока.

— Видял ни е — каза Тери. — Спуска се и ускорява.

— Старата схема — отвърна Ейби. — Заменяш височина за ускорение.

— Значи имат цепелини — продължи Тери. — Има смисъл при толкова дълбока атмосфера.

— Аха — съгласи се Ейби. — Нямат изкопаеми горива, а без тях е трудно да създадеш самолет. По-добре да се носиш във въздуха.

— Не е цепелин — отбеляза Ирма. — Има перки като риба и те се движат. Все едно гребат във въздуха. Вижте — тя увеличи изображението, — има и очи.

— Жив цепелин! — възкликна Клиф. — Това е адаптация, за която не бих и помислил.

Огледа грубата кожа на съществото. Издутините и вдлъбнатините преминаваха в кули и затворени люкове. Но нещото имаше големи очи и перки, като платна на тежък кораб. Те се накланяха, за да уловят вятъра, а в задния край имаше още очи.

Как бе еволюирало подобно нещо? Беше виждал летящи създания, подобни на птици, с големи оранжеви гърла, които можеха да се издуват. Но предполагаше, че това е сексуален механизъм, а не навигационен трик.

Отстрани по тялото имаше странни отвори. Той увеличи изображението и видя, че вътре мърдат някакви фигури. Осъзна, че вижда прозрачни прозорци. Фигурите приличаха на Птичи хора.

— Определено е живо. И си има пасажери.

— Виждам опашката му, докато се извърта — каза Ирма. — Огромно е! Оттук е трудно да се прецени разстоянието. Като гледам, е далече, поне на десетина километра.

— Значи е наистина голямо — каза Тери.

— По-добре да бягаме. — Ейби подкара колата надолу по склона и пусна екраниращото поле, за да спре вятъра.

— Заобиколи от другата страна, така че да не ни виждат — предложи Тери.

— Точно така. — Клиф се замисли. — Насочи се към онези каньони и стой ниско. Там ще се скрием.

Продължиха надолу. Ейби ги прекарваше ловко по магнитните полета, но това ги приближи опасно до скалните стени на склона.

— Поне стой близо до дърветата — извика Тери. — Ако се ударим в скалите с тази скорост…

— Не ме закачай! — изкрещя Ейби и сграбчи кормилото по-здраво. Потта течеше по челото му и капеше към брадата.

Вмъкнаха се в един тесен каньон, а в следващия миг нещо прелетя в небето. Беше продълговат самолет.

— Трябваше да се сетим, че ще изпратят нещо по-бързо. Дали са ни забелязали?

— Ние се виждахме само за няколко секунди…

Стената на каньона експлодира. Западаха отломки от скали. Щитът явно не бе пригоден само за вятър. Клиф погледна нагоре и видя как един камък, по-голям от главата му, пада и отскача от щита.

Ейби натисна руля напред и ускориха, носеха се само на метър от земята.

Клиф чуваше как някой диша накъсано. Беше чувал това дишане. Сети се, че диша самият той.

Ейби направи остър ляв завой в едно тясно отклонение. „Ами ако каньонът е задънен?“ Клиф реши да не се обажда. Беше твърде късно. Взеха следващия остър завой, а поредният взрив зад тях обсипа магнитната кола с камъчета и чакъл. Клиф вдигна поглед, но не можеше да види самолета. Ейби зави рязко надясно по един проход, който бе толкова стръмен, че се виждаше само частичка от небето.

— Ако се заклещим тук… — започна Ирма.

— Няма да бягаме, а ще се скрием — отвърна спокойно Ейби. — Не мисля, че могат да ни видят толкова навътре в цепнатината.

— И реши това, без да го обсъждаме? — заяде се Тери.

— Нямаше време. Едва успях да се изплъзна от обстрела. Рано или късно щяха да ни настинат.

— Прав си — каза Ирма. — Така или иначе нямаме друг избор.

Тери сви устни скептично.

— Ами ако използват по-мощни експлозиви?

— Съмнявам се. Няма да рискуват да пробият външната обвивка на Купата — отговори Клиф. — Обзалагам се, че не ползват тежка артилерия.

— Да се надяваме — отвърна Тери.

Изчакаха. Защитният екран заглушаваше донякъде външните звуци. Бяха се настанили така, че да виждат във всички посоки, включително назъбеното парче синьо небе. Скоро се появиха бели облаци. Не чуваха никакъв звук от самолета или от живия балон, нито пък виждаха следи от тях.

В тесния участък небе се появиха лилави облаци. Хората свалиха за малко екрана и се ослушаха. Чуваше се само свистенето на вятъра. Нямаше нищо подозрително.

— По-добре да изчакаме тук и да не привличаме огън — каза Ейби.

Изчакаха цял час. После още един.

Тери взе да става нетърпелив. Свалиха отново екрана, за да отидат по нужда. Клиф тъкмо се забърсваше, клекнал зад един камък, когато по главата му закапаха едри капки. Той се затича, но след няколко мига бе вир-вода. Вятърът блъскаше магнитната кола, а наоколо се носеше остра миризма на озон от светкавиците, които разцепваха небето. Останалите също се измокриха, когато Ейби свали екрана, за да го пусне вътре.

Водата се стичаше по скалните стени на каньона. Потоците набираха сила и започваха да достигат колата.

— Най-добре да изчезваме.

Ейби се намръщи скептично към прииждащата вода.

— Прав си. Предпочитам да ме хванат, отколкото да се удавя.

— Ако водата стигне до двигателя… — Клиф спря. — Няма значение, и без това не знаем как работи.

Това го притесняваше, но нямаше смисъл да говори. „Научаваш повече, ако си затваряш устата. Учудващо е колко често това е правилният подход“. Никой не каза нищо. Потопът се изливаше по екрана и замъгляваше гледката.

— Някой може да ни изненада и няма да разберем — намръщено каза Ейби.

— Но движението привлича внимание — отвърна Тери.

Клиф се сети за думите на баща си: „Рано пиле рано пее, но втората мишка докопва сиренцето“.

— Не можем просто да стоим тук — заяви твърдо Ейби. — Живият цепелин ще започне да ни издирва систематично и ще ни открие.

Съгласиха се с него и той включи управлението. От пода се разнесе успокоително бръмчене.

Издигнаха се над прииждащите кални води и поеха по някакъв страничен проход. Скоро излязоха в широк каньон, забулен от навяваната от вятъра дъждовна пелена.

— Имаме късмет. — Ейби погледна назад към останалите, които продължаваха да отцеждат вода от дрехите си. — Изглежда като дълга долина. Ще успея да наваксам време и въздушният кит няма да ни открие.

— Освен ако не разполагате уреди в невидимия спектър — обади се Тери. — Тогава ще сме чудесна мишена.

— Ние и сега сме мишена — каза Ирма. — Ейби, не се притеснявай от залавяне. Те стрелят, за да убиват.

Настъпи тишина.

— Хъм — каза Ейби след малко. — Тогава ще се придържам към стените.

— Може да помогне — отвърна Тери и погледна надолу. В пороя обаче не се виждаше нищо. — Но не знаем къде е небесният кит.

— И няма как да узнаем — каза Клиф. — Това ни е проблемът.

Ейби се ухили.

— Нерешителността може да е, а може и да не е проблем.

Останалите се разсмяха и напрежението се поуталожи.

Продължиха напред. Каньонът се виеше, а видимостта беше слаба. Ейби увеличи скоростта и ги издигна с метър, за по-безопасно. Когато стигна към шестдесет километра в час, поройният дъжд сякаш изчезна чудодейно. Водата се оттичаше отстрани и Клиф се сети, че това се дължи на скоростта, която спомагаше за видимостта по-добре от каквито и да е чистачки.

Седяха и се преструваха, че не се притесняват, което само увеличаваше мълчаливите паузи. Клиф осъзна, че макар да бягаха от много седмици, ситуацията се е променила. Извънземните птицеподобни вече се опитваха да ги убият. Какво ли трябваше да направи, ако ги притиснеха?

Знаеше, че няма да се моли. Това щеше да е обида към човечеството. Усети го незабавно, без да се замисля.

Вероятно и другите мислеха за това. Виждаше напрежението в наведените им очи, умората по лицето на Ирма. Колко дълго можеха да продължават така?

Ейби летеше покрай скалните стени, които се появяваха като призраци от бурята и след миг изчезваха. Клиф осъзна, че дъждът е единственото прикритие, което живите същества получават на това място. Никой никога не можеше да се възползва от мрака. Видя няколко тичащи животни под тях и се зачуди дали местят територията си. Или пък използваха прикритието на дъжда, за да се чифтосват?

— Знаете ли, може би не е случайно, че хората правят секс нощем — обади се той внезапно. — Или поне на закрито. — Трябваше да ги извади от унилото настроение дори само заради собствената си тревога.

— Какво? — Ирма го изгледа предупредително.

Той им обясни заобиколно. Страхът от нападение, докато се съвкупяваш, те кара да го правиш по тъмно и на закътано. След това изтъкна, че е наистина важно. Дай социални сигнали, например голотата да е знак, че желаеш да правиш секс. Защо иначе хората се притесняваха да ги видят, все едно е огромна тайна? Създай племенни правила, така че двойките да не бъдат закачани. Направи го важно събитие, а не просто едно бързо сношение в тъмното. Беше противоречива теория, скалъпена набързо, но свърши работа.

Както и предполагаше, Ейби пусна първата шега. Не беше много добра, но Тери последва с истинско попадение. Започнаха да се хилят и угрижените бръчки изчезнаха от лицата им. Разговорът беше бърз, кратък, пикантен и отпускащ. Обучението им се включи несъзнателно — как да повдигат настроението и да запълват леките пукнатини в екипната работа.

След смеха Клиф продължи да ги разсейва от опасността, защото знаеше, че прекаленото напрежение може само да навреди. Разказа им какво мисли за това странно огромно място. За тукашните цветя, които цъфтяха постоянно. И как листата не падат от дърветата, освен ако не ги откъснеш, защото тук нямаше и зима. Животните нямаха определено време за покой и бърлогите им бяха широки и охранявани. Малките животни защитаваха леговищата си свирепо, защото им трябваше безопасно място, с почти пълна тъмнина, за да си почиват и да се чифтосват.

Ирма го изгледа скептично и той усети, че лекцията му е започнала да ги отегчава, така че спря.

— Но защо Купата е толкова голяма? — попита Ирма. — И защо няма никой?

— Питаш защо има толкова открити пространства ли? — обади се Тери.

— Може би не харесват градовете — предположи Ейби. — Не сме виждали нищо освен малки селища.

Клиф кимна и каза:

— Дори от „Слънцетърсач“ не се забелязваха големи мегаполиси.

— Може би Птичите хора предпочитат природата. Като мен — каза Ирма.

Завиха покрай някакви скали и дъждът внезапно спря. Ейби спря колата и всички се заоглеждаха.

— Ето го там! — извика Тери.

Балонното създание висеше в далечината над едно скалисто възвишение. Клиф не се беше замислял, че и то е подвластно на ветровете, докарали бурята. Само лошият късмет го бе отвял така, че да блокира пътя им.

— Току-що изстреляха самолет — каза Тери, гледаше през бинокъла. — Завива към нас.

Клиф погледна в обратна посока, към върха, който се извисяваше зад тях.

— По дяволите! Трябва да се върнем. — „Край на бягството“.

Ейби завъртя майсторски магнитната кола и потегли, като използваше скалните стени за заслон от самолета.

Носеха се към каньоните на възвишението, които бяха по-дълбоки и предлагаха повече убежища. Всички мълчаха и Клиф се чудеше как да ги изкара от това настроение. Страхът от преследването бе заседнал в главите им и не се виждаше начин да ги пусне.

Ейби изведнъж забави и възкликна:

— Сетих се! Отдавна се чудя за тази колона. Клиф, слушай. Нали от кораба видяхме, че са разположени в схема?

— Аха.

— Вече знам защо. Те са в решетка, защото са част от конструкцията. Това са точките на най-голямото напрежение!

Останалите го гледаха неразбиращо.

— Нещо като противотежести. — Ейби пусна руля и им показа, като сложи дланите си перпендикулярно. — Опъват поддържащи кабели и ги слагат по двойки на мостовете, не се ли сещате?

— Значи въртящата се купа е като мост? — попита колебливо Ирма.

— Да — отвърна оживено Ейби. — Чиито краища са вързани един за друг.

— А защо е като колона? — попита Тери.

— Обзалагам се, че от външната страна на Купата също има такава колона. Всичко е в изравняването на напрежението. — Видя колебливите им погледи и добави: — Мислете за арка, чиито страни се подпират взаимно.

— Арката е измислена, за да работи при гравитация — каза Тери.

— А това място работи срещу центробежната сила, която ние усещаме като гравитация — отговори Ейби триумфално.

Клиф беше доволен, че това ги изкарва от мрачното настроение, но все пак попита:

— Е, и? В смисъл, хубаво е, че си се сетил, но…

— Не схващате ли? — възкликна Ейби. — Естественото място за транзитна система е по линиите на най-голямото напрежение. Там се решават големите механически въпроси. Има достатъчно подпори за транспортни линии и тем подобни.

Клиф сякаш зацепваше, но…

— Значи там спира някакъв транспорт? Нещо като железопътна гара?

— Или асансьор — отвърна Ейби. — На такова странно място това си е на практика едно и също.

Клиф отвори някои от изображенията, заснети от „Слънцетърсач“. При по-висока резолюция можеше да види дребните иглички, които се подаваха от външната страна и сочеха към звездите. Те оформяха решетка по полукълбото, но му се бяха сторили маловажни — тогава беше толкова смаян от цялата идея, че едва успяваше да я осмисли.

— Е? — попита Тери. — Самолетите ни издирват…

— Можем да се скрием, но кой знае с какви детектори разполагат? — продължи забързано Ейби. — Трябва да се скатаем.

— В подземната система, която според теб свързва тези колони, така ли? — попита оживено Ирма.

Ейби вдигна палец.

— Именно! Права си! Това е по-скоро като метро, заровено под нас.

— И къде се намира? — попита Клиф скептично.

— В колоната, разбира се. Има смисъл от инженерна гледна точка. Глупаво е, че не се сетих по-рано.

Клиф го потупа по рамото.

— Чудесно! Намери го.

Ирма прегърна Ейби, а Тери му стисна ръката… но точно тогава чуха бръмчене.

— Самолетът приближава — каза Тери.

— Дайте тогава да открием това метро дяволски бързо — подкани ги Клиф.