Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (50)

4.

Редуинг наричаше обитаемата част от Купата близо до обширния ръб Великите равнини. „Слънцетърсач“ мина полека над ръба и Великите равнини останаха зад него. Далече долу целофаненото небе докосваше едно възвишение от структурата на Купата.

— Внимавай — каза капитанът на Джам. — Не искаме да прогорим дупки в небето им с нашите магнити, нали?

Джам се усмихна, сякаш бе чул шега.

— Да, сър. Не нанасяй дребни щети на врага. — После добави: — Макиавели.

Големият кораб премина над ръба на разстояние стотици хиляди километри. Редуинг гледаше запленено, докато Аяан не го тупна по гърба.

— Капитане! Свързах се с Фред Ояма!

— По дяволите! Свържи ме веднага!… Фред, докладвай за положението ви.

— Не може да говори — отвърна Аяан. — Има разлика от двайсет и три минути. Могат да ни изпращат само текстови съобщения. Кажете какво да им напиша.

— Аха. Фред, ние обикаляме от другата страна на Купата, да видим какво ще открием. При последния ни контакт групата на Бет се бе подслонила в някакви пещери. Тя се притеснява как ниската гравитация ще се отрази на костите им. Иначе са в безопасност. Имат поне два месеца, после ще се наложи да ползват медицинската апаратура на кораба.

— Решихме проблемите с двигателя на „Слънцетърсач“. — Реши да не задълбава в детайлите. Корабът беше достатъчно забавен от насрещния вятър на звездата. Може би можеше да завие покрай Купата и да се ускори към Слава, но това щеше да изразходва запасите им. Всъщност Купата беше по-голяма цел. Невероятен джакпот, стига да оцелееха. Слава можеше да почака.

Видя, че Аяан намества системата от антени, за да не загубят връзка. Технологията беше натоварена до краен предел, за да комуникира с постоянно движещи се цели от такова разстояние.

— Добавихме някои неща към менюто и включихме биохимичен анализ. Сега ще ти пратя ъпдейта. — Аяан кимна и натисна едно копче, за да добави предварително подготвения файл.

— Искам да ви прибера всичките. Трябва поне да планираме среща. Ще е добре да открием подходящо място. Проблемът е, че за да е достатъчно голямо, та да го видя оттук, ще е като да си чукнем среща в Австралия. — Редуинг се засмя, но се сети, че няма да чуе отговор. — Мащабите са твърде големи. Но ако открием нещо като радиостанция, може да се срещнем там. Ще търсим всякакви антени.

Закрачи по палубата. Опитваше се да каже всичко важно, преди да загубят връзката.

— Знам, че от външната страна няма пристан или система за презареждане, която да разбираме. Знам, че загубихме една от совалките. Няма значение — все още разполагаме с „Хокинг“, „Карсън“ и „Лено“. Не сте получавали медицински грижи от четири месеца. Трябва да направим дебрифинг.

Минаването над ръба не беше най-добрият момент за връзка.

— Гледам към външната страна на Купата. Има много структури. Петна, куполи, кръстосани линии. Сега увеличавам над една част… има система от тръби, може би транспорт. Прилича на паяжина… На самия ръб има по-дебели и по-къси тръби. Ръбести сиви структури големи колкото малки луни. Като Церес. Няколко. Виждам, че най-близката се движи. Много е голяма. Твърде голяма, за да е оръжие. От вътрешната част има спирални линии…

Вътрешната му аларма се задейства.

— Карл, какво мислиш?

— Сякаш са обвити с магнитни намотки — отвърна Карл. — Може да е някакво оръжие.

— Или телескоп — предположи Клеър.

Карл поклати глава.

— Астрономия? Не. Нямаше да има нужда от този дълъг цилиндър. Може ли да е някакъв непознат лазер? При всички случаи е огромно.

— Прилича на оръдие — каза Редуинг. — Но е по-голямо, отколкото би имало смисъл.

— Може да се борят с планети — каза Клеър Конуей. — За това им трябва голямо оръдие. Капитане, след около двайсет минути ще минем право покрай цевта.

— Най-близкото се извърта, за да ни прихване, сър — докладва Карл.

Редуинг се намръщи и нареди:

— Джам, извърти ни. Стой далече от фокуса му. Аяан, имаме ли още връзка с Фред? Фред, кажи някаква добра вест.

— Капитане — заговори бързо Джам. — Позволете да ни върна на Великата равнина.

— Действай… Фред, след няколко минути ще загубим връзка. Получихме съобщение от Земята. Сега ще ви го препратя.

Загубиха връзката с Фред. Така нареченото оръдие продължаваше да ги следва. Джам и Клеър маневрираха с кораба. Магнитното гребло се опитваше да докопа колкото се може повече от соларния вятър. След това минаха през ръба на Купата.

— Един телескоп не може да е толкова голям — каза Клеър. — Нали? Капитане?

— Джам, права ли е?

— Спускам се по-ниско — отвърна пилотът, съсредоточен върху траекторията им. — Телескопите нямат нужда от дължина, а от ширина, за да улавят светлината. Виж, за да излъчваш светлина…

Вече бяха над Великата равнина и забавяха, за да отминат ръба.

— Готово — заяви Клеър. — Дългият цилиндър вече не ни следва.

— Не иска да стреля по Великата равнина — каза Редуинг, зарадван от интуицията си. Постара се да скрие облекчението си.

— Може би не могат — обади се Джам. — Ако е оръжие и може да се извърта достатъчно, че да стреля по населените зони… гражданската война би била доста неприятна, нали?

Редуинг не знаеше и не отговори.

— Днес е щастливият ми ден — включи се Аяан. — Получих ново съобщение от групата на Клиф. Малко е накъсано, но софтуерът успя да го възпроизведе. Искате ли да го видите?

И изкара дългото съобщение на всички екрани. Групата на Клиф бе открила транспортна система и се бе научила да я използва. Бяха срещнали извънземни и се бяха съюзили, дори бяха участвали в обща битка. Същите извънземни ги бяха отвели до вътрешността на Купата. Имаше и снимки — с ниско качество. Имало какво да ядат и били благодарни за менюто на Бет.

— Като цяло са живи и в движение — обобщи Редуинг и всички се усмихнаха. — Това са отлични новини.

— Но въпреки че не са заловени, не са стигнали доникъде — добави Аяан.

Редуинг предаде вахтата на Карл и тръгна към тясната си каюта. Бяха получили съобщения от Слънчевата система и изкуственият интелект тъкмо бе успял да ги декодира. Капитанът започна да ги преглежда, докато се хранеше сам — пиле с ориз и ароматен сос. Една от най-големите заплахи за стабилността в космическите кораби бе загубата на сетивност и вкусната храна помагаше доста. Както и сексът, но Редуинг нямаше тази възможност. Имаше една дама, която можеше да събуди, ако обстоятелствата се окажеха подходящи — например когато имаше нужда от по-голям наземен екип. Нямаха нищо официално — нито договор, нито дори уговорка. А и нещата с наземните екипи не се развиваха добре. Той въздъхна, погледна гигантската конструкция, която се въртеше под кораба, после провери теснолъчевите комуникации.

Имаше някои технически новости за гравитационните вълни на Слава. Той ги задели за Карл и зачете обобщението. След векове на Земята не знаеха много повече. Дължината и размерът на вълните продължаваха да намекват за огромни маси, движещи се в сложни траектории. Но предварителните проучвания на системата не показваха такива. Може би гравитационната теория беше неправилна, твърдеше едно от съобщенията. Или пък наблюдаваха източник, който случайно беше на същото място, но всъщност бе много по-далече.

„Финалното сливане на две черни дупки в двойна система освобождава повече енергия от комбинираната светлина на звездите във видимата вселена. Тази огромна енергия се проявява под формата на гравитационни вълни, носещи почерка на сливането“. Бяха твърде мощни, за да носят почерка на Слава, но напомняха на тези от теорията за сливането.

Имаше и други. „Или пък ефектът е измислен, за да ни заблуди“. Измислен? Може би езикът се бе променил. Фактите не трябваше да са правдоподобни — за разлика от фикциите. Редуинг изсумтя.

През последния век съобщенията повтаряха същия рефрен — за славата на мисията им, и ги подканяха. Понякога носеха религиозни мотиви, но това бе по-скоро екоцеремония. Редуинг нареди на софтуера да потърси истинската информация.

Повечето новини се отнасяха до биосферното управление. Въглеродното отделяне, което работеше добре в миналото, показваше странични ефекти. Затоплените разширени океани увеличаваха въглеродите си, продукт на изсипването на отпадъци от земеделието. Сега това започваше да се превръща в проблем. Събирането на CO₂ в океана явно бе достигнало до своя лимит и климатичните инженери не можеха да направят нищо повече.

Всички неща, отложени с няколко века, започваха да се обаждат. Единственото нещо, за което Земята бе планирала с няколко века напред, бяха космическите кораби…

Редуинг се обърна към екрана на стената и погледна далечните пейзажи — ниски планини, покрити със сняг, гъсти гори, речни долини с размерите на земни континенти. Как тези същества успяваха да управляват Купата? Трябваше да е много по-сложно от управлението на проста планета.

Дали Купата не можеше да научи Земята на съществени неща за тераформирането? Дори само за това щеше да си струва да спре тук.

Доразгледа останалите съобщения. Имаше ъпдейти за някои от бордовите интелекти, предложения за ъпгрейд на няколко хардуерни системи. Най-вероятно идваха от работата с други кораби. „Слънцетърсач“ също изпращаше такива доклади с тяснолъчевата система. Редуинг беше сигурен, че известията му за Купата са сред най-странните съобщения.

Той командваше звезден кораб, но това гигантско нещо тук бе звезда, която задвижваше кораба и бе в неговата основа. И вървеше с ядрени реакции, също като „Слънцетърсач“. Това беше… кораб-звезда.

Тогава… кой го караше?