Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (15)

2.

Клиф се събуди и видя, че Ирма е будна и на пост. Намигна му, но не каза нищо.

Беше неприятно да спиш при постоянната дневна светлина. Хората бяха еволюирали при денонощен цикъл и може би най-странното тук беше постоянната светлина. Без преливане от ден в нощ, без видимо преминаване на часовете. Слънцето в небето не помръдваше. Не можеше да се ориентираш по сенките, защото те не се местеха. И му липсваха залезите на калифорнийското крайбрежие. Животът под постоянно светещото слънце беше крайната форма на умора от часова разлика. Проведените експерименти за междузвездно пътуване показваха, че хората, изложени на постоянна светлина, развиват по-продължителни цикли на сън.

Погледна плазмената струя в небето. Можеше да види тънките нишки, които бавно се въртяха и гънеха покрай преминаващите прашинки, горящи с неудържима енергия. Така ли изглеждаше галактическата струя отблизо? Беше най-ярка в близост до звездата и се охлаждаше в посока към дупката. Близката страна беше червеникава и хвърляше сред листата розови сенки. Не чак величествено като залез, но интригуващо и будещо безпокойство.

Язовецът се беше махнал. Решиха да изчакат още час, в случай че се спотайва наблизо.

След това тръгнаха пак, още по-намусени заради неспокойната почивка. Гъстата гора ги обгръщаше като джунгла, листата закриваха небето. Почвата беше мека и глинеста, обрасла с ниски храсталаци. Напомняха му на изсъхналите евкалиптови горички в Калифорния, все още шумолящи и ароматни. Миризмата беше странна и лепкава и нямаше нищо общо с медицинския дъх на евкалипта. Имаше множество утъпкани животински пътеки, осеяни с кафяви екскременти. Клиф подуши няколко. Е, лайната явно имаха универсална миризма. Вероятно се дължеше на общата основна химия.

Но пътеките може би не се ползваха само от дивеч. Около тях може би дебнеха и други същества. Той махна на останалите и се отклониха от най-утъпканите проходи, макар и с известно мрънкане.

— По такива места дебнат хищници — обясни Клиф. — Може да им се сторим апетитна плячка.

— Ние сме примати — възрази Хауард.

— Все едно нищо не яде маймуните в Африка, така ли? — отвърна Клиф.

Когато започна дейността си на терен, не можеше да различи следите на енот от тези на рис. Сега беше експерт в земните следи и изпражнения и се опитваше да каталогизира всичко видяно тук. Извънземните отпечатъци спадаха в същите общи категории — от копита, лапи и птичи крака, но имаше и някакви издължени шестоъгълни, които не можеше да определи. Изпражненията изглеждаха общо взето идентични.

Виждаха и дивеч. Кафеникави силуети сред дърветата, козина с естествен камуфлаж, която се стопяваше сред тишината. Хауард прошепна, че могат да застрелят някое животно.

— И да го мъкнем с нас ли? — отвърна Клиф. — Ще ловуваме, когато си устроим бивак.

— Близо до вода — добави Ирма.

Клиф кимна.

В клоните над тях се разнесе глъчка и те спряха да огледат.

— Маймуни — каза Хауард. — Премятат се и имат големи опашки.

— Наистина ли? — Клиф си спомни шумотевицата в зоологическата градина на Сан Диего и фокусира бинокъла върху едно от бързите животни. Розово гърло, големи жълтеникави зъби, малки червени очи, но… — Да, донякъде приличат на маймуни. Но не бих казал, че са бозайници. Няма очевидни гениталии. Не виждам и гърди.

— Може би тук и приматите еволюират? — подметна Хауард.

— Може би сега започват — отвърна Клиф. Чудеше се дали след няколко милиона години тези протомаймуни биха надделели над извънземните. Едва ли. Щом приматите се превърнеха в забележима конкуренция, разумните извънземни щяха да ги премахнат. Установените видове имаха предимство, а приматите нямаха автоматично превъзходство.

— Вижте там — прошепна Ейби и посочи.

Сред сенчестите дървета проблясваше поток.

Според Клиф тръгнаха натам твърде бързо. Той се опита да задържи останалите — знаеше, че хищниците обичат местата за водопой. А това не беше Земята, където призори и по залез бе естественото време за лов. Тук месоядните можеше да дебнат по всяко време.

Но около потока нямаше нищо опасно.

Водата беше хладна и чиста и Клиф импулсивно натопи глава в нея, доволен да отмие потта и мръсотията от последните… дни? Тук нямаше дни. Трябваше да измисли друга дума.

Спомни си изчисленията на Викрамсингови. Ако Земята се разстелеше в купа с подобни размери, щеше да е дебела около сантиметър. Тук, в набраздените от потоци хълмове, можеше да види напречно сечение на Земята. Почвата беше конгломератна, като зърна от кафе, смесени със сив чакъл. Разбира се, нямаше слоеве — поради липсата на реални геологични процеси.

За да създадат хълмове, високи стотици метри, Строителите (определено си заслужаваха главната буква) вероятно бяха използвали обекти с размерите на Йо. Бяха трансформирали цяла звездна система. Това обясняваше защо около звездата няма астероиди и други обекти. Трябвало е да бъдат премахнати, за да не се сблъскат с Купата и да причинят непоправими повреди, източващи атмосферата.

Трябваше да спре да мисли, че са на планета. Това беше… огромен механизъм. С всякакви странности, живеещи в него. На него.

След като си починаха, тръгнаха надолу покрай потока. По брега имаше още конгломератни скали, заоблени и жълтеникави. Клиф се чудеше как дизайнерите на това място са наслагвали вода и почва на тази огромна неспирна въртележка.

Очевидно се бе налагало да положат метър-два почва или вода за защита от космическите лъчи. Но мащабът… Отново и отново се замисляше за необятността на това място. Цялата идея беше гигантска и сюрреалистична — нямо свидетелство за изцяло извънземната природа на строителите. Кой — какво — би осъществил подобен проект? Тези птици? Нещо се съмняваше. Не му се струваха толкова умни.

Скоро стигнаха до местност с гъста растителност и откриха езеро. Сред дебелите тръстики бръмчаха насекоми и нямаше лесен подход към водата. Клиф се зачуди дали да не поплува. Цялото тяло го сърбеше. Може би по-късно.

Нещо избръмча покрай главата му. Имаше шест крила и бе с размерите на врабче. Може би беше еквивалентът на водно конче. Конвергентна адаптация. По брега имаше дървета, подобни на върби, но по-високи и извити, със спираловидни стволове. Явно конвергентната адаптация бе довела до опрашване. Тичинките бяха по-големи, но стратегията бе същата. Храсти, подобни на лавровите, се смесваха с високи дървета, смътно наподобяващи борове. Други растения бяха странни, с параболични листа и корони, перманентно обърнати към звездата. Имаше мъхове, папрати, лишеи и категории, които спадаха към „други“.

Хауард шепнеше в комуникатора си. Определено се наслаждаваше на всичко това.

 

 

Направиха си лагер. Клиф все още смяташе, че паленето на огън е лоша идея. Спаха зле, докато Хауард и Ирма стояха на пост. В гората се носеха звуци — чуруликане, сумтене, тревожно ръмжене, бръмчене, странно приятни извънземни мелодии.

После тръгнаха пак.

Заобиколиха езерото, без да излизат от гъстите храсти. Ставаха по-добри в осигуряването на стрелкови периметър — язовецът ги беше научил. Трима прикриваха, докато двама се движеха, и обратно. Очите им засичаха всяко движение в гъсталака. Подплашваха дивеч, но не стреляха.

Отвсякъде се носеха остри аромати, а странните птици пърхаха шумно. Крясъците им звучаха донякъде като пожарна аларма. Множество дребни птички се стрелкаха между клоните и завираха човки в сладките цветове. Клиф не разпознаваше отделни видове, но моделът беше познат. „Същата стратегия като при колибрито“. Когато бяха застрашени, някои разрошваха перушината си, за да изглеждат по-едри, и надаваха силни крясъци — териториална защита, характерна за повечето хранещи се с нектар. Други имаха остри клюнове и ловяха насекоми, или пък триъгълни човки за семена, като врабците. Това, че еволюцията беше произвела умения, подобни на земните, бе успокояващо. При по-ниската гравитация птиците бяха изпреварили много наземните животни. И бяха едри — охранени и уверени. Явно десетината процента разлика в гравитацията предизвикваха сериозна промяна в баланса на жизнените организми.

Трябваше да обсъди това с Хауард при първа възможност.

Имаше летящи жаби — подскачаха от водата до високите клони, като планираха на къси разстояния с ципите между краката си. Хищниците в небето се носеха по-продължително, преди да нападнат — поддържаха височината си с бавни махове на големите си крила. Насекомите също бяха по-едри по някаква причина и имаха множество крака, подобно на земните. Това наистина беше различно място — просто още не можеха да го осъзнаят напълно.

Плюс това ги имаше и разумните извънземни. Дали не бе подходил тесногледо, предубеден, че не е вероятно да има разумни птици? Разбира се, тези същества бяха огромни и не ги беше виждал да летят. Може би бяха като щраусите, заменили летенето с технологии.

Хауард вдигна ръка и приклекна — ставаха все подобри в даването на сигнали.

На тесния каменист бряг лежаха издути червеникавокафяви същества, подобни на крокодили, и се наслаждаваха на постоянния следобед. Когато помръдваха, издаваха глухо ръмжене. Телата им бяха продълговати и люспести, с къси муцуни. Мързеливите прозевки показваха множество остри жълти зъби.

— Тези са за късане на парчета от едра плячка — прошепна Клиф. — Нашите крокодили се хранят с риба, птици и дребни прасета. Тези ядат по-едри същества.

— Да ги заобиколим по-отдалече тогава — предложи Ирма.

— Какво е това? — Ейби посочи.

Съществото се надигна от дълбоката тъмна вода. Дългият врат се извиси нагоре, от плоската муцуна висяха треволяци. Кафявите очи блестяха с любопитство, докато ги гледаше с умерен интерес, но без да бърза.

— Тревоядно — възкликна смаяно Клиф. — Като…

— Динозавър — допълни Хауард. — Що за място е това?

— Конвергентна еволюция? — Но това не изглеждаше вероятно. Клиф отстъпи, когато съществото се надигна, като хлъзгава планина. Тъмно, със светъл корем, крака като колони, дълъг врат и малка глава. — Това е… динозавър. — Усети как го побиват тръпки. — От Земята. Би трябвало.

— Тези извънземни са спирали на Земята? — попита Ирма.

— Сигурно се пращали кораби. Сигурно се взели част от нашата, земната екология. — Хауард сякаш беше изпаднал в пророчески транс. — Както и ние носим замразени образци, но в по-голям мащаб.

— Май му станахме интересни — каза Ейби и отстъпи назад.

— Сигурни ли сме, че не яде месо? — попита Ирма.

— Не. — Тери се обърна и понечи да се отдалечи.

— Естествената им екология тук е променена от извънземните видове. Клиф, това място е твърде добро, твърде наподобяващо Земята. Явно са внесли от земния живот.

— Може би. — Клиф направи гримаса. — Това е успокояващо, нали? Ако приемем обяснението.

Ирма също отстъпи.

— Да се махаме.

Клиф се усмихна.

— Не пропускайте урока. Бихме могли да ядем някои от нещата тук… и също така да бъдем изядени.

— Може просто да са отмъкнали динозавърски яйца и други форми на живот на минаване покрай нашата система, много отдавна — предположи Ирма.

Клиф кимна. Гледаше смаяно огромния динозавър.

— Значи земните форми са овладели част от Купата и са издържали толкова много…

Огромното същество се затътри към тях, като спираше да изскубне тръстики и лиили от водата. Лекият вятър донесе миризма на кал и тиня. Динозавърът вървеше бавно, но се приближаваше и Клиф каза:

— Да се махаме. Определено е тревопасно, но се интересува от нас.

— Ако не за ядене, тогава защо? — попита Хауард.

— Каква ще е разликата, ако те прегази? — Ейби тръгна забързано и повлече Хауард за колана.

Отдалечиха се. Ирма водеше, в случай че някой хищник им препречи пътя. Това не се случи и скоро се скриха в гората.

Клиф беше притеснен. Осъзнаваше, че досега са възприемали Купата като псевдо-Земя, каквато беше в някои отношения — но някои от животните събуждаха древни страхове. Всички бяха виждали динозаври само по филмите и срещата с истински бе отприщила дълбок резервоар от примитивна бдителност.

— Сега разбираме по-добре траекторията на Купата — обади се Ейби. — Ние също се движехме по права траектория. Може да е била близо до Земята преди шестдесет милиона години.

— Какво значи „близо“? — попита Ирма.

Ейби присви очи, докато изчисляваше, после си намести шапката и сви рамене.

— Да речем, пет светлинни години. Клиф, този динозавър откога е?

— Някъде отпреди сто милиона години. Не си спомням класификацията добре. Все пак съм полеви биолог. — Засмя се малко насила. — Никога не съм мислил, че ще имам истинска полза от часовете по палеонтология.

Стигнаха до една поляна и Ирма се измести на десния фланг.

— Преди сто милиона години Земята не е била на същото място в галактиката. Купата може да следва някаква различна траектория, а не права линия дотук.

— Така е — отвърна Хауард. — Звездите са се преместили доста за толкова време.

Ирма — продължаваше да се оглежда тревожно — каза:

— Вижте, нямаме представа какво правят извънземните. Говоря за разумните. Може би са на бавно туристическо пътешествие през галактиката? Що за разум би се заел с подобно нещо?

— Бавният — отговори Тери. Клиф забелязваше, че той не приказва много и че думите му са винаги добре премислени. — Може би безсмъртен?

— Като биолог, се съмнявам, че нещо живее вечно — каза Клиф. — Щом спреш да се размножаваш, естествената селекция спира да работи. Качествата, които са ти давали краткотрайно предимство, започват да пречат.

— Но ако имаш изобилие от биотехнологии? — попита Ирма.

— Тогава възможностите са безгранични — призна Клиф. — Може би Строителите — така ги наричам — са живеели почти вечно. Все пак Купата пътува от милиони години. Поне от шейсет милиона — тогава са измрели динозаврите.

Продължиха през гората. Клиф си спомни едно обучаващо пътешествие в еквадорската джунгла, когато се подготвяше за доктората си. Инструкторът им беше казал, че трите седмици в горното течение на Амазонка ще ги накарат да опознаят себе си, и това се бе оказало съвсем вярно. Експедициите разкриваха човек по-добре, независимо дали му харесва. „Себепознанието обикновено носи лоши вести…“

Някакво животно с размерите на куче нападна без предупреждение челния им човек, Ейби. Тичаше бързо и сигурно, сякаш беше ловувало същества като тях и преди. Ейби го простреля от един метър — право в челото. Големите жълти очи трепнаха и животното падна и изрита с крайници, изпускайки последен дъх. Приличаше на кръстоска между куче и гущер, люспесто, с широк гръден кош и здрави челюсти.

— Добър изстрел — каза Тери, докато го оглеждаха.

— Да запалим огън и да си опечем месо — предложи оживено Ирма.

Клиф се притесняваше да не ги открият, но не им попречи да съберат дърва. Анализът на аминокиселините показваше сходство със земните. Може би бяха универсални? Спомни си една стара народна мъдрост за готвене на открито. „Не използвай зелено или изгнило дърво, защото ще те спипат по пушека…“

— Не събирайте прясно паднали клони — подвикна той. — Потърсете по-сухи.

Тери се намръщи, но останалите кимнаха. Не всички разполагаха с еднакви умения за живот на открито. Клиф често трябваше да им напомня да не говорят — правило, което бе познато на всеки полеви биолог.

Седнаха около огъня — грижливо накладен под гъстите шубраци, които разпръскваха почти прозрачния сивкав миризлив пушек — и се насладиха на изпеченото месо. Тери се размечта за червено вино и това дори ги разсмя.

След като се нахраниха, решиха, че не им се спи. И тръгнаха отново. Надяваха се да намерят удобен водоизточник с открито пространство за отстрел. Никой не искаше да спи по дърветата. Но каква алтернатива имаха?

— Вижте, трябва да запомним един факт — каза Клиф, докато катереха един стръмен склон под изумрудените корони на дърветата. — Тези същества нямат естествен инстинкт спрямо нас.

— Това не значи ли, че ще ни е по-лесно да ги ловим? — попита Ейби.

Клиф го изгледа намръщено.

— Да. Но също така значи, че хищниците нямат причина да се боят от нас. Запомнете го.