Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (47)

1.

Бет стоеше до входа на пещерата и слушаше гръмотевиците, които трещяха в навъсените облаци. Бяха натрупани като пирамида от наковални с лилави основи. Ярките оранжеви стрели на светкавиците се стрелкаха и подскачаха по тях. Едрите дъждовни капки западаха, осветени от проблясъците. Някои от блестящите светкавици се носеха от един мрачен облак на друг, после падаха, избухваха като бомби и разцепваха дърветата.

— Величествено е — каза застаналият до нея Фред.

— Ужасяващо — отвърна тя, но призна: — Но и красиво.

— Вижте. — Майра посочи. На бледата дневна светлина, която се процеждаше през пирамидалните облаци, се виждаха растения, които се движеха с бездушна, но отчетлива грация. Събраха се бавно на мястото, където бе паднала светкавица, и започнаха да гасят пламъците.

— Генетически заложена защита — обади се Тананарийв.

— Сигурни ли сте, че не са животни? — попита Фред.

— Приличат ли ти на животни? — попита тя. — Проверих, като вдигнах едно. В долния край има корени, които се вадят лесно от почвата, когато завали.

— Но дъждът ще изгаси пожарите.

— Може би лекуват нещо друго. Все още не знаем как работи тази екология — отвърна Тананарийв.

— Екология, която е съвсем плитка — отвърна Фред. — На десет метра оттук се намира откритият космос. Може би светкавицата може да повреди подземните конструкции.

Бет се заслуша в шума на дъжда в гъстата гора. Тропащи капки отгоре, ромолящи поточета в ниското, където водата се оттичаше от пищната растителност. Тази симфония я обгръщаше някак си и я въвеждаше в напълно неестествен свят, който й се струваше странен, но бе някак напълно сигурен.

Някъде в този необятен механизъм беше Клиф… Може би още свободен? Или заловен и разпитван? Разпокъсаните комуникации със „Слънцетърсач“ потвърждаваха, че той се свързва с тях понякога и че продължава да бяга в пущинака. Тя знаеше само това и засега трябваше да й е достатъчно.

Дъждът, вятърът и светкавиците донесоха внезапен прилив на емоции, които досега потискаше. Копнееше за него, за докосването му, за шепота му в ухото й, любвеобилно, чудесно, често палаво. Боже, колко й липсваше! Обичаха да правят любов, докато дъждът тропаше по прозорците — преди векове. Даваше им топло и сигурно място, да бъдат себе си, докато светът продължаваше да се занимава с несекващите си дейности. Те не му обръщаха внимание и той отговаряше със същото.

Честна сделка. Но този вихър не можеше да бъде игнориран. Можеше да те убие, ако не внимаваш, както и вероятно щеше да се случи. Сигурно щяха да умрат тук и никой, нито Клиф, Редуинг, Земята — нямаше да научи, още по-малко защо. Малката група на Бет въобще не разбираше това място. Защо въобще се носеше между звездите? С инженерство, което практически правеше всички постигнато от хората на пух и прах. Защо?

— Фред, откъде ти хрумна онази идея?

— Просто се сетих — отвърна той.

— Просто така? Голямо въображение имаш — да мислиш за динозаври…

— Да, просто така… Парчетата напаснаха. Проблесна ми. — Сякаш в потвърждение една голяма жълта светкавица се стрелна от небето и удари скалите под тях.

— Няма никакви доказателства — каза Лау Пин.

— Глобусът, който видяхме — продължи Фред. — Прилича на Земята, но континентите са объркани. Всичките са слети.

— Може би геолозите са объркали континенталните детайли — предположи Бет. — Все пак процесът е продължил седемдесет милиона години.

— Няма значение! — прекъсна я Майра. — Какви фосилни доказателства има за по-ранна цивилизация? Къде са руините?

— За толкова време? — намръщи се Тананарийв. — Нищо не е останало. Изтляло, ръждясало, може би унищожено в някоя динозавърска война. Вижте, границата на креда показва къде е ударил астероидът. Вижда се само на десетина места по света. Защо изобщо очаквате да е останало нещо?

Лау Пин махна с ръка към горящите дървета, подвижните растения и светкавиците, които се сипеха от извисяващите се облаци.

— Как се стига от някакви разумни динозаври до това?

— Не знам. — Фред сви рамене. — Зависи какво мислят разумните динозаври и какви са представите им за света.

— Няма фосилни доказателства за разумни динозаври — каза Лау Пин и се върна в пещерата, за да разпали огъня. Печаха последната част от голямото животно, което бяха отмъкнали от склада, заедно с ядливи корени. Огънят бе почнал, да пуши, може би заради дъжда, и всички се закашляха.

— Не може да се съди за интелигентността по размерите на черепа — каза Бет. — Динозавърските черепи са доста широки. Те са имали сграбчващи нокти, стъпка към ръцете. А по-късно някои са развили пера — откъдето са еволюирали птиците. Има много неща, които не знаем за онази ера.

Фред кимна и продължи тихо:

— Имаше една следа. Когато видях холограмата за построяването на Купата, погледнах към далечната звезда. Приличаше на Слънцето.

Лау Пит изсумтя пренебрежително.

— Накара ме да се замисля — добави Фред.

— Значи са били умни, построили са това и са били унищожени от скала, които дори ние сме можели да отблъснем още преди няколко века? — възкликна Майра. — Стига де!

Фред сви рамене.

— Нямам отговор. Може да са стигнали до културна фаза, в която са спрели да гледат небето. Вижте, това е идея, а не цялостна теория.

Бет наблюдаваше как Майра спори с Фред. Дълбоките бръчки по челото й бяха изчезнали, както и тези около очите. Явно вече бе започнала да приема смъртта на съпруга си и дори понякога се засмиваше. Но Бет беше сигурна, че Абдус не излиза от мислите й. Както Клиф от нейните, разбира се. Никога нямаше да забрави гледката на размазания Абдус.

Разтърси глава, за да прогони образа. Остави ги да спорят и клекна до входа, за да се наслади на миризмата на дъжда. Като малка я обичаше много — свежестта, която я обгръщаше и носеше ухания във въздуха. Не бяха на Земята, но чувството беше същото.

— Тази Купа има много прилики със Земята, нали? Може би истински странните неща, като подвижните растения, идват от други светове.

Фред кимна.

— Или от десетки милиони години насочена еволюция.

— Въпросът е, ако теорията на Фред е вярна, как да се възползваме от нея? — каза Бет. — С какво може да ни помогне?

Лау Пин се протегна и вдиша чистия влажен въздух.

— Аз предлагам да преспим с нея. Фред, как ти хрумват идеите? Като сънуваш ли?

— Не, но идват, когато се събудя. Лягам си, като мисля за някакъв проблем, и като се събудя, идеята е дошла. Може би греша, но все едно… все едно получавам бележка от друга част от себе си.

Бет стана и го потупа по рамото.

— Подозирам, че това е една от причините да те вземат на „Слънцетърсач“. Нали ти измисли високоволтовите колектори за греблото?

— Да. — Той се усмихна. — Беше забавно. Много интересен пъзел.

— Поеми първата смяна и после поспи. Може пък тази част от теб, която винаги будува, да измисли нещо ново.

Бет разгъна постелката от раницата си и я наду. С крайчеца на окото си наблюдаваше стройната фигура на Фред до входа на пещерата. „Чакай малко, харесва ли ти? Ти си възбудена, сама — направи нещо“. Но тя се отказа. „Не усложнявай отношенията в групата, която едва се държи“.

Легна и отново се замисли за Клиф. Той винаги се оправяше по-добре от нея с полевата работа и тя се надяваше, че може би разбира това странно място малко повече. Дали щеше да го открие някога в този огромен свят-машина?

— Лека нощ, Клифи. Където и да си.

Прегърна надуваемата възглавница, помириса дъжда и се замисли за топло и безопасно място някъде много далече оттук.