Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (3)

2.

Казаха на капитана веднага щом излезе от хибернацията, още докато беше със замъглен поглед и вкочанен. Очите му мигновено започнаха да примигват трескаво.

— Няма да повярвате — заяви Абдус.

Скептичната усмивка на капитан Редуинг събра бръчици около очите му.

— Сериозно?

И те му разказаха, докато масажираха вкочанените му мускули и прилагаха съответните химикали. Клиф стоеше настрани и чакаше Викрамсингови да преведат Редуинг през цялата история.

Капитанът се надигна и разтръска черната си грива. Сините вени прорязваха бронзовата му кожа.

— Сигурни ли сте?

Те продължиха да разказват и му показаха изображения, дневници и накрая близки снимки на Купата. Капитанът се втренчи в снимките за момент, след което се съсредоточи върху проблема с припасите.

— Двигателят не върви според очакванията. Цели пет вахти! Нищо ли не можахте да направите? — И насочи пръст към Викрамсингови.

— Не знаехме какво да направим — отвърна Майра. — Имаше…

— И летим така… откога?

— Това не е заложено в протоколите… — почна Абдус.

— Майната им на протоколите!

— Капитане, лептонният двигател е един проблем, а това отпред — съвсем друг — обади се Клиф.

— Ти си учен — сряза го Редуинг. — Сега говорим за екипажа.

Клиф отпи глътка кафе и се замисли за слуховете отпреди излитането. Редуинг беше от семействата, които бяха забогатели от индианските казина. Беше профучал през МТИ с отлични оценки и множество намусени врагове. Беше си създал репутация покрай проучванията и експлоатацията на Марс. Гаден кучи син, но пък вършеше всичко както трябва. Не най-лошата възможна препоръка. Налагаше се да спазва заповедите му.

— Не може повече така — каза Майра, като никога недипломатична. — Външната диагностична апаратура работи добре и сме сигурни, че проблемът в двигателя не идва от някакво свойство на междузвездния газ. Разчитаме на микровълновата апаратура за диагностика на греблото…

— Ще прегледаме всичко отново — отсече Редуинг и прехапа устна. — И по-старите вахти — Джейкъбс, Чен. Амбъртсън, Абар, Калейш — все способни хора…

 

 

Редуинг се включи в подробния преглед на инженерните доклади. Системи, потоци, баланс, неизправности. След няколко часа беше зациклил като корабната диагностична система, която бе по-добър инженер от всички тях. Нищо не изглеждаше повредено, но корабът не се движеше както трябва. Бе летял перфектно през първите десетилетия, достигайки пределна скорост, когато налягането от връхлитащата към греблото материя бе изравнило ускорението от водородния синтез. Губеха скорост от десетки светлинни години — в началото бавно, а после по-осезаемо.

Екипажите бяха проверили очевидните обяснения. Може би междузвездният газ ставаше твърде рядък и не можеха да съберат достатъчно водород, та двигателите да работят с максимален капацитет. Сметките показваха, че проблемът не е в това. Синтезният двигател се състоеше от магнитни цилиндри, които задържаха плазма. Греблото непрекъснато добавяше нови протони за реакцията. Магнитните ротори освобождаваха през роторите алфа-частици, които тласкаха кораба напред. Системата работеше от векове и изглеждаше наред.

Следващата вахта бе предположила, че отпред може да има твърде много прах, който да оказва съпротивление на ускорението им. Бяха успели да измислят как да вземат проби и да ги изследват внимателно. И в тях нямаше нищо нередно.

Следваха други идеи и опити, но сега нещата бяха сериозни. Бяха потеглили достатъчно презапасени — но вече нямаше да е достатъчно.

— Тлъстият ни резерв… е стопен — заяви Редуинг.

„Слънцетърсач“ щеше да стигне целта си със закъснение от почти цял век. Можеше и да успеят, ако очакваните течове и загуби не се случеха… но никой не искаше да изчислява шансовете за подобно нещо. Всички знаеха, че процентите са твърди лоши.

 

 

Решиха да спрат и да поспят.

На следващия корабен ден Клиф се събуди пръв. Продължаващият седмици неспокоен сън беше друг от симптомите на размразяването. Раздразнението, което вървеше с него, също не беше изненадващо. Проклетият шум въобще не помагаше. Най-доброто решение бе да говори колкото се може по-малко. Междувременно умът му се въртеше над по-дълбоката загадка на купата, която висеше като питанка на оптичните монитори. Заради плазмените смущения образът прескачаше, но понякога Клиф виждаше зашеметяващи подробности.

„Свят като купа“. Опита се да измисли по-добър термин. Претенциозен и изкуствен. Кой би избрал да живее на такова място?

Проведоха среща и после още една, без да измислят нещо полезно. На края на поредния фрустриращ разговор Клиф каза тихо:

— Искам да събудим Бет. За този проблем ни трябват повече умове, а ние сме зациклили.

Редуинг сви устни и поклати глава.

— Трябва да сме пестеливи.

— Само ако решим да продължим, с надеждата, че нещата ще се оправят, без да правим нищо — отвърна Клиф бързо.

Викрамсинг също се включи, преди капитанът да успее да отговори.

— Тази сутрин засякох ново леко понижение на ускорението. Почти цял километър за секунда.

Последва дълга пауза. Редуинг внимаваше да не издаде напрежението си, но признаците за него се трупаха. Раздразнени жестове, счупена чаша, моменти на вътрешна изолация. Психолозите на Земята имаха високо мнение за лидерския стил на капитана, но според Клиф той бе най-добър в бюрократичните схватки. „Но тук няма мениджъри, които да разиграва“.

— Значи това, което не е наред, става по-лошо — каза Редуинг.

Никой не му отвърна. Нямаше нужда да потвърждават очевидното.

— Бет е чудесен пилот и инженер. И има много други умения — каза Клиф.

Още докато го казваше, усети, че звучи двусмислено. Дори Майра се усмихна. „Много други умения“. А и всички знаеха за връзката им.

Редуинг примигна, после се усмихна.

— Добре, затоплете я.

Започнаха процедурата по съживяването на Бет. Протоколите бяха ясни, но всеки случай си имаше индивидуални отклонения. Докато процесите вървяха, четиримата още два дни обсъждаха проблема със забавянето, но не откриха нищо. Корабът летеше напред, удряше молекулярни облаци и все по-чести плазмени пламъци.

— Това са остатъци от струята, която виждаме — обясни Абдус. — Започваме да я достигаме.

Греблото щеше да има нужда от навигация, а не разполагаха с данни за калибриране. Изкуствените интелекти, които неуморно регулираха загребващите полета, бяха по-умни от човек, но бяха и твърде тесногръди. Работеха добре, доколкото можеха, на базата и на дългия опит от полета. На моменти дори гадаеха, но не можеха да мислят извън зададените им параметри. Майра ги наричаше „пазители“ на двигателя. Клиф се чудеше дали го казва с ирония.

— Трябва да вземем решение — настоя Абдус. — Нали?

— Искаш да кажеш, че аз трябва да взема решение — отвърна Редуинг, събра пръсти и погледна през тях. Беше блед и отслабнал и не всичко това се дължеше на продължителното замразяване. Никой от тях не спеше особено много.

— Може би Бог ни я праща — обади се Клиф.

Редуинг го изгледа въпросително.

— Винаги си имал странно чувство за хумор.

По принцип не се разбираха особено добре по време на брифингите на Земята. Редуинг настояваше да направи всички учени фактически членове на екипажа, под стройна командна верига. Клиф и останалите бяха против. Научният персонал имаше собствена хлабава командна система и само върхът на пирамидата се занимаваше с капитана. Клиф беше най-старшият научен офицер. Разбира се, тези процедурни въпроси бяха на десетки — не, на стотици! — години, но в неговата памет си бяха съвсем скорошни.

Опита се да обясни спокойно и разумно.

— Ако не бяхме забавени, щяхме да профучим покрай това странно нещо. И дори да се блъснем в него. Да я наречем Викрамсинг тази звезда, а? Със съвместни откривателски права и за останалите.

Всички се усмихнаха. Имаха нужда от малко оживление. Никой на борда нямаше да изкара пари от междузвездни начинания, но все пак…

— Сега обаче сме по-бавни и можем да направим малка корекция, така че да огледаме обекта.

Редуинг го гледаше и мълчеше. Викрамсингови също.

— Той е изкуствен — продължи Клиф. — Можем да…

— Намерим помощ ли? — Устата на Редуинг се изви скептично. — Признавам, обектът е странен, но нашата цел не е да проучваме феномените по пътя. Ние отиваме на Слава.

Клиф обмисляше този момент вече от два дни. Разпери ръце, сякаш претегляше плюсовете и минусите на везни.

— Може би можем да направим и двете.

Редуинг вече си бе нахлузил твърдото уверено изражение, което му служеше толкова добре на Земята. Думите на Клиф обаче го сепнаха и той попита:

— Как така?

— Предлагам да използваме плазмената струя от звездата. Вече се движим в покрайнините й. Нали е богата на водород? И е по-силно йонизирана от обичайния междузвезден газ, който гребем отпред и издухваме през магнитните тунели през всичките тези десетилетия. Това е доста добро гориво за нашия двигател. Нека го използваме и да наберем малко скорост.

Един миг, втори. „Карай простичко“.

— Реактивната струя излиза от нещото. Нека прелетим през нея.

— Абдус, струята не се ли движи с относителна скорост? — попита Редуинг. — В обратна посока? Така ще ни забави.

Дали беше прав? Майра кимаше. Клиф продължи дръзко:

— И това може да ни е от полза.

— Главата ме заболя — каза капитанът. — Сега пък за какво говориш?

— Със запасите, които имаме в момента, ще умрем, преди да стигнем на Слава. Ако не можем да ускорим, ще трябва да спрем да заредим. Тук и сега. Да спрем в орбита около Викрамсинг. Да се разберем с местните.

Всички се втренчиха в него.

Клиф изигра следващата си карта.

— Вече настигаме звездата. С всеки час ще ни е по-трудно да променим ускорението си.

Майра се сепна — нима не бе мислила за това? — после кимна.

Редуинг не беше от хората, които подскачат при всяко предложение. Сви устни и впери очи в ниския таван от карбонови нишки.

— Добре. Да направим изчисленията.

 

 

Отне им още един ден.

Докато останалите се потяха над екраните, Клиф гледаше как Бет постепенно излиза от замразяването в обятията му. Присвои си правото да разтрие схванатите й мускули и да успокои паниката, която идваше с пробуждането от дългия сън. Гледаше как хубавото й лице се насища с цвят, гледаше луничките и ореола на червената й коса. Беше опитала, без успех, да скрие от него страховете от процедурата и сега те отново се завръщаха в трепкащите клепачи, в спазмите по лицето… докато замъгленият поглед не се фокусира. Тя се намръщи, видя Клиф на фона на керамичното небе, изчерви се изненадано и се усмихна.

— Аз… Какво… студено ми е…

— Не говори. Просто дишай. Всичко е наред — излъга я той.

— Щом си тук, значи е наред. — Тя протегна ръка да го докосне и направи гримаса.

Беше като изгряващо ново слънце.