Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (17)

4.

Зърнестата влажна и ароматна почва беше положена върху сива метална мрежа. Бет реши, че не може да я нарече земя при почти нулевата гравитация. По-скоро мазилка, на която вирееха растения. Калните плоскости се разпростираха наоколо сякаш на хиляди километри.

Бет се бе покатерила на едно от извитите триъгълни дървета и оглеждаше околността. Оградата беше на няколко десетки километра.

— Сякаш са ни затворили в по-влажна, скучна и кафява версия на Австралия — каза Майра. — Има много място и възможности да се скриеш.

— Също така има вероятност да умрем от глад — изръмжа Абдус.

— Работим по проблема — усмихна се жена му.

— Поне да махнем гадните скафандри — предложи Лау Пин. — Ще може да поставим по-хубава шина на Тананарийв.

Голямото същество им се представи като Астроном — очевидно ранг. Говореше накъсано и определено бе женска, защото имаше цепка, покрита с алена перушина. Използваше звездни карти и снимки, за да им обясни, както и бавно произнесени думи на техния език с ръмжене и чуруликане. Бет кръсти четвъртия вид от местните Носачи. И те бяха покрити с пера като останалите, но приличаха повече на гущери. Крайниците и пръстите им бяха дълги и сръчни. Въпреки почти липсващата гравитация не можеха да летят, но се движеха с големи подскоци. Астрономът, чието „близко име“ бе Мемор, им показа това веднага. Бет реши, че това е демонстрация, която може би цели да предизвика покорство — продължителните викове, които надаваше Мемор, звучаха радостно и доминантно. Повечето от останалите Астрономи бяха екипирани със сбруи за носене.

Едрото същество, което водеше, бе от третия вид и бе ловец. Дали беше мъжки? Къде му бяха гениталиите? Имаше клоака под опашката, подобно на земните птици. Да речем, че беше мъжки — и носеше продълговато цилиндрично оръжие, както и блестящи извити ножове. Изглеждаше опасен.

Така и не минаха през оградата. Носачите се занимаваха с мъкненето — носеха дребни животни и големи късове месо, както и плодове, зърнени растения и клонки, събрани по нареждане на Астронома.

Астрономът имаше големи сръчни ръце с четири пръста, но не ги ползваше много. Носачите вършеха повечето работа и техните ръце също бяха сръчни. Разположиха храната в продълговата арка: растенията отляво, а месото отдясно. Бет ги чакаше да свършат с къркорещ стомах и потекли лиги.

Носачите отстъпиха. Огромният Астроном се заклати напред. Бет беше изумена, че може да хваща толкова малки неща с големите си ръце: шепа зърно, разкъсано трупче на нещо като видра, малък кръгъл плод, който приличаше на пъпеш. Подвижната планина ги взимаше едно по едно, ръмжеше, вдигаше ги към дебелите си устни, след което надаваше остър звук — един и същ всеки път.

— Яж? — зачуди се Бет на глас.

Астрономът издаде басов звук и махна с ръка. Явно ги обучаваха.

Лау Пин изпсува и тръгна напред, протегнал ръце.

Хората замръзнаха. Бет очакваше, че колегата й ще умре.

Астрономът пусна малкия пъпеш.

Лау Пин го хвана и извади нож, достатъчно голям, за да може да се убива с него.

— Пъпеш. Нож. — Сряза пъпеша. — Реже. — Отхапа едно парче. — Вкусно. — След това зарови лице в оранжевия плод. — Яж. — Лау обърна гръб на Астронома и отряза парче за Тананарийв. — Давам. Яж.

Всички започнаха да се хранят лакомо.

Щом Лау Пин проговореше, огромният пернат Астроном повтаряше с ръмжене и жест, а дългите й пръсти се движеха във въздуха. Те може би бяха по-лесни за повтаряне от звуците. Бет забеляза, че Тананарийв наблюдава внимателно. Ръцете й се движеха в отговор на жестономичния език на Астронома.

Някои от Астрономите се наричаха Астронавти и патрулираха в околността. Те бяха едри и тромави и почти не обръщаха внимание на хората. Комуникираха помежду си с продължителни крясъци.

Но най-важен бе фактът, че главният Астроном бе подгънала колене в знак на сбогуване и им бе оставила инструментите.

Бет беше изумена. Лау Пин бе използвал нож и не му го бяха отнели. Това беше успокояващо. Бет опита нещо друго.

Взе парче месо и каза:

— Пържола. — Сложи месото на един камък. — Лазер. — Вдигна микровълновия проектор. Бяха пробвали да пробият с него въздушните шлюзове. Закачи го към захранването на раницата си. Пусна го на минимална мощност и опече месото за секунди. Остави лазера настрани, наряза месото и започнаха да се хранят, като преди това Бет внимателно прикачи лазера към слънчевата батерия.

Месото имаше чудесен вкус и покрай глада си Бет забрави напълно за извънземните.

Майра и Фред записваха всичко с комуникаторите си, Лау Пин също. Добре. Захранването им щеше да издържи с месеци.

Когато привършиха, все още разполагаха с лазера. Плюс няколко ножа, оръжието на Абдус и скафандрите. „Явно изглеждаме съвсем безобидни“. Може би беше въпрос на размери.

Абдус се протегна и се прозина.

— Смазан съм.

След като бе напълнила стомаха си, Бет също усети внезапна вълна на изтощение. „Не бъди глупава, още е само…“ Слънцето сякаш залязваше, беше вертикално на стъклената стена и хоризонтално на влажната почва в металната мрежа. Само че нямаше да залезе. Никога.

Тя се обърна към Астронома и каза:

— Спане. — След това кимна на останалите. — Да лягаме.

Мемор изрече някаква дума. Загледа ги и като видя, че не реагират, се завъртя към шлюза. Бет се прозя. Беше тоооолкова уморена…

Както и останалите. Имаше логика. Бяха затворени и депресирани и намираха убежище в съня. Беше смислено. Можеха да оставят съня и подсъзнанието да се оправят с новото странно и притеснително положение. Нямаше смисъл да се съпротивляват.