Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (46)

5.

Извънземното ги гледаше любопитно с широките си очи. Беше сплело пръсти в сложна конструкция. Казваше се Куерт, от расата сил. Движеше се неуморно, обикаляше странните столове, на които се хранеха хората. Влакът се движеше бързо, електромагнитният шум присъстваше постоянно на заден фон.

Съществото заговори:

— Бон воайаж, буон виадж, гуте райзе, буен виаж, виажем боа, гьод райс, ха ен бра реса, год тур, бонум итер…

Тишина. Всички се спогледаха.

— Това са думи за раздяла — каза весело Ирма. — Ние се срещаме.

— Не уцелил? — Извънземният произнесе меко „довиждане“ на няколко човешки езика.

— Много сме щастливи, че си научил нашите езици — каза Ирма бавно и внимателно. — Много добре. Ние тук говорим на английски.

— Аз има компресирано знание. Сега може нагоди.

— Откъде получи такива познания по нашите езици? — попита Клиф.

— Астрономи. Те го пратили на ловци.

— Значи си ловец?

— Да. Сил лови. Както и други.

— Какви други?

— Други от Приобщените.

— Те какви са?

— Доведени тук. Не видове, направени на Купата.

— От други планети?

— Вярно. — Големите жълти очи го изгледаха. — Като вас.

— Ние не сме…

— Сега бъдете Приобщени. Това цел на Астрономи.

— Как ще бъдем Приобщени? — попита Ирма.

— Гени. Социални правила. Настройване на статус. — Клиф се чудеше за израженията на Куерт, но в този случай бяха ясни. От лицето му направо струеше отвращение.

— И сега какво? — попито объркано Тери.

— Голямо споделяне скоро — каза коткоподобното същество. — Дошъл тук говори и сподели помощ. Сега малко време има.

— Защо? — попита Ейби.

— Скоро спре. Дойдат други.

— Значи?

— Слезе следваща спирка. Трябва.

Куерт стисна ръце. Имаше по шест пръста с остри нокти. Дланта бе широка и покрита с малки косъмчета. След като го огледа внимателно. Клиф откри, че съществото е облечено във фино изтъкан плат, който се сливаше с жълто-кафявите косми. Може би помагаше за камуфлажа?

— Колко остава до следващата спирка? — попита Ейби напрегнато.

— Късо. — Куерт спря да крачи и ги огледа поред. — Дойде Небесен господар.

— Тези, които ни преследват ли? — попита Ейби.

— Там има приятели. Може споделим насилие.

— Всички ли? — попита Ирма.

— Трябва бързи — каза Куерт и измъкна от дрехата си странен цилиндър с прозрачна леща в единия край. — Вие носи сила?

— Питаш за оръжия ли? — попита Тери.

— Оръ… да. Речник напасва. Има ли нужда други говори?

— Питаш за езиците ли? — Ирма се замисли. — Не. Но наистина ли Астрономите те научиха?

— Те взели от други примати, поне така казали.

— И можеш да забравиш даден език?

Очите на Куерт направиха нещо странно: издадоха се напред и надолу в изражение, което нямаше човешки паралел. Клиф осъзна, че това е аналог на изненада или объркване.

— Трябва — отговори Куерт. — Сега задръстен и бавен.

Грациозното създание най-сетне седна и затвори очи. Клепачите му потрепваха, но иначе не помръдваше. Клиф забеляза забавяне в съскането на електромагнитите.

Явно влакът се готвеше да спре.

— Да се скрием ли? — попита Хауард. — Ако ще се измъкваме…

Куерт внезапно се надигна и разтърси глава.

— Няма ги вече. По-добре. — Огледа се въпросително, сякаш се събуждаше от дълбок сън. — Да. Наведете се да не ви видят. После изчезваме.

Клекнаха под прозорците. Външните стени започнаха да се осветяват от бледа светлина и всички извадиха лазерите.

Куерт също приклекна. Влакът спря с тласък и Клиф се надигна и видя роботите навън.

— Време да върви — заяви Куерт и те го последваха.

Перонът беше същият като онзи, от който се бяха качили. Сиви и зелени роботи се трудеха край товарните вагони и въобще не обръщаха внимание на бягащите фигури.

След няколко мрачни коридора се озоваха на широк площад под безмилостното слънце.

Клиф спря зашеметен.

Стотици същества като Куерт нададоха силен тържествен рев. Носеха тръби и раници и бяха строени в редици. Поздравиха Куерт с викове, които приличаха повече на писъци. В очите им се виждаше жизненост, но и нервност и боязън. Изглеждаха странно човешки. Някои започнаха да се въртят и да танцуват.

Човеците затичаха по коридора, който им отвориха посрещачите им.

И изведнъж от небето долетяха внезапни бръмчащи импулси.

Писъци, силно кънтене, паника. Клиф последва Куерт към стената на каньона. Другите тичаха след тях.

И тъкмо стигнаха до една цепнатина в оранжевата конгломератна скала, следващият взрив ги повали на земята.

Куерт се надигна и се олюля.

— Те… дошли.

Зад и над тях се носеха странни свирещи звуци. Клиф се обърна. Зелени лъчи проблясваха със съскане, като светкавици посред бял ден. Експлозиите разтърсваха въздуха. Около тях свистяха камъчета и пясък. Те затичаха по-силно.

Завиха в страничен каньон, където имаше още от расата на Куерт. Бяха се скупчили около тъмни ъгловати машини, които сочеха към небето. Оръжия. Това място беше извънземно, но формата следваше функционалността.

Спряха и Куерт се обърна към тях.

— Сега им покажем.

Оръжията откриха огън с къси примигващи проблясъци. Клиф приклекна и се огледа да види по какво стрелят. Дулта имаха откат като гаубици, но не изхвърляха гилзи. Извънземните артилеристи надаваха радостни крясъци.

— Продължава — извика Куерт с писклив задъхан глас.

— Накъде? — изкрещя Ирма през неспирните залпове.

Куерт посочи едно скалисто възвишение на няколкостотин метра. Там имаше поне дузина от дългоцевните оръжия и множество извънземни. „Ние сме насред война. А си мислех, че се измъкваме от неприятностите с приятния влак…“

— Най-добре да правим каквото ни казват — извика Ейби. — Не знаем какво става.

Меко казано. Клиф кимна и затичаха настрани от оръдейните екипи.

Стигнаха почти до средата, когато отвсякъде се разнесе ужасяващо скърцане. Куерт изпищя и падна на земята. Клиф не усещаше нищо.

Оръдията спряха. Отвсякъде се носеха писъци.

— Това е някакво причиняващо болка оръжие — извика Ейби. — Засяга само тях.

Човеците се поколебаха. Клиф отново беше хлапето, което се колебаеше на върха на водната пързалка. Накрая се бе научил да действа, а не да мисли, и да се справя с тунела, когато се наложи. Голям миг, когато беше на шест години. Ето че отново беше в такава ситуация. Отговорът беше същият: скачай на пързалката.

— Тичайте! — Той сграбчи Куерт — беше изненадващо лек, сякаш нямаше кости — и хукна напред. Накъде? Без водач просто бягаше през каньона. В стената имаше тунел и се насочиха към него. Около тях се чуваха болезнени писъци. Беше сериозно тичане през хаоса, триста метра с най-бързата възможна скорост. Успяха да стигнат до тунела, като прескачаха гърчещите се извънземни, тласкани от едва сдържана паника. Клиф остави Куерт на земята.

Ирма опитваше да си поеме дъх в сенките.

— Не можах да видя кой стреля.

— От небето — отвърна Ейби хрипливо. — По-малка версия на живия цепелин, дето го видяхме.

Клиф погледна Куерт, който лежеше замаяно, после се подаде навън и надникна нагоре. Кафява топка с перки се носеше мързеливо в небето. От нея стърчаха големи плоски антени, вероятно източниците на причиняващия болка лъч. Движеше се като тлъсто дебнещо насекомо. Зелените лъчи продължаваха да се изстрелват надолу.

Веднъж бе участвал в тест за болка. Плътта му крещеше, че гори. Виждаше ръката си, където падаше невидимият лъч, и се опитваше да си каже, че това са само нервите му и може да го понесе. Но не можеше. Тялото игнорираше съзнанието, което знаеше, че деветдесет и пет гигахерцовата радиация просто стимулира нервите по кожата. Но кожата му продължаваше да крещи, че е запалена!

Тук ефектът бе същият. Извънземните имаха различно устройство. Ако искаш да ги нараниш, трябва да се настроиш към честотите на нервната им система и да не спираш. Електромагнетизмът действа навсякъде, трябва ти просто вярната честота. Болката се носеше на невидими крила.

Извънземните бягаха. Не, по-скоро ги подкарваха.

Кафявата топка се носеше в небето и насочваше антените си към тълпата, която бягаше пред нея. Стотици фигури тичаха през каньона. Истинско стълпотворение.

— Май се опитват да ги съберат — заяви Ирма.

— Не — отвърна Ейби. — Махат ги от пътя си. Те преследват нас. Хората на Куерт ни посрещаха. Тези искат да ги прогонят. Така мисля…

Не остана време за повече мислене, защото кафявата топка изстреля още зелени лъчи. За безкраен момент заехтя глух грохот. Хората приклекнаха. Около тях полетяха осколки. По скалите затропаха камъчета, а от небето западаха големи оранжеви птици с широки криле — умираха с крясъци.

Клиф не искаше да приеме какво се случва, не вярваше на очите си. Лежащият до него Куерт проговори бавно и накъсано…

— Това… споделяме с вас. Те… ни убиват.

— Къде да отидем? — попита Тери прегракнало. Погледът му беше трескав.

Десетки от хората на Куерт бяха загинали само на няколкостотин метра от тях. Още се носеха слаби писъци. А топката се завърташе в тяхната посока.

Куерт също бе потресен и погледът му сякаш бе замръзнал. Поклати глава и каза бавно и тихо:

— Ние споделя подземни пътища. Сега трябва прекоси открита площ.

— Защо… — Тери опита да намери определение, но не успя. Защо това нещо в небето стреля по вас?

— Търси вас — отвърна простичко Куерт.

— Значи гонят нас? — попита Ейби и очите му се разшириха.

— Ние чули, че идвате. Те също.

Ейби погледна живия дирижабъл.

— Значи ще ни последват?

— И ние. Сега срещу Астрономи.

— Значи трябва да го свалим — заяви твърдо Ейби.

Клиф виждаше логика. За разлика от тях, преследвачите им познаваха терена.

— Но нямаме…

— Ще използваме местните оръжия. Не може да са кой знае колко сложни.

Виковете на жертвите намаляваха. Големият балон продължаваше да стреля.

— Разсеяни са — каза Тери. — Да ги издухаме. Вече са в обхват.

„Ако врагът е в обхват, същото важи и за теб“, помисли Клиф, но реши да не казва нищо.

 

 

Кафявата топка се извъртя и отново стреля с причиняващото болка оръжие. Ударът повали Куерт, докато им обясняваше как да се прицелят и да стрелят с автоматично презареждащото се оръдие, и той се преви и започна да се мята. Главата му се отметна, очите му се изцъклиха сякаш от някакво вътрешно налягане. Наистина ужасна гледка.

Тери и Клиф го пренесоха до убежището. Залповете на топката бяха разчистили терена. Хауард откри огън с едно оръдие, Тери с друго. Кафявата топка бавно се насочи към тях.

— Явно са свършили да убиват другите — подхвърли Тери. — Имаме може би към десет минути, преди да дойдат за нас.

Клиф погледна към голямото нещо, което мърдаше перки в небето — това отдолу вентилатори ли бяха? Да, те бутаха странния хибрид между жив организъм и машина към тях. Деляха ги десетина километра. Отгоре на всичко вятърът беше попътен за топката.

Усилиха огъня. Умните снаряди се разпадаха на фрагменти, когато наближаха мишената, и разкъсваха набръчканата й кожа. Клиф реши, че оръдието е примитивно, но осъзна защо. Расата на Куерт не беше свикнала да воюва. Нямаха дисциплина на стабилен артилерийски разчет. Тези оръдия вероятно бяха първият им опит. Но пък бойните полета не бяха най-доброто място за учене.

Внезапно се разнесе насрещен огън. Клиф видя зелените лъчи и след миг скалната стена избухна.

Свести се на земята. Беше паднал и виждаше всичко през пречупена светлина и приглушени експлозии. Пое си дъх и усети вкуса на пръст. Стана и помогна на Ирма да се надигне. Вятърът разнесе прахоляка и той видя, че оръдието им е смачкано от голяма скала. Няколко метра по-встрани и всички щяха да са мъртви.

— Другите… оръдия още работят — изхриптя той.

Докуцукаха до следващото и Ейби го провери.

— Заредено е. Да им го върнем тъпкано.

Започнаха да стрелят, като следваха повикванията на Куерт. Клиф бе още замаян и остави прицелването на Тери и Ейби. Имаше системи, които прихващаха целта и я следваха. Куерт им обясни отново, говореше бавно и търпеливо от убежището. Болезненият лъч продължаваше да действа. Виждаше се по тези сил, които притичваха да помогнат на падналите и пищяха от пронизващата болка.

Оръдието продължаваше да стреля по приближаващия враг.

— Целете се от долната страна — каза Ирма. — Там има отвори.

Прицелването се промени. Шрапнелите започнаха да се забиват до жълтите отвори от долната страна на летящото същество. Можеха да видят ударите от километри.

— Това е живо същество — каза Ейби. — Все трябва да го боли.

И явно го болеше. Съществото-машина потръпна, когато започнаха да го уцелват, по кожата му пробягаха дълги вълни, като забавен кадър на удар с юмрук по плът, и то започна да се извърта.

Един малък съд излетя от зеленикава капсула отстрани на топката. Беше продълговат самолет и се отдалечи грациозно.

Оръдието им остана без снаряди и в каньона настъпи тишина.

— Астроном заминал — обади се отпаднало Куерт.

Огромното същество застина във въздуха и по него запълзяха някакви дребни неща. Пъплеха по кожата като паяци и покриваха зеещите червени рани с бели слоеве.

— Да стреляме ли още? — попита Ейби. Беше изразходвал всичките муниции.

— Не мисля, че е нужно — отвърна Ирма. Беше започнала да си възвръща самообладанието. Тупаше прахоляка от панталоните и блузата си и дори опитваше да приглади косата си.

Всички се умълчаха. Лицата на хората и извънземните бяха изпити и уморени.

Явно битката бе свършила. Причиняващите болка антени не излъчваха и ефектът им отмина. Тези сил, които се бяха скрили, излязоха от убежищата си и започнаха да стенат жално. Гласовете им се смесиха в продължителен напев. Сил обикаляха разкъсаните тела и ги обръщаха към постоянното слънце. Песента се издигна и отекна в стените на каньона. Куерт разпери ръце към небето и се присъедини към дълбоките ноти. Беше неестествено и трогателно.

Нараненият балон се оттегляше лениво в празното небе, а екипите пълзяха по него и се опитваха да го поправят. Напевът свърши и Куерт се отърси с бързи движения на ръцете, краката и цялото тяло и ги поведе към един дълъг тесен проход в червеникавите скали.

Вървяха мълчаливо и опитваха да асимилират случилото се.

— Може да се върне — предупреди ги Куерт.

Влязоха в подземен проход, стигнаха до нещо като въздушен шлюз и влязоха. Озоваха се в слабо осветен тунел. И тичаха по него поне половин час. Куерт и петима от неговата раса тичаха с непринудена грация, с бързи и леки стъпки, а зад тях хората трополяха тромаво.

„Като газели са.“ Клиф се замисли какво ли ги очаква. От известно време просто не знаеше какво се случва. Бягането от Птичите хора изглеждаше очевидно. Освен това се опитваха да проучват — това бяха последните неща, в които бе сигурен от много време.

Стигнаха до някаква платформа, покрай която минаваха асансьори без врати. Движеха се достатъчно бавно, за да се качат.

Качиха се и се спогледаха, хора, и извънземни. Имаше някаква странна общност, но Клиф бе твърде разсеян, за да мисли за нея. Приеми, че е така, и виж дали работи. Не беше теория, но ставаше за план.

Залитна. Тъпата болка в десния му крак преминаваше в нарастващо туптене. „Адреналиновият прилив намалява“. Усети топлата влага в обувката си. Отпусна се тежко и си пое дъх, за да успокои думкащото си сърце. След това с неохота опипа крака си.

— Ранен си — каза Ирма.

Клиф кимна.

— Повърхностна рана.

— Малко сме зле с бинтовете — каза Хауард.

— Ще се оправя — изпъшка Клиф.

Ирма се бе сетила да взема дрехи от убитите извънземни и подаде на Клиф нещо като памучна риза. Той я разкъса на ивици, стегна една над раната и усети, че кръвта спира. Направи го автоматично — всички бяха изкарали курсове за първа помощ. „Преди векове“.

Слязоха на някаква метална конструкция, която се подаваше от скалите. Под асансьора нямаше никакви камъни, само керамика и подпори от метал, кръстосани конструкции, характерни за гравитация, както и извити арки и кръгли люкове. Куерт ги поведе покрай тях и внезапно едната стена стана прозрачна. Клиф се вгледа в тъмнината. Беше осеяна с малки цветни светлинки. „Звезди“.

— Това е обратната страна на Купата — прошепна Ейби.

Гледката беше под ъгъл на вертикала, а не право надолу към пода. Тукашната гравитация беше различна. Клиф забеляза далечния кораб, осветен само от звездната светлина. Наблизо имаше сфера, към която бяха закачени три малки кораба. Станция за гориво? Тя мина бързо покрай тях и Клиф осъзна, че всъщност се движат те, тоест Купата, за да поддържа центробежната гравитация — с петстотин километра в секунда. Ако човек искаше да изстреля космически кораб, просто трябваше да го пусне.

Притисна лице към студения прозорец също като останалите и загледа конструкциите, които се простираха до безкрай във всички посоки. Някакви сиви роботи се трудеха над близките кули.

Гласът на Куерт прекъсна мислите му.

— Може гледа после. Сега върви.

Беше му трудно да се откъсне от гледката. Тя му напомняше, че не са далеч от вакуума на космоса без значение колко позната можеше да изглежда Купата.

— Елате! — Куерт ги поведе към един док и ги вкара в някаква капсула. Седнаха и се закопчаха с колани. Капсулата потегли с лек засмукващ звук.

Клиф разви импровизирания бинт. Гледката не беше добра. Крачолът му беше потъмнял. Миришеше лошо и привличаше противните мушици, които се бяха появили сякаш от нищото. Хауард му помогна да свали панталона си и да огледа по-добре. Имаше входна рана отдясно на прасеца и по-голяма, изходна, отляво. Сил донесоха вода, с която да измие засъхналата кръв. Краищата на раната бяха червени и подути.

Ирма извади аптечката си, взе и аптечките на останалите.

— Изглежда, шрапнелът е преминал през прасеца ти — каза спокойно. — Кракът ти ще се подуе.

— Трудно ми е да ходя.

— Тогава недей.

Двамата с Хауард му биха инжекция и направиха нова превръзка. Клиф гледаше към небето, където се гонеха пухкави сиви облачета.

Ирма го потупа по рамото.

— Няма да умреш.

— Успокои ме. Няма да е нужно да се обаждам на застрахователя си.

— Няма и да си изгубиш крака.

— Още по-добре. Но ме боли. Няма ли нещо за друсане?

Това предизвика подсмихвания.

— Свършиха — обади се Хауард. — По моя вина.

— Сега ще питаш къде сме — продължи Ирма.

— И какъв е отговорът?

— Отиваме в силско убежище.

Клиф не знаеше какво да каже. Главата му беше като балон, който искаше да се откъсне и да полети към небето.

Пътуването бе дълго. Клиф искаше да говори с другите, но знаеше, че е най-добре да почива. Заспа и сънува странни гледки, звуци и цветове.

Събуди се от тласъка на спирането, също като във влака.