Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (28)

1.

Цитаделата на възпоминанието сякаш беше по-голяма, отколкото в спомените на Мемор, спомени от отдавна отминалите дни на младостта й. Високите подпори надвисваха над събраното множество като планински скали. Мъглата обграждаше лъчите бледа светлина, които се сплитаха над събраните в блестящия кехлибарен купол. Мемор се възхищаваше на обновленията в цитаделата и усещаше необятната мощ, заложена тук. Божествената сила приличаше повече на природно явление — каквато всъщност беше основната идея.

Това, че тук можеше да я екзекутират, не смаляваше възхищението й. Вместо това предоставяше чудесна смес от страх и странност, идваща от подсъзнанието. Тя усещаше бръмчащото му присъствие и знаеше, че трябва да го контролира внимателно. Нетърпеливото й подсъзнание можеше да вмъкне в речта й думи и цели фрази. А наистина беше нетърпеливо — тя усещаше обнадеждаващите импулси на чувствата. Драмата беше рядко явление в живота на Астрономите.

Движеше краката си по правилния начин, казваше точните неща и почти не се нуждаеше от подтикване от двигателните механизми. Те знаеха стъпките, но не и поклащането, така че бе безопасно да ги игнорира.

Държеше се встрани от събиращата се тълпа и се радваше на подсвиркващите поздрави. Винаги използваше тона им за преценяване на общото настроение. Днес звучаха по-напрегнато от обикновено. Някои се мръщеха, а други я подминаваха в скована тишина и с приглушена окраска на перата. В басовите тонове на множеството се прокрадваше лайтмотив от пискливи звуци — идваха от неколцината млади мъжкари, които се движеха забързано и поздравяваха гръмко и радостно.

Разбира се, като млад Мемор също беше мъжкар — във великолепния и енергичен етап от живота. След това създанието с ярки емоции и грандиозни успехи бе преминало през Просветлението. Период на страсти и мъки. За щастие повечето спомени бяха замъглени от самото преживяване. Но уроците от мъжкото съществуване оставаха и се смесваха с женската проницателност, която бе придобила. Това сливане бе пътят към мъдростта.

Като всички възрастни Астрономи, Мемор се бе превърнала в женска от Народа, учейки се от директното изживяване на мъжката гледна точка. Като мъжки изпитваше страстни копнежи, желание да рискува, да променя и обновява. Тази оживена и емоционална фаза траеше почти дванайсет четвъртични цикъла. Мемор още помнеше тъгата, когато жизнерадостните чувства изчезнаха и започнаха промените на тялото. Спомените оставяха утайка от копнежа по мъжкаря, който нямаше да се завърне никога.

По време на промените на Просветлението Мемор бе усетил как тялото му се изпълва с противоречиви копнежи. Болките и новите импулси бяха център на много литературни творби, танци и неприлични шеги, но малцина изпитваха носталгия по трескавия хаос.

От Просветлението Мемор бе придобила дългосрочната перспектива на женска, като същевременно бе запазила опита и проницателността от мъжката си фаза. Това даваше преценка и съчувствие от собствен опит, жизненоважен стабилизиращ елемент, към който Народът бе еволюирал преди множество дванайсетични хилядолетия от наистина древното си минало.

Сега Мемор се мъчеше да приложи този съществен баланс — по-скоро танц — между мъжкото и женското в най-разтърсващото събитие в живота си: радикалните извънземни примати. За щастие тъкмо преминаваше през Просветлението, когато тези същества се появиха. Двойната гледна точка трябваше да й е от помощ.

— Мемор! Не сме се срещали отдавна — прозвуча дълбок и сериозен глас.

Мемор се завъртя и видя тънката глава на Асенат, Носител на мъдростта. Приветствието на толкова височайша фигура определено беше добър знак — или пък не?

— Копнеех да те видя отново — отвърна Мемор. — Имам нужда от съвет.

— И ще го получиш — отговори спокойно Асенат. — Проблемите ти ми харесват. По-интригуващи са от обичайните ни занимания.

Асенат се завъртя, за да използва тялото си като заглушител: очакваше някой отвъд взора на Мемор. Мемор нямаше време да се завърти и да види.

— Не е необходимо всяка задача да е скучна — заговори бързо Асенат. — Макар че отначало може да ти се струва така.

— За мен е чест — отвърна Мемор с подходящо уважително мърморене. Запамети думите внимателно за по-нататъшно осмисляне. Щеше да каже още нещо, но вляво се чу нов глас, с по-заплашителни тонове.

— И аз имам голям интерес.

Мемор се обърна и с ужас видя Катамата, биологичната водачка на ятото на Съвета.

— Надявам се да го задоволя.

— Имам много въпроси — продължи Катамата, след което се обърна рязко към Асенат. — След твоите, скъпа.

Мемор знаеше, че трябва да каже още нещо, но се чу призоваващият звън и тълпата се събра под играещите светлини, приятната музика и тежките ухания.

Започнаха да влизат по дванайсет във великолепната огромна зала. Вървяха с почтително мълчание покрай блестящите подиуми от алабастър, уголемените ониксови статуи на Строителите, малките храмове на древни животински божества, нишите, пригодени за поверителни преговори, а и за някоя романтична забежка при удобен случай.

Помощният персонал включваше писари, музиканти, мъкнещи инструментите си, поддръжка, осветители, масажисти и всякакви други лакеи.

Първо мина официалната част, а след нея започнаха рутинните доклади. Всяка фракция допринасяше за мотането, като засипваше докладващите с въпроси.

Съветът имаше три основни блока — фермерите, които се грижеха за жизнената същност на Купата, губернаторите и занаятчиите, които интегрираха сложните фермерски системи във физическата структура на света. Астрономите надзираваха целия процес от по-широката си перспектива.

Трите фракции непрекъснато се бореха за надмощие, макар че никой не искаше да го покаже явно. Целта беше да се постигне смирен напредък. Не можеше да има очевидни цели, защото те никога нямаше да бъдат постигнати. Мемор запази мълчание през цялото време.

Последваха по-специфичните доклади и след това Асенат обяви почивка за хранене. Дванайсетиците се преместиха в банкетната зала — уж за пиршество, а всъщност за да сключват сделки и да търсят нови съюзи.

Мемор ядеше малко, защото искаше да остане нащрек.

След като се върнаха на местата си, Асенат й кимна да започне.

— Моля за напътствие — каза Мемор, за да постави разговора в йерархичен ред, и след това изнесе сериозен доклад за приматите, странните им действия и още по-странните им тела. Във въздуха се носеха изображения, които се въртяха и показваха специфичните черти. Гениталиите бяха обичайни, но стойката на нашествениците предизвика коментари. Мемор прескочи първоначално избягалите и акцентира върху проучванията на пленниците. Показа неврологичните и мозъчните изследвания и оцени менталния им капацитет — под този на Народа, естествено, но по-висок от някои от абсорбираните, тоест извънземните, които вече бяха интегрирани в Купата.

Поклони се извинително и съобщи за бягството на втората група от високите ширини. Завършекът й, естествено, беше смирен.

— Извинявам се на всички за неспособността си да задържа и да заловя отново тези странни примати.

Беше трудно да прецени реакциите по разшумоляването. Съветът имаше множество въпроси. Очевидно някои членове не бяха чели, нито запомняли предишните й доклади.

Защо съществата, носеха дрехи в мекия климат на Купата? Дали техният свят беше студен или по-враждебен? Тези покрития на всичко, освен главата, дали бяха символ на ранг? Дали дрехите служеха за криене на оръжия? А може би телата им бяха ремоделирани наскоро и понеже още бяха крехки, имаха нужда от покритие?

Мемор описа, че приматите са постоянно облечени, освен когато спят. Някой попита дали не се съревновават помежду си, изтъквайки се чрез облеклото?

Задните крака на приматите имаха дебело покритие. Дали бяха еволюирали на свят, където всяка стъпка бе застрашена? Как да се обясни любопитната им походка? Може би продължителното им контролирано люшкане бе междинен стил? Съществата в Купата използваха по-сигурни походки, за да се предпазят от контузии. Двукраките форми бяха малко и повечето бяха развили опашка за баланс.

Въз основа на описанието на приматите един занаятчия имаше подробен списък с въпроси. Зъбите им сякаш бяха мултифункционални, но наистина ли имаха нужда от грозния мускул в устата? Ако бяха усъвършенствани, щяха да имат по-защитени очи, нали? Дали малкият нос с тесни дупки значеше, че не могат да надушват добре? Колко полезни бяха тези модифицирани предни крайници спрямо очевидно по-добрия избор да останеш на четири крака и да развиеш допълнителни ръце? Този въпрос й се стори странен: Астрономите си бяха двукраки.

Явно използваха десетична база вместо по-ефикасната дванайсетична. Защо?

— Ръцете им имат десет пръста.

— Но дванайсетичната система има очевидни предимства — първите три деления са на цели числа, както и много други полезни свойства. Това би трябвало да надделее при интелигентна раса.

Мемор не можеше да го оспори и затова продължи:

— Демонстрират странна адаптация…

Показа им кратки клипчета на разговарящи хора, чиито усти мърдаха трескаво. По тесните им лица се виждаха бързи мускулни промени, мърдания на вежди, разнообразно отваряне на устите, трепване на ноздрите и очите, помръдвания на челюстите и брадичката.

— Имат толкова изражения, а не са еволюирали до оцветяване на перата? — възкликна Биологичен учен Рамануджи.

— Очевидно използват само главите си. И ръцете.

Под високия купол прозвуча невярващо сумтене и глъчка.

— Предсказвам, че това е колективно добро — заяви бавно Омана, Водачка на екосистемата. Окраската на перата й показваше извоювана мъдрост и бе засилена от самоосъдителни трислойни нюанси на сиво и кафяво.

— Как така? — попита Мемор. — Поведи ни.

— Очевидно тези лицеви движения са сигнали от подсъзнанието им. Така говорещите не знаят всичко, което разкриват.

— Не би трябвало! — извика внезапно една от младите Астрономи. Всички се обърнаха към нея и тя — дали не беше още в междинните фази на Просветлението? — осъзна, че е прекалила.

Омана извъртя ръбестата си глава и кехлибарените и сивите й пера леко настръхнаха.

— Откритията на Мемор ти убягват. Тези същества не знаят как да стигнат до подсъзнанието си. Това е един вид еволюционно отмъщение — говори по начин, за който съзнанието не знае.

В галерията прозвуча уважителна глъчка — пръхтене, въздишки и кратки отблясъци в рубинено, знак на уважение към Омана.

— Коленича пред проницателността ви — каза младата със затворени очи.

— Това е пример за групова селекция — продължи Омана. — Говорещият не знае напълно какво казва — но слушателите знаят. Те виждат гласа на подсъзнанието в малките промени на изражението, в движенията на очите, устните и челюстите. Така групата научава истинските мисли и емоции, а говорещият не го осъзнава напълно.

— Така видът е колективно облагодетелстван — добави Мемор.

Омана се поклони в знак на съгласие и продължи:

— Така е било и с нашите самоусъвършенствания. Разкритието ни е дало достъп до подсъзнанието и е направило възможно съществуването на Купата.

Един едър Астроном надзорник с дебела перушина попита с бавни думи, примесени с остро чуруликане и мърдане на пера.

— Водачке на ято, нима намекваш, че тези примати са развили този лицев метод умишлено?

Водачката се замисли и настъпи уважителна тишина. Мемор видя, че оперението на останалите също се променя от по-яркото зелено и маслинено на вниманието в сиво и по-тъмносиньо — знак, че и те размишляват в опит да предположат какви ще са думите й. Времето течеше, а членовете на съвета ровеха дълбоко и бавно в подсъзнанията си за прозрение. По този начин общото им подсъзнание, чрез линейно натрупване и съпоставяне на информация, постигаше истинската сила — натрупаната мъдрост на колективното мислене.

Носителката на мъдростта Асенат ги върна към съзнанието.

— Ясно е, че тези същества имат черти, от които можем да се поучим. Поне успяхме да приберем тялото на един загинал — не по вина на Мемор — примат и научихме много от него. ДНК-то им е подобно на нашето и на някои от абсорбираните. Това съвпада с приетото мнение, че ранният живот е разнесен в галактиката от слънчевата светлина.

Огледа се и извика драматично:

— Служещ квалифициран Астроном Мемор! Проблемът ни е как да постъпим с избягалите извънземни. Ти ги остави да избягат.

Ето, че се почна.

— Знанието говори, мъдростта слуша, Екосистемна водачке Асенат.

— Очаквах повече от теб.

— Мога да обясня някои от чертите, Водачке, и да опиша…

— Обясни.

— Тези примати живеят сред набор от желания, тласкан от естествения подбор, като всички нас. Корабът им е с прост дизайн, сякаш обществото им се е развило бързо. Това означава, че сега се намират в свят много по-различен от примитивния им живот. Въпреки това са тласкани от дълбоките си желания. Както и самите ние сме научили много отдавна, те се контролират трудно чрез опит или дори чрез медикаменти. Също като при нас, моралът им се бори с желанията. Те не могат да се разберат сами, без да видят собственото си подсъзнание.

— Значи са малоумни — обади се един Екосистемен учен. Това провокира весело размърдване на перушината, но никой не се обади.

— Така е — отвърна Мемор. — Можем да им помогнем с това…

— Да им помогнем? — Асенат показа ярка смесица от оранжево и червено, наполовина насмешка, наполовина укор. — Те се измъкнаха от теб!

Мемор отстъпи с поклон и изкряка тъжно и умолително.

— Оказаха се по-умни, отколкото можеше да се съди по кораба им.

— Определено са по-умни, отколкото се предполагаше при пристигането им — добави Съдия Таджи. — Те просто кацнаха и се опитаха да минат през люка. Без предпазливост! Толкова наивно!

— Разбирам, че това е заблуждаващо — отвърна Асенат, без да демонстрира нищо с перата си. — Или хитро. Успяха да влязат и се измъкнаха, а мислехме, че сме ги спипали.

— И сега се скитат свободно! — извика Съдия Таджи. — Безчинстват! Имаме сведения за няколко мъртви в сектор 12-34-77, несъмнено е тяхно дело. Освен това са се сдобили с превозно средство.

— Много неприятно — включи се един Биологичен учен. — Това са основания за премахване.

— Или за по-силни мерки. — Съдията показа презрение и цензура в сиво и виолетово.

Мемор остави дискусията да се разгори, защото само щеше да си навреди, ако се намесеше. Позволи на подсъзнанието си за момента да вземе контрол. Спомни си за посещението в погребалната яма с цялото й елегантно, но тъжно величие. В центъра й бе Цитаделата на почитаемите мъртви, които щяха да бъдат изгорени заедно с растения, животни, насекоми и изтощения горен слой на почвата. Скритите машини настройваха бавно движещата се кална течност за бактериално съдържание, киселинност, температура и химичен състав. Първо Ямата, после Градината: това бе съдбата на всички.

Подсъзнанието й остана доволно от спомена и Мемор насочи вниманието си към кипящия спор. Чуваха се разгорещени думи. Тя съзнателно ги пропускаше, както бе правилно в подобни напечени моменти. Беше най-добре да не запомня обидите. Следеше разговора, но не се намесваше. Подсъзнанието й помагаше.

Съдията настояваше за екзекуцията й и я наричаше „справедливо рециклиране“. Други призоваваха да бъде сменена. Много приказки. Ако ги слушаше и ги запечатваше дълбоко в паметта си, Мемор щеше да изпита колебания и съжаления, които щяха да пречат на бъдещата й работа. По-добре бе да остави момента да отмине.

Но въпросите за приматите я изтръгваха от необходимото вглъбяване. Мемор отбеляза, че е използвала класическите методи за психологически контрол, защото приматите бяха социални същества. Беше ги затворила в относително малка зона и им даваше достатъчно храна, колкото да не умрат.

— Но гладът започна да играе роля в поведението им. За около десет от техните сънни интервали — явно идват от планета с относително дълъг ден — те показаха класически симптоми. Някои започнаха да комуникират с нас по-често от други. Очевидно търсеха храна. Вярвам, че започнаха бавно да се идентифицират повече с нас и по-специално с мен, отколкото с другарите си.

— Да, много добре — обяви услужливо един от по-нисшите. Естествено, всички го игнорираха.

— След още пет сънни интервала настроението им се промени. Започнаха спорове, често по време на хранене. Това също пасва на класическата теория — при яденето храната е на първо място в съзнанието и гладът поражда съревнование и несъгласие.

— Успяла си да разгадаеш социалния им код? Тяхната солидарност?

— Отчасти — отвърна Мемор с надеждата, че звучи скромно. Всъщност не беше сигурна дали е успяла. Затова побърза да продължи: — Те са екипаж на дълго пътуване и не можем да очакваме да се пречупят бързо. Времето е наш приятел.

— Има ли следи от ранна фаза на абсорбиране?

— Вярвам, че да. Те често се оживяваха, когато някой от подчинените ми им даваше храна или им позволяваше да направят нещо по своя воля.

— Анализът на ума им предполага ли, че могат да бъдат абсорбирани?

— С течение на времето, да.

Това й донесе одобрителни жестовете с пера и атмосферата се разведри.

В крайна сметка се стигна до гласуване. Мемор изтърпя моментите, в които всеки се консултираше с подсъзнанието си и гласуваше с електронен сигнал. Асенат показа резултатите и последва шокирана тишина.

— Оставаш на поста си — каза Асенат, като вмъкна в думите си лека нотка на колебание. — Но аз ще те надзиравам и ще докладвам на Съвета, когато е необходимо.

Мемор се поклони с облекчение. Чуха се присмехулни крякания и нежна одобрителна мелодия, въздишки и тропане с крака.

Събраните в голямата зала започнаха да напяват ритмично. Протоколът изискваше някакво групово изразяване и моментът беше подходящ. Напевът беше в древен ритъм. Говореше за това какво не е Същността, а не какво е. Цитаделата изригна в крякащи песни и оживени басови ноти. „Радостно свързани, ние сме вечни…“

Това очевидно бе порицаване на Мемор. Припомняне какво изисква Вселенската същност от Народа.

Тя се радваше, че се е измъкнала само с прост укор. Дори завика и затропа заедно с всички. Бучащият напев се усили и тя започна да му се наслаждава. Освобождение.

Но споменът за Ямата и Градината остана.