Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (21)

1.

Тананарийв погледна люшкащото се същество, което се извисяваше над нея, и се постара да не потръпне.

„Дръж главата си високо“, продължаваше да нашепва духът на майка й. Всъщност нямаше голям избор, защото извънземното беше като подвижна планина.

Освен това миришеше. Острият аромат насълзяваше очите й и я караше да киха.

Мемор пак беше донесла нещо странно, сякаш направено от гъвкава пластмаса. Остави го на земята и стъпи отгоре му. Нещото изсъска, изписука и се изправи на къси крачета. Дали беше форма на живот? След това побягна със залитане, сякаш го бе страх.

„Точно както се чувствам и аз“. Всеки път Мемор носеше нещо, което я изненадваше. Но какво означаваше това? Визитна картичка?

Мемор издаде серия от ръмжене, пухтене и чуруликане. Плюс очевидно задължителното разперване на перата и многоцветната синхронизация. Шумът на перата беше като далечен тътен на барабан. Тананарийв усети, че й се завива свят — будна ли беше?

— Разбира се — каза тя на глас, макар че думите й звучаха като ръмжене. Това явно задоволи извънземното. Всяка среща започваше по този начин и Тананарийв още не можеше да схване защо. Нито пък проумяваше визитните картички.

Помоли Мемор за помощ в откриването на храна, която могат да ядат. Имаше леко комично усещане, докато наподобяваше извънземното пухтене и басово звучене с по-високия си глас. Но по някакъв начин успяваше да предаде значението.

Мемор се поклони в знак на разбирателство, заклати се и даде заповеди на подчинените си да съберат листа, които хората да опитат. Тананарийв долови комбинация от груби съгласни, които сякаш значеха „храна за ядящи месо и растения“. Явно Мемор имаше поне основна представа от органична химия.

Тананарийв се придържаше към лозите, които Бет бе натрупала, за да е по-удобно — чувстваше се по-безопасно, излегната сред тях. Тъмната й кожа се сливаше със сенките.

Всичко бе по-добро от дрънчащия контейнер, с който бяха пристигнали тук. Чувстваше се по-добре от мига, в който годзилоподобните птици ги освободиха.

Гората бе странно успокояваща. Растенията се бяха адаптирали към почти нулевата гравитация и изглеждаха необичайно. Нормалните дебели стъбла липсваха и огромните листа висяха от тънки клонки. Повечето нямаха паралел със земната флора. Приличаха на крехка паяжина, изпъстрена с мицел.

Слугите, както ги наричаха Астрономите, бяха заети със строене на ограда в Оранжерията. Работеха усърдно, но избягваха хората. Може би се притесняваха, че ще смачкат доста по-дребните човеци.

Атмосферата сякаш лепнеше по дробовете, гъста и сладникава. След филтрирания корабен въздух беше приятно влажна и приятно топла. Но все още бяха в ниска гравитация. В тази част на Купата имаше достатъчно въртене, колкото нещо, хвърлено към земята, в някакъв момент да падне.

Извънземните мислеха в големи мащаби. Заграждението бе много по-голямо от нужното. Разбира се, цялата Купа надхвърляше представите за ограничения. Може би това трябваше да им подскаже нещо за психологията на строителите й?

Лау Пин ставаше все по-неспокоен. Обикаляше, катереше се по тънките дървета и започваше да спори сякаш просто от скука. След няколко дни заяви, че ще проучи околностите. И не искаше компания. Бет не беше съгласна, но нямаше реална власт. Освен това не можеше да тръгне с него, защото трябваше да се грижи за ранената Тананарийв.

Докато се опитваше да убеди Абдус да отиде с Лау Пин, той просто закрачи, без да чака. Бет сви рамене и повдигна вежди към останалите.

— Явно просто не ни харесва.

Но Тананарийв виждаше, че е разтревожена.

Лау Пин се върна след около ден. Призна, че е поел на обратно, когато се притеснил, че няма да открие пътя назад въпреки маркировката по дърветата. Не беше открил нищо различно — само безкрайна растителност. Нямало хълмове по-високи от петдесет метра, колкото да помагат на потоците да текат. Според него беше странно как широките потоци се спускат по скали без характерния шум, който би се получил на Земята. Ниската гравитация водеше до множество мънички промени. Така й не бе успял да стигне до края на заграждението. Дори при 0,1 g стената бе твърде висока за прескачане, а гладката повърхност бе невъзможна за катерене. Според него Слугите я бяха издигнали с помощта на летателни апарати.

— Тази клетка е гигантска, с диаметър поне десетки километри.

— Може би не искат да се чувстваме клаустрофобично? — предположи Абдус. — Може би в Купата са еволюирали да харесват пространството.

— И от нас ли се очаква същото? — изсумтя Лау Пин.

— Стига де, Астрономите са огромни. Те имат нужда от пространство — намеси се Майра. — Фред, какво… — Фред се взираше в едно от небесните очи, които кръжаха наоколо. — Няма значение.

Фред Оджама не възприемаше добре пленничеството. Беше намусен и затворен. В някои отношения беше по-зле от Тананарийв.

Бет се обърна към Лау Пин.

— Там имаше ли летящи сензори?

Инженерът направи гримаса.

— Два ме следяха непрекъснато.

Никой не харесваше постоянно присъстващите сфери с размерите на човешка глава. Те сякаш се задвижваха от леки струи. Лау Пин бе открил, че около тях има силно магнитно поле. Магнитно задвижване? Наистина, тук имаше магнитно поле стотици пъти по-голямо по площ от земното. Абдус смяташе, че е свързано с управлението на Купата и помага за стабилизирането й.

Тананарийв слушаше, леко замаяна от лекарствата. Беше доволна да лежи и да наблюдава. Лозите не се извиваха в ниската гравитация, а растяха право нагоре и се свързваха с гъстите листа. Листата бяха големи колкото Тананарийв и здраво закрепени към клоните. Бяха толкова големи, че почти не се виждаше къде свършва постепенното удебеляване на тъмнокафявата дървесина. Сред листака подскачаха множество дребни животни — движеха се по странни продълговати перлени израстъци, дебели колкото ръката й. Израстъците се свързваха над откритите пространства и образуваха пътеки през зелената паяжина. Тананарийв не можеше да определи какви са белите нишки, освен ако не бяха част от някакво огромно растение, чиито детайли се губеха сред растителността и огромните тунели, през които влизаше въздух и светлина.

Осъзна, че цялата й нагласа е погрешна. Това не беше земна гора. „Целият този пейзаж е направен. Програмиран. Прилича на нашите резервати“.

Мемор изпрати един от дребните си подчинени в гъсталака. Съществото — приличаше на пор с голяма глава и шаващи очи — скочи от едно листо на друго, хлъзна се по трето и падна върху едно приличащо на котка животно — използва го като възглавница. Плячката потръпна и умря, а Тананарийв изпита лека вина. Котката имаше крила и гладка оранжева кожа. Сърцето я заболя от красивото й излъчване.

Мемор изръмжа одобрително. С острите си нокти порът с няколко движения одра котката, отдели късове месо и дойде при Тананарийв. Тя прехапа устни от вонята на кървавите късове и посочи към останалите, които се бяха събрали около огъня.

Гледаше как подчинените на Мемор събират продълговати насекоми с наслада и ги мачкат на кайма. Особено се радваха, когато разкъсваха големи шушулки и вадеха набъбналите червени семена. Тананарийв ги снимаше, гледаше и се учеше.

Един от поровете й донесе червени зърна, които растяха на гроздове. Мемор разпери пера и я увери, че са годни за ядене. Тя посегна и откъсна няколко зърна — а те изсъскаха сърдито. Но не реагираха по никакъв начин, когато ги захапа. Бяха вкусни и определено подобри от корабната храна.

Вкусът им надделя над блудкавата сухота на успокоителните. Тя преживяваше най-страхотния и ужасен момент в живота си, а бе контузена и упоена. Удържа се да не докосне спуканите ребра и счупената си китка, която пулсираше тежко. За ребрата не можеше да направи нищо, освен да не мърда, за да не си пробие дробовете. Бет бе успяла да шинира ръката й доста кадърно. Аптечката, с която разполагаха, й помагаше за болката, но не можеше да направи нищо за притесненията й.

Знаеше, че няма да е от полза за екипа доста време въпреки лечебната паста, с която Абдус мажеше ръката й. Лежеше отпуснато сред лозите и се чудеше как този сложен живот е еволюирал при почти нулева гравитация. Но поне можеше да гледа и да учи така наречения трансезик на извънземните.

Езиците й се удаваха и в университета бе научила френски и руски. Втората й специалност в експедицията бяха контактите с извънземни. Затова сега задачата й бе да комуникира с гигантското създание, което се наричаше Мемор — името бе приблизително и звучеше като басово гърлено ръмжене. Преди си представяше, че ако се натъкнат на извънземни, ще има културна размяна на текстове и записи и въобще… някакъв метод. Нещо като съобщения и кабинет, в който да работи. Но това сега…

Останалите от екипа бяха заети: подбираха храна, строяха заслон и класифицираха разновидностите на Птичите хора — които продължаваха да се появяват, за да работят, да ги зяпат и час по час да сменят цветове на перушината си. Освен това грачеха на някакъв език, за който Мемор бе изръмжала, че не е важен.

Бет дойде да види как е и да й смени превръзката на ръката.

— Странно. Онзи храст ей там мирише на готвено месо.

Двете го погледнаха неспокойно. Някакво приличащо на плъх животно с размерите на куче и голяма глава мина наблизо. Въобще не се притесняваше от хората. Бет бе забелязала, че местната фауна не се бои от тях, вероятно защото нямаше опит с хора. Плъхът долови миризмата и забави ход. Приближи се и храстът изведнъж сякаш разцъфна — и острите му семена се забиха в животното. То изписка и закуцука настрани.

— Победа за растенията — каза Бет. — Обзалагам се, че плъхът ще носи семената, докато не умре.

— И от тялото му ще покълне нов храст. Хитро — отвърна Тананарийв.

Мемор се приближи с пухтене и двете се опитаха да не потръпнат от размера й. Тя заговори и Тананарийв преведе:

— И аз като вас обичам месо.

— Очарователно! — отвърна Бет.

— Опитваме да ви намерим храна — преведе пак Тананарийв. После благодари и планината от плът и перушина сякаш се поклони, навеждайки глава и ръце.

Мемор ги поведе на разходка и започна да им обяснява с жестове. Разходката бе приятна. Освен това помагаше на Тананарийв да подобри уменията си в контактуването.

Минаха покрай растителни колонии, които очевидно имаха социален живот и комуникираха чрез цветен прашец.

Тананарийв прехапа устна и събра кураж да попита:

— Как… управлявате всичко това? Вашия… свят-кораб?

Мемор спря и ги изгледа с големите си сериозни очи. Заговори с дълги изречения и на Тананарийв й беше трудно да я разбира и да превежда поне приблизително.

— Бързо учене, бавно забравяне. Бързите малки дават информация на бавните големи чрез промените. Големите бавни имат подтик — да му се не види — да кажем упорство и постоянство. Бързите привличат внимание, бавните имат могъщество. Системата има нужда от двойно… тоест и от двете. Има един основен завет: „Най-важна е стабилността“.

Гласът на Мемор звучеше като камъни, тракащи в кофа. Много големи камъни, цели скали в огромна кофа.

— Колко стар е… този свят? — попита Бет.

Тананарийв попита Мемор, после сви рамене и каза:

— Те измерват времето по различен начин… но е стар. Имам чувството, че Мемор не иска да отговори ясно.

— А какво прави… тя?

Тананарийв вдигна поглед и видя, че Мемор е наклонила глава и е изпаднала в един от обичайните си трансове.

— Не знам. Казва, че… говори с друга част на съзнанието си. Ако схващам правилно думите й.

Мемор се отдалечи, все така потънала в транса си. Бет се усмихна.

— Всички сме изумени колко бързо се учиш.

Тананарийв я изгледа косо.

— Аз също. Кой би помислил, че извънземният език ще има изречения като нашите? Да не говорим за линейна конфигурация със структури и система!

— А те дори не са бозайници — каза Бет. — Поне така мисля.

— И аз. Но не можем да знаем със сигурност. Темата е малко деликатна. — Тананарийв се намръщи. — Беше доста лесно да се уча от Мемор чрез сочене и жестове. Явно в езика има съществени елементи. Не само в речника и граматичните правила, а и на семантично равнище. Но…

— Но ти успя — каза Бет.

Тананарийв сви рамене.

— Мемор казва, че използва „изработен интелект“, за да си помага. Сигурно има предвид, че е свързана към компютърна система.

— Ние не разполагаме с подобно нещо — отвърна Бет. — Може би им е необходимо, за да управляват този огромен комплекс.

— Дали дори най-талантливите ни програмисти биха разгадали древноегипетския само чрез символи и цифри без Розетския камък? Съмнявам се.

— Може би са срещали други извънземни и са научили как говори цялата галактика.

„Всъщност да“.

— Това значи, че контактуваме със същества, разполагащи с неизмерими ресурси — продължи Бет.

— Е, дори измеримите им ресурси са невероятни! Да, това може да обясни как Мемор успява да ме научи толкова добре. Тя е гъвкава. Почти всички човешки езици използват подлог-глагол-допълнение или подлог-допълнение-глагол. Мемор казва, че използва двете, плюс допълнение-глагол-подлог, и може да се адаптира лесно към нас.

Бет се надигна рязко.

— Нещо става!

От близката растителност се разбягаха пискащи животни. Някакво насекомо прелетя над главите им — приличаше на водно конче. Един дългокрак плъх изскочи отнякъде, използва главата на Бет като трамплин и изчезна.

А след това чуха продължителен басов звук. Някои от дългите бели нишки затрепериха. Нещо ги дърпаше и изпращаше по тях нискочестотни импулси.

— Залегни и не мърдай — прошепна Тананарийв.

Басовият звук се усилваше. А може би изглеждаше така, защото всичко наоколо внезапно бе притихнало.

Дългите нишки се простираха през растителността, почти като тунел във въздуха. На всеки стотина метра бяха прикачени към някой от дебелите стволове.

В далечината се показа едро космато същество. Бързо. Сферично и ръждиво на цвят, с шест дълги крака или ръце, които се движеха с плавна грация. Носеше се по побелелите нишки, сякаш плуваше, използваше дългите си крака, за да се засилва. Не издаваше никакви звуци. Според Тананарийв беше поне десетина метра в диаметър. Цяла летяща къща!

Двете с Бет се сгушиха в листата. Гигантското същество се приближаваше с бързи движения. Мина над тях и усетиха лек полъх и натрапчиво остра миризма.

След него се появи още едно. Изглеждаше същото, може би малко по-дребно, но също толкова бързо.

Беше се възцарила мъртвешка тишина. Нищо не помръдваше. После, съвсем бавно, започнаха да се чуват шумове. Постепенно гората се завърна към живота.

— Какво беше това? — попита Бет.

— Паяк в стил ар деко.

— Мислех, че Мемор е върховният хищник в тази биосфера.

— И аз. Но дори при нас има мечки и акули.

— Какво ще правим?

„Не питай за кого бият камбаните. Просто бягай“.

— По-добре да се скрием.

Бет кимна. Беше пребледняла. Тананарийв се изненада, че Бет, която сякаш винаги имаше желязно самообладание, е уплашена.