Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (10)

3.

Започнаха на следващата сутрин — макар че на това място нямаше изгреви и залези.

Екипът на Клиф се състоеше от четирима мъже и Ирма, все високи, мускулести и атлетични. Бет и Клиф не обичаха да са разделени, но трябваше да го превъзмогнат.

Следваха времето по Гринуичкия меридиан, защото и тук, както над Британската империя, слънцето никога не залязваше. Червеникавата звезда винаги висеше в небето, сякаш беше следобед. Струята се виждаше като гневна неонова линия, която пресичаше небето и хвърляше сенки. Неестественият пейзаж объркваше очите и съзнанията им.

Не бяха сигурни дали Птичите хора спят. Ирма сравни някои от записите и откри, че все пак прекарват по няколко часа със затворени очи, макар и прави. Никога не сядаха, може би коленете им не бяха пригодени за това. Нито пък летяха.

Клиф ги възприемаше като щрауси. Доста по-красиви и грациозни, но определено имаше прилики. Възможно ли бе тези птици да са построили Купата?

Лазерът проряза вратата на шлюза за три часа. След това разшириха лъча и отвориха достатъчно голяма арка, за да може да премине човек. Клиф тръгна първи. Чувстваше се уязвим и притиснат от скафандъра си, докато пълзеше през дупката.

Лазерът бе започнал да се изтощава и прегрява. Двамата инженери оператори Лау Пин и Ейби го изключиха и започнаха да човъркат газовия резервоар.

Ирма му подаде част от екипировката и го последва. Клиф наблюдаваше реакциите на Птичите хора. Едрите, които се намираха наблизо, се размърдаха и пристъпиха тежко от крак на крак, след което се върнаха към стабилните си стойки. Перата им бяха настръхнали и сменяха яркото си оцветяване.

Ирма премина, но Тери Гулд зад нея се мотаеше.

— Движение!

Клиф усещаше извънземните погледи в тила си, докато екипът му минаваше през дупката. Ейби, а след него и Хауард Блеър. Живо, живо, живо. Планираха да покрият кръглата дупка с плоскост и да се заемат с въздушния люк. Докато се подготвяха, Клиф хвърли поглед назад.

Дупката беше променена. Беше извита и… по-малка.

Примигна, за да махне потта от очите си, и усети киселата миризма в шлема. Беше изкарал твърде дълго с този скафандър. Дупката все още изглеждаше изкривено. Ръбът се набръчка, промени цвета си и се издължи.

В крайна сметка не беше диамант.

— Блокирайте я! — извика той и се втурна към дупката.

Тикнаха няколко подпори в отвора. Абдус имаше ръчен лазер сред инструментите си и наряза няколко метални пръчки, за да задържи отвора. Металът се запъна, започна да се огъва и се пречупи; парчетата политаха със смъртоносна сила, като осколки от снаряд, докато дупката продължаваше да се смалява.

— Ау! — изкрещя Хауард.

— Самовъзстановява се — извика Бет по радиото. — Излизайте, веднага!

— Не можем, вече е твърде малка. — Клиф прецени размерите на отвора. — Смалява се по-бързо, отколкото успяваме да срежем.

Стояха безпомощно и гледаха как стената се движи като течност. Операторите на лазера се бореха трескаво да го пуснат отново, но…

— Твърде късно. — Клиф се дръпна от стесняващата се дупка и се намръщи към Птичите хора. — Защо ли ми се струва, че очакваха такова нещо? Нищо чудно, че въобще не бяха притеснени.

— Знаят и още нещо.

Клиф проследи накъде сочи Бет. Не беше забелязал облаците прах зад „Ерос“. Отвсякъде се виждаха снопове бяла светлина.

— Този прахоляк. Мярнах го с периферното си зрение — каза Бет. — Увеличава се с всяка минута.

Внезапно всичко грейна, сякаш в кухото плато бе грейнала слънчева светлина. В слушалката на Клиф се разнесоха смаяни гласове.

— Бързо в кораба! — викаше Бет. — Тананарийв, поне ти се прибери в „Ерос“!

Четирима от екипа на Бет бяха в изолационната камера, която бяха построили до стената на шлюза. Петата фигура, явно Тананарийв, тичаше към кораба — и спря, когато от ямата зад „Ерос“ се показа хексагонална конструкция с дълги израстъци.

Леденобели струи сваляха машината към дъното на платото.

Всички говореха по радиото — паника, гняв и изкрещени заповеди, в които нямаше смисъл. Нещото се спусна във вакуума. Беше огромно на фона на „Ерос“. Всичко се случваше само на няколкостотин метра от Клиф.

Но все едно беше на светлинна година. Дупката ставаше все по-малка, а корабът, който изглеждаше като купчина от кутии, ромбоиди и извити тръби, се приземи наблизо. От него излезе тромава машина.

Ужасът се развиваше безмълвно. Машината имаше прозрачно покритие, подобно на атмосферната мембрана — блещукащ синкав балон. Вътре стояха трима от едрите Птичи хора и се занимаваха с уредите и конзолите, които примигваха с ярки светлини. Движеха се с напрегната решителност. Клиф ги огледа по-внимателно и видя, че имат по-различни пера и сякаш са по-едри от големия вид, който ги гледаше през шлюза. Още трима от хората на Бет се измъкнаха от камерата. От подвижната машина се развиха механични пипала и сграбчиха Тананарийв. Вдигнаха я без особена нежност и я пуснаха в товарното отделение, което се намираше зад кабината. Механичните ръце продължиха, заловиха и останалите от екипажа и ги пуснаха в контейнера.

След това машината се завъртя към рампата на кораба и се прибра. Бет бе изчезнала, просто така. Просто така.

Клиф бе парализиран от ужас. Неговият екип продължаваше да се бори с бързо затварящата се дупка. Нищо не помагаше. Клиф ги наблюдаваше, но не се сещаше за нищо. Виковете им се чуваха по радиото. Но сякаш имаше памучен филтър. Думите бяха празни и пречупени. Нямаха смисъл. Бледо осъзнаваше, че е в шок и не може да възприеме случващото се. Част от него се бе изключила.

Дупката се затвори сама — хитър инженерен трик, призна той отнесено. Не забеляза движението от външната страна. Трима високи Птичи хора стояха до шлюза. Бяха от новия вид. Гледаха хората без никакви емоции.

Символите по една от стените, запримигваха и затрепкаха. Клиф усети промяна в налягането. Тълпата зад тримата едри Птичи хора отстъпи назад и заотваря клюновете си. Явно трите същества бяха важни. Може би някаква погребална стража…

— Ще отворят вътрешния люк — отбеляза Ирма със странно спокойствие.

— Ейби! — извика Клиф и Ейби завъртя глава и го изгледа опулено. — Щом се отвори достатъчно, изскачаме навън. Дай ми ръчния лазер.

— Не бива да правим резки движения — обади се някой. — Просто…

— Ще бягаме — отвърна високо Клиф. — Вземайте колкото се може повече екипировка в раниците.

Изпробва лазера. Работеше. Продължи да наблюдава извънземните. Екипът му беше в опасност и той бе начело. Проклет да е, ако оставеше хората си да бъдат заловени като Бет.

Какво да направи? Погледна към гората. Някои от растенията бяха сухи. Дъждът бе преминал отдавна.

— Запалете дърветата — извика Клиф. — Не стреляйте по птиците. — Вратата на шлюза се плъзна навътре, макар да нямаше видим жлеб. Просто се скъси от едната страна. Около нея се надигна бледа мъгла от охлаждането на влажността. — Дръжте се заедно! — извика той и изскочи пръв през отвора.

Едрите Птичи хора от третия вид бяха на двайсетина метра. Другите бяха отстъпили назад, осигурявайки достатъчно пространство. Клиф насочи лазера към близките дървета. Гладните пламъци ги погълнаха мигновено.

Птичите хора отстъпиха вкупом с дребни крачки, като вдигаха ръце, за да се предпазят. Ейби изтръгна няколко сухи храста и ги хвърли в огъня. Останалите го последваха и тръгнаха наляво, след Клиф. Ирма почти влачеше Хауард.

Дърветата запращяха и започна да се издига тежък пушек. Клиф чу високите крясъци на Птичите хора, но нямаше време за размисъл. Просто тичаше и стреляше по дърветата, опитваше се да запали колкото се може повече стъбла между екипа си и Птичите хора. Стъблата и клонаците лумваха и хвърляха облаци искри.

Извънземните не се движеха бързо. От задименото небе се спусна вятър, плъзна се по стената на възвишението и когато стигна до подножието, понесе пламъците към Птичите хора. Клиф и Ейби работеха в екип — Клиф наблюдаваше да не бъдат заобиколени, а Ейби продължаваше да пали. Останалите ги следваха отблизо. Бяха със скафандри и пушекът не им пречеше. Клиф виждаше как огромната тълпа Птичи хора се отдалечава тичешком към безопасността на гората.

Продължиха да се движат дълго след като създанията бяха изчезнали зад разрасналия се пожар. Земята започна да се издига и те се закатериха, докато не набраха достатъчно височина. Гората се простираше чак до хоризонта. Не се виждаха следи от градове и високи сгради. Пожарът бе набрал сила и се носеше надалеч от стената на платото. Бяха причинили бедствие.

Клиф беше във възторг. Останалите се усмихваха задъхано… с изключение на Хауард, който се тръшна като чувал с картофи, щом спряха за почивка. Клиф най-сетне успя да го огледа. От ръката му стърчеше шестсантиметрово парче желязо, прорязало костюма. Неприятен шрапнел от опита да блокират затварящата се дупка.

Заради разкъсания си скафандър от известно време Хауард дишаше местната атмосфера. Ирма свали костюма му, за да извади парчето и да спре кръвта. Хауард дори не трепна — мълчеше през цялата процедура и оглеждаше околната флора и фауна, продължавайки да върши работата си. Дори успя да хване някакво насекомо със здравата си ръка и започна да оглежда жужащото му тяло.

— Големи криле, очи, които не разбирам. Явно… ау! — Съществото успя да се измъкне.

Ирма го намаза с антибиотичен гел и го напръска със суперкожен спрей. Останалите направиха проверка на аптечките си.

— Болкоуспокоително? — попита Хауард.

— Можеш ли да тичаш? — попита Ирма. — Ще ти сложа локална упойка. — И намаза щедро кървящата рана с бял крем.

Клиф даде знак и останалите колебливо отвориха костюмите си. Въздухът беше наситен със странни миризми и леко кисел, но бе първата естествена атмосфера, която вдишваха от години.

Дребна победа. Клиф се наслади на момента.

Бет и останалите бяха заловени, но той се опитваше да не мисли за това.

Продължиха напред. Хауард успяваше да тича с тях, но не говореше. Потеше се доста и явно бе в шок. Все пак бе един от последните събудени. Клиф предполагаше, че странностите са му дошли в повече, както и на всички останали.