Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (34)

2.

— Ами ако се наложи да излезем от гората? — попита Лау Пин. Бяха спрели да си починат на някакви листа с размерите на главната палуба на „Слънцетърсач“.

Бет нямаше отговор. Отвъд гората се простираше вертикален пейзаж. Можеше да няма удобни места за изкачване. Но пък зеленината се простираше чак до редицата точки, които бяха започнали да се превръщат в полусфери с различна големина и цвят.

Решиха да тръгнат към тях.

Дърветата ставаха по-редки, растителността — по-ниска. Големите птици ги отбягваха. Стомахът на Бет изръмжа.

Слязоха от дърветата и тръгнаха през ниските храсти. При всеки шум замръзваха.

Напредваха бавно и методично. Нямаше сенки да се крият и небето изглеждаше по-горещо.

Първият купол беше сфера, висока десет етажа — извисяваше се от джунглата, сякаш стъпила на един крак. Обграждаха я папрати и тръстики, от онези, с които се хранеха Птичите хора.

Бет наблюдаваше внимателно далечните фигури, които се движеха с поклащане и ленива грация между по-далечните сгради. Целият комплекс й заприлича на градина, пълна с наслади.

Промъкнаха се предпазливо до купола. Въздухът бе пълен с ухания и Бет се ослушваше за съмнителни шумове, но такива нямаше.

Какъв беше този купол? Тя го огледа по-внимателно. Кафяви петна със следи от бяло, като всяко бе обградено от тъмносиньо. Почти като…

— Това е глобус — прошепна Тананарийв в ухото й. — Карта.

— Дявол да го вземе, права си! Тази градина е някаква… галерия за планети? — Бет погледна към по-далечните глобуси и действително, по всички имаше континенти и морета. Но бяха относително малки, не по-големи от вагон или от най-едрите Птичи хора.

— Значи тази… може би е родната им планета? — предположи Тананарийв.

— Или някоя, която са проучили.

— Нали се движат в същата посока като нас! Може да е Слава. От това разстояние може телескопите им да са различили континентите. Виж, в другия край на редицата има друга голяма.

Бет погледна натам.

— Едната да е домът им, а другите да са зададените цели — да, може. Логично е родната планета да бъде отбелязана специално. — Астрономите можеше да знаят очертанията на континентите на Слава или пък това просто бе планета, която бяха проучили по време на пътуването си. Ако светът не беше интересен, сигурно въобще не кацаха.

— Какво става? — прошепна Лау Пин зад тях и те му казаха до какво заключение са стигнали.

Бет отиде до сферата и започна да я обикаля обратно на часовниковата стрелка. Останалите я последваха.

Наистина изобразяваше планета. Но нямаше ледени шапки; къде ли бяха полюсите? Сферата не се въртеше достатъчно бързо, за да се каже. Може би не се въртеше изобщо, макар че бе закрепена на ос. Океаните бяха в тъмносиньо, а земята в кафяво и червено. Земните маси бяха назъбени и белите ивици показваха снежните планини. Беше леко стилизирано. Континентите и островите бяха оцветени, малко като скъпоценности, а океаните, които представляваха три четвърти от повърхността, бяха прозрачни. Виждаха се по-дълбоките зони и подводните хребети. Ако се вгледаше достатъчно силно, виждаше сенки, които се движеха вътре. Форми на живот с размерите на планини? Вече бе ясно, че системата се върти, макар и много бавно.

— Някой се приближава — прошепна Тананарийв.

Няколко Птичи хора се движеха към тях.

— Трябва да се скрием — каза Лау Пин.

— Вътре? — обади се Фред.

— Единственият път е през оста, която поддържа сферата — отвърна Лау Пин и отиде до стълба.

— Вътре видях движение — каза неспокойно Бет. — Не искам да се сражаваме с никого.

— Вече огледах — отговори Майра. — Това са холограми. Нещо ги излъчва.

— Има ли публика?

— Не, доколкото видях.

Лау Пин махна с ръка и всички го последваха бързо и мълчаливо.

При нормална гравитация крехката метална колона не би могла да поддържа десететажната сфера. Вътре имаше спирално стълбище. Беше широко — може би бе пригодено за различни видове, а не само за Птичите хора.

Тананарийв предложи да спрат, но не бе особено настоятелна. Горе ги очакваха чудеса.

Влязоха.

Вътре беше още по-просторно. Приличаше на музей: разни неща висяха на жици или бяха поставени на най-различни места. Около извитата стена имаше широка керамичнозелена рампа.

— Внимавайте за движение — изсъска Лау Пин. — Фред, Майра, Тананарийв, в средата. Аз съм отпред. Бет?

— Охранявам тила.

На пода имаше мърдащо възвишение, почти плоско, но с хребети и басейни. Петна с цвят на охра и бледозелено потрепваха и се разпростираха. След минута това се повтаряше. Отначало не можаха да схванат смисъла, но след миг Тананарийв се сети.

— Това е континенталното движение.

— Все още не знаем… — започна Бет.

— Коя е планетата. Вярно.

Минаха покрай модели, които сигурно бяха космически кораби, и внезапно се озоваха в триизмерен филм. Прекрачиха някакъв невидим праг и пространството се изпълни с космически пейзаж, осеян с мърдащи тъмни точки.

Бет бързо отстъпи назад. Точките изчезнаха. Сред движещите се образи можеше да е скрито всичко, но нямаше нищо живо освен собствените й хора, които виждаше, ако стоеше извън холограмата. Те се бяха разпръснали и наблюдаваха за врагове, освен Фред, който стоеше неподвижно, запленен от танцуващите точки.

Тя отново пристъпи вътре. В примигващата светлина край нея заигра хаос. При тези условия можеха да бъдат изненадани от всичко, но тя не можеше да извърне поглед. До нея Фред въздъхна, също толкова омаян.