Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (2)

1.

Животът оцелява.

Помнеше тези думи, нервната мантра, която си повтаряше, докато сънят бавно го обгръщаше с ледените си пръсти… и така знаеше, че е жив. Отново буден. Изваден от продължилия десетилетия хибернационен сън.

Беше му студено; Паметта му беше замъглена, но помнеше, че е първият биолог, тръгнал на такава одисея. Грандиозно, епично приключение. Тръгваше към звездите, да, и го бяха упоили с миришещия на сяра газ, да, първите ледени тръпки… и толкова.

Отвъд тези проблясъци можеше да мисли само за втрисащия студ, разпространяващ се болезнено в тялото му. Беше твърде изтръпнал, за да трепери. През тялото му премина шумно ръмжене, нечуто, но усетено. „Студът…“ Съсредоточи се и с усилие отвори лепкавите си очи.

Лошо. Омекналите му клепачи се затвориха бързо поради острата актинова светлина. Вероятно се намираше в съживяващата клиника. Отново отвори очи, бавно, все още изтръпнал от студа. Фокусира се с усилие, търсеше радостните лица на останалите колонисти.

Нямаше ги. Бет също.

Вместо това видя намръщените лица на Майра и Абдус Викрамсинг, които се суетяха над него. Главите им се приближаваха и отдалечаваха, като облаци на небето, а студът постепенно се оттегляше.

Беше уморен. Костите го боляха. След сън, продължил десетилетия…

Ръцете им започнаха да масажират отеклите му крака. Дробовете му свистяха. Ударите на сърцето отекваха в ушите му. Гърлото му бе пресъхнало. Най-сетне започна да трепери. Остатъците на съня се свлякоха като плесенясал покров на мумия.

„Мисли“. Мъгляво си спомняше, че Викрамсингови бяха подбрани по допълващите им се способности и отговаряха изцяло за тригодишната си вахта. Майра беше пилот, а Абдус — инженер. Падаха се доста назад в графика, може би двайсет и седмата вахта… Колко ли години бяха минали? Беше трудно да прецени.

Завъртяха го настрани, за да разтрият вдървените мускули. Масажът предизвика пробождаща болка и той изпъшка. Не му обърнаха внимание. Поне вече виждаше по-добре. Въпреки силните керамични блясъци виждаше, че никой от останалите 436 пасажери на „Слънцетърсач“ не е събуден. Една от капсулите все пак работеше, така че някой щеше да се събуди скоро след него. Залата беше празна. Карбокерамичните плочки бяха чисти и изглеждаха като нови.

Беше учен и не бе предвидено да го съживяват, преди инфраструктурният екип да започне да действа на Скорпион 3, блажения свят, който всички наричаха Слава, но който още никой не беше виждал.

Значи бяха изминали около осемдесет години от пътуването им. Съвсем недостатъчно, за да са близо до Слава. Нещо не беше наред.

Устните на Майра се раздвижиха, лъскави на светлината, но той не чуваше нищо. Разбутаха нервните му връзки и — пук! — слухът му се върна. Приглушеното ръмжене се стовари отгоре му. Междузвезден прибой.

— Добре ли си? Добре ли си? — Майра бе нервна, устните й бяха свити, а погледът напрегнат. — Как се казваш?

Той се закашля и щом прочисти гърлото си от млечната течност, успя да промълви:

— Клиф… Камаш. Но… Защо мен? Аз съм биолог. Бет още ли е замразена?

Вместо да отговорят, двамата се спогледаха.

— Не говори — каза Майра бавно и се усмихна успокояващо.

Определено имаше неприятност. Той познаваше Викрамсингови бегло от тренировките. Помнеше, че са сдържани и дисциплинирани, идеалната вахта, за която можеха да мечтаят криопасажерите.

И бяха добри. Вдигнаха внимателно вдървеното му тяло от плочата, облякоха му пижама и махнаха системата. Изправиха го на крака. Стаята се заклати и той приседна. Опита отново. По-добре. Успя да направи стъпка. Първата за осемдесет години. Краката му бяха като тухли. Помогнаха му да стигне до масата и да седне. Минутите се точеха, а въздухът свистеше във и извън дробовете му. Той проучваше внимателно този феномен, сякаш беше чудо. А може би си беше.

Появи се храна. Кафе: кофеин, да, чудесно, кофеин. Никой не продумваше. След това супа. Имаше вкус на божествен нектар, есенцията на живота. После заговориха, докато той поглъщаше жадно купа с микс от зеленчуци, отгледани на борда. По средата на третата купа усети, че говорят за някакъв астрофизичен феномен и се нуждаят от мнението му.

— Какво? Майра, ти си астроном — отвърна той. — Нали всеки пилот е астроном.

— Имаме нужда от различна гледна точка — отвърна Майра; в тъмните й очи се появи тревога. — Не искаме да влияем на възприятията ти с повече обяснения.

— Освен това съживяваме и капитана — добави Абдус.

Клиф примигна озадачено.

— Редуинг?

— Да. Много е важно. — Изражението на Абдус беше неразгадаемо. — Според капсулата ще се събуди след един ден.

Клиф усети тръпка, която нямаше нищо общо с температурата. Не можеха да рециклират вечно храната, водата и кислорода. Заради това пътуваха замразени: щяха да пристигнат на Слава с достатъчно запаси, за да оцелеят, докато се установят.

— Цели четирима. Ако събудим твърде много хора, ще свършим припасите. Какво става?

Викрамсингови отново се спогледаха и не отговориха.

 

 

След като се увериха, че може да ходи стабилно, му показаха екраните и Клиф загуби дар слово.

Гледката беше зашеметяваща, едновременно заради познатото и непознатото. „Слънцетърсач“ беше на четирийсет светлинни години от Земята, но Клиф все още можеше да различи много от съзвездията, които помнеше от детството си в Бразилия. Познатите им форми плуваха сред ярък рояк по-малки светлини, доста разкривени на места. В мащабите на галактиката звездните години не се брояха за много.

Веднага насочи поглед към тяхната дестинация. Звезда, не много различна от Слънцето. Слава трябваше да е бяла точка, точно пред тях. Там беше, успокояващо блестяща, но все още на пет светлинни години. Може би блясъкът й бе увеличен от ускорението на „Слънцетърсач“? Не, ефектът беше твърде малък. По-скоро бе продиктуван от личния му копнеж да я види, да се докосне до света, наречен Слава просто от надежда преди да го бяха зърнали човешки очи. Пикселите и спектрумът не бяха замесени.

В розовата нощ сияеха и други звезди, озарени от носа на „Слънцетърсач“. Греблото ореше междузвездния газ и йонизираният водород предизвикваше постоянен ефект на дъга. Нажежените до бяло потоци се извиваха около тях, докато те се носеха в безкрайната нощ. Пред носа бе спектрално променливата вселена. Някои от блестящите звезди бяха интригуващи, съзвездията се изменяха… но нищо не можеше да се сравни с близкото червено слънце.

— Това ли е проблемът? — попита Клиф.

Абдус кимна.

— Проблем е, но има и друг, по-голям. Затрудняваме се с него, но може да изчака до събуждането на капитана.

„Тези хора не могат ли да говорят направо?“

Насили се да попита спокойно:

— Добре, кажете каква е цялата работа за тази звезда?

— Подминаваме я. Когато застъпихме на вахта, не се виждаше. Наблизо имаше малък рекомбиниран източник, доста странно. — Абдус превключи на друг канал и посочи белия облак изпарения зад тъмното петно.

Клиф се намръщи.

— Колко е дълъг?

— Около три астрономически единици. Това са следи от водород, който се съединява, след като е бил йонизиран. Тази линия прилича на охлаждаща се реактивна струя, която се превръща обратно на атоми. Виждаш ли емисията, от която им изготвих картата?

— Хм… — Клиф се опита да мисли като астроном. — Реактивна струя от звезда. Не се ли усетихте?

Абдус присви устни, но не трепна.

— В началото дори не виждахме звездата.

Леле! Май беше по-добре да мълчи.

— Трябваше да направим множество измервания. Реактивната струя не ни привлече вниманието, защото не изглеждаше важна. Но сега виждаме, че е била свързана със звездата, която се появи внезапно.

Клиф кимна и се усмихна, за да смекчи раздразнението на мъжа.

— Напълно разбираемо. Проблемите ни са в кораба, не навън. Значи… звездата се е показала иззад ръба на това… нещо.

— Притеснихме се — каза Майра.

— Никой ли не я е забелязвал преди? Предните вахти?

— И ние не можахме да я видим — каза Абдус.

Клиф сви рамене. На средно увеличение джуджето се виждаше като диск: явно бе близо. Беше доближено до по-голяма арка от светлина. Нормална звезда, малка и червеникава. Той се обърна към Майра и повдигна вежди.

— Спектралният клас е F9 — отвърна тя. — Вероятно плазменият облак означава, че звездата е била активна скоро. Често се вижда при младите звезди. При по-голямо приближение изхвърлената материя приличаше на тънка мъглявина, стара и приглушена.

— Но не знаем дали звездата е млада — каза той.

— Да. Звездите от този клас имат голяма продължителност на живота.

Клиф не обръщаше внимание на блясъка на гаснещите звезди, докато изригваха и чезнеха. Вярно, гледката беше зашеметяваща и добра за продаване на монитори, но биологията имаше нужда от стабилна среда. Все пак веднага прецени, че този облак е остатък от предишна ера в живота на звездата, когато е изхвърляла нагорещени газове. Нелошо предположение, но разбира се, това не беше по неговата част. Тези подробности от звездната еволюция не го интересуваха особено, защото нямаха общо с неговата специалност — еволюцията на висши форми на живот на светове, подобни на Земята. Доста абстрактна наука преди откритието на простата, но странна екология на Алфа Центавър. Точно това го бе привлякло към Слава: Бет беше случайна добавка.

Той сви рамене.

— Газ от малка звезда. Защо ме събудихте?

— Защото си най-старшият научен офицер — отвърна Абдус.

— И специалността ти може да е нужна — добави Майра.

Тази забележка го озадачи съвсем. Беше гладен, уморен и разочарован. И раздразнен, да, с пресипнало гърло. Пое си дълбоко дъх.

— Очаква се да изучавам биологията на Слава, а не да бъда събуден, за да отговарям на въпросите на вахтата!

Съпрузите примигнаха стреснато и той се зачуди дали не проявява нещо повече от типичното раздразнение при събуждане, за което всички бяха предупредени. Криогенният сън беше относително безопасен, за разлика от събуждането. Всеки член на екипажа имаше два процента риск да получи неврологично увреждане при размразяване, незначителна цена за пътуване сред звездите. Заради това, че го бяха събудили, рискът му се удвояваше. След като направеше това, което искаха от него, трябваше да бъде замразен отново. Помнеше, че бе приел риска от няколко събуждания доста безгрижно, когато стана старши научен офицер, но тогава всичко бе чисто теоретично.

Не беше възможно събудените да бъдат замразени отново веднага. Медицинските рискове бяха твърде големи. Така че бе обречен на поне месец в тесните каюти на кораба и блудкавата храна, отглеждана в хидропонните резервоари. Нямаше как да избегне постоянното ръмжене на фузионното гребло. Филтрите не успяваха да спрат напълно постоянно променливата турбуленция, докато корабът, яхнал йонизационните вълни — електрически импулси, които осветяваха околността, — пореше участъци от по-плътен газ.

По принцип въобще не бе предвидено да бъде съживяван по време на пътуването, така че чувствителността му към шумове не бе проблем. Променливото стържене и дрънчене обаче вече започваше да го дразни. Нямаше как да го премахне и трябваше да ползва шумоизолиращи слушалки. Определено нямаше да се класира за активен буден член на екипажа.

Викрамсингови се спогледаха отново, сякаш казваха: „Ще го изтърпим, защото е старши офицер“.

— Моля те, приеми, че ти показваме аномалията по този начин, за да я възприемеш като нас — каза Абдус.

— Аха. — Все още бе раздразнен, но си наложи да се държи като офицер.

— Забележи, че светещият газ, както го нарече, е твърде прав.

Клиф увеличи образа и примигна. Очакваше назъбен облак от звездни отпадъци, издухани от външните слоеве. Струята сочеше точно към звездата отпред.

— Защо е толкова остър?

— И ние се чудехме — отвърна Абдус внимателно. — Никоя от астроанализиращите системи нямаше обяснение. Но ни насочиха към инфрачервения спектър.

— На облака ли? Защо?

Майра превключи на средни инфрачервени честоти и ченето му увисна. В небето се простираше оранжев кръг. Струята беше като стрела, забита право в центъра му.

— Очевидно плазмата идва от центъра на този инфрачервен регион. Съставена е предимно от водород и йоните намират електрони, с които да се свържат. — Абдус говореше, сякаш изнася лекция. — Виждаме водородната линия от изстиващата струя.

— Това ни насочи към огромния регион от меки инфрачервени излъчвания — добави Майра.

— Ей, аз съм биолог…

— Събудихме те, защото инфрачервеният отпечатък е ясен. Кръгът, който виждаме, е солиден, а не газ.

Раздразнението му изчезна. Дори като биолог знаеше достатъчно, за да се сепне от извода. Успя само да промълви:

— Това е невъзможно!

— Когато го видях за пръв път, и аз помислих, че е газ — отвърна спокойно Майра. — Спектралните анализи показват друго.

Той го огледа, търсейки перспектива.

— Диск? Трябва да е огромен.

— Точно така — каза Майра.

— Не може да е планета. Би била по-голяма от всяка звезда.

Абдус кимна.

— Приближаваме го точно отзад и с настоящата ни скорост ще се изравним с него след няколко седмици. Това… нещо… е на около триста астрономически единици от нас. — Усмихна се, сякаш засрамен от нещо. — Представи си и го огледай по-внимателно.

— Затова те събудихме — добави Майра.

Клиф примигна.

— Значи е… изкуствено?

— Очевидно — отвърна Майра.

— Но как…

— Забелязахме този обект, защото се изравняваме с него. Привлече вниманието ни, защото звездата се появи изведнъж. Преди не го виждахме, защото плоскостта, каквото и да е, блокираше звездната светлина.

— Инфрачервеният анализ показва, че не е диск — добави Абдус. — Кръгло е. Преди го виждахме отзад, а плазмената струя излизаше през дупка в точния център. Плоскостта излъчва температура на притоплена вода.

— Сфера? — Постепенно образът се оформи в перспектива. Гледаше към топка с дупка. През нея сияеше звездата. Въображението му прескочи към една стара идея.

— Може да е, как се казваше…?

— Сфера на Дайсън — помогна му Майра. — И ние си го помислихме отначало.

— Значи това е черупка?

Тя кимна.

— Полусфера или пък недовършена сфера. Но според старите текстове Дайсън въобще не си е представял твърда сфера. По-скоро е имал предвид сферична зона с орбитиращи хабитати, достатъчно за да усвоят цялата енергия на звездата.

Абдус посочи страничния екран, на който бяха изложени идеите. Добре, бяха си направили домашното, преди да го събудят. Но щом не бе дайсънова сфера, какво…?

— Приложихме внимателно доплеровите програми — каза Майра. — Полусферата се върти по оста, формирана от струята.

— Единственият начин да се предпази тази обвивка от гравитацията на звездата е чрез въртене — добави услужливо Абдус.

— Като кораба. — Клиф кимна, опитвайки да отгатне накъде бие Абдус. — Центробежна гравитация. Но цяла, твърда сфера… да се върти… това е невъзможно, нали? Гравитацията ще я придърпва при полюсите.

Двамата кимнаха и Абдус каза:

— Конфигурацията не е стабилна.

— Обвивката би трябвало да падне в звездата, защото не орбитира. Тук е замесена някаква балансираща сила. Наистина странна конструкция. Само въртенето няма да е достатъчно — напъните ще варират спрямо извивките. Необходими са и вътрешни подпори.

— Прав си — каза Майра. — Първата ми специалност е астрофизика и имам някои предположения за обекта, но… — Тя наведе скромно глава и сви рамене.

 

 

На следващия ден яде пет пъти, за да укрепне, и научи почти толкова за скромността на Викрамсингови, колкото за странния обект, който бяха открили. Те се отнасяха деликатно с него и разкриваха идеите си бавно, позволявайки му да стигне до собствени заключения. Това спомогна значително с оглед на все по-нарастващите по мащаб проблеми.

Сети се да попита за Скорпион 3 чак след часове, когато Майра и Абдус го наставляваха с помощта на уредите в контролната зала. Планетата, която щеше да им е бъдещ дом, все още бе далече и си заслужаваше името Слава. Скорпион 3 бе втората най-близка обитаема планета след първоначалната колония на Алфа Центавър. Скоростна сонда бе потвърдила откритите от широкообхватните телескопи биопризнаци две поколения преди изграждането на „Слънцетърсач“. Истинско чудо със силни озонови норми, много вода и привлекателни оттенъци от зелен хлорофил в спектъра. Свят мечта. Големите антени слухтяха десетилетия, но не откриха следи от изкуствени електромагнитни емисии. Но пък съществуваха мистериозните гравитационни вълни, за които нямаше обяснение, след като в системата нямаше големи обекти, които да излъчват подобни емисии.

Клиф погледна силно увеличаващия преден телескоп. Планетата все още представляваше размазано примигване на фона на носовите смущения. Скорпион 3 се виждаше само защото се намираше близо до ръба на структурата пред тях, макар да отстоеше на множество светлинни години. Той огледа екраните; мъчеше се да си представи каква ли е тази масивна конструкция. Не успяваше.

Наистина беше невъобразима. Полусферата беше по-голяма от орбитата на Меркурий, отвъд човешките разбирания. Артефакт, постройка, първото доказателство за наличието на друг разумен вид в галактиката. Нямаше следа от радиовълни. Гигантска… загадка.

Пое си дъх, отпусна се в наблюдателното кресло и остави бавните продължителни шумове на кораба да се понесат през костите му. И се замисли.

Викрамсингови бяха решили, че е въпрос на биология. Нека да събудим биолога!

Клиф сбърчи нос. Вярно, беше раздразнен, но семейството бе право. Като срещнеш неприятност, викаш помощ. Той не бе подготвен за такова нещо. Но сега това нямаше значение.

Науката спекулираше за наличието на извънземен разум от векове, докато сондите се разпростираха през множество мъртви светове. Телескопите „Голямо око“ от двайсет и първи век бяха открили топли скалисти светове, наподобяващи Земята. Някои от тях имаха озонови нива, обещаващи кислородна атмосфера. Но обещанията свършваха дотам. Тук-там, в дълбоките пещери, имаше плесени или нисши форми на живот в океаните — клетъчни колонии, все още неспособни да оформят нещо сложно, както животът на Земята преди милиард години. Да, според консенсуса имаше живот, но просто бе… скучен.

Откритието на артефакт от подобен мащаб… беше главозамайващо.

— Има и нещо друго — каза Абдус, почти нехайно. — Затова решихме, че по протокол сме длъжни да те събудим. Открихме близо до звездата нискочестотен микровълнов трафик.

Клиф осъзна, че би трябвало да го е предвидил.

— Кодиран?

— Да. Може би се излъчва някъде близо до дупката в центъра — ъгълът е подходящ, — а и засичаме отражения на сигнала.

— Дали е поздрав към нас?

— Все още не можем да доловим нещо разбираемо — отвърна Майра. — Излъчванията са много, а не едно продължително. Може би прилича на разговор.

— Може би не знаят, че сме тук.

— Доловихме трафика, щом се приближихме достатъчно до дупката. Може би се излъчва вътре в полусферата и изтича навън. Предаването не е предназначено за други… или поне така мислим. И е неразбираемо, поне за нас.

Клиф ги изгледа и отвърна внимателно:

— Съгласен съм, че по протокол е задължително да ме събудите. Но това е много по-голямо от представите на създалите въпросните протоколи. — Все още бе замаян, въпреки че бе буден от един ден. И му беше студено. Разтри ръце, за да раздвижи кръвообращението. — Но се чудя дали не сте ме събудили твърде рано. Още не сме изправени пред растения и животни. Ако събудим твърде много хора…

— Да — прекъсна го Абдус.

— Ще закъсаме с припасите.

— И сега сме закъсали — отвърна Майра. — Това е другият проблем. Решихме, че е крайно време някой да събуди капитана.

— И го размразихте веднага след мен. Мен, защото втората ми специалност са дажби и корабна биология. Въпреки че основно съм полеви биолог. Естествено е да събудите мен. А после и капитана — за да се оправя с моите заключения. Ясно.

— И сега с удоволствие оставяме двата проблема на вас. — Абдус се усмихна широко, без следа от ирония. Майра също сияеше. Двамата бяха страдали заедно и напрежението им си личеше дори от очевидното им облекчение.

 

 

Не му трябваше много време, за да разбере защо са събудили него и капитана.

Възможността: артефакт, по-голям от планета.

Проблемът: „Слънцетърсач“ не се представяше спрямо очакванията. Загребващият двигател ги движеше с 0,081 от скоростта на светлината вместо с обещаните от инженерите 0,095.

Малка разлика, но значителна по отношение на космическите полети. При 0,081 пътешествието им щеше да трае 550 години. А те имаха запаси за малко повече от 500 години.

При първоначалните космически пътувания беше така, с малки резерви. Достигането до Луната в шест от седем опита си беше чудо. Бяха използвали остарели X-самолети четвърт век и бяха загубили две совалки, преди да построят нещо по-добро. Междупланетното пътуване беше с минимален излишък, а междузвездното бе чист хазарт. Въпреки това винаги имаше хора, склонни да рискуват.

Естествено, „Слънцетърсач“ рециклираше всичко и, естествено, сметките никога не излизаха точни. Според летателния план трябваше да пристигнат на Слава и да разполагат с време да открият необходимите неща. На Слава имаше океани и кислород, чийто озонов спектър бе внимателно проверен от земната орбита. В инфрачервения спектър се виждаше широко астероидно поле, достатъчно отдалечено и със следи от лед. Това щеше да им даде необходимите елементи: вода, кислород, прах за почва.

Но по-бавната скорост изяждаше резерва им.

Клиф провери дневниците. Последните пет вахти бяха работили по проблема в двигателя, без да открият причината. Не бяха събудили капитана. Проблемът беше инженерен, а не команден. А пътуването им щеше да трае векове.

Големите магнитни полета на носа на кораба създаваха ударни вълни, които йонизираха водорода, изгребваха го и го смесваха с ядрени катализатори, така че да гори силно, като слънце. Но по някаква причина радиационната смес не даваше пълното ускорение, което бе демонстрирала по време на тестовете в облака на Оорт. Може би не беше съвсем изненадващо предвид това колко ново бе относителното инженерство.

Но това водеше до огромни последици.

— Няма да стигнем до Слава навреме — каза Клиф.

Викрамсингови кимнаха като един.

— Ами… — каза Майра. Не искаше да изразява заключението.

— Да, и петте вахти карахме на минимални дажби — намеси се Абдус. — Както виждаш, решението да ви събудим с капитана е изключително сериозно.

Клиф отпи от кафето си. Имаше невероятно добър вкус — още един симптом на размразяването.

— Направили сте изчисленията. Можем ли да успеем?

— В най-добрия случай на косъм — отвърна Майра.

— Последните пет вахти дежурят с минимален екип от двама. Освен това напъваме хидропонните системи на максимум. Боим се, че няма да е достатъчно.

— По дяволите! — Клиф направи гримаса. Да умреш от глад сред звездите. — Затова никой не е събудил капитана. Още едно гърло, още един чифт дробове. Да, докато…

Докато не бяха открили странния обект отпред.

 

 

Знаеше и по-дълбоката причина. В крайна сметка какво можеше да направи капитанът? Ако инженерите не можеха да открият решение, командните способности нямаше да помогнат. Затова инженерите спазваха протоколите, по които бяха обучени. Спазвайте инструкциите и се надявайте за най-доброто. Особено след като една грешка можеше да погуби всички в относителната скорост.

Двамата го гледаха спокойно, сериозно и търпеливо — перфектните членове на екипажа за вахта. За разлика от него. Психолозите бяха казали, че е твърде неспокоен и малко прекалено емоционален. За Клиф това не бе проблем — той искаше да види Слава, а не тъмното междузвездно пространство. Всички членове на екипажа бяха спокойни и стабилни, иначе нямаше да минат през първите пресявания на дългия селективен процес.

Викрамсингови чакаха. Той беше начело, докато капитанът не се събудеше. Това, че не разбираше ситуацията, не беше от значение — той бе старши офицер и трябваше да взема решения.

Но първо трябваше да си почине. В това отношение съживяващите процедури бяха толкова сковани, колкото и протоколите на мисията. Поне така щеше да има малко време да помисли.

 

 

След дванайсет часа го завариха в кухнята.

Първо поиска да му покажат подробните проучвания на звездата, която наближаваха. Екраните се озариха от информация и цветни изображения. Според данните масата на звездата беше приблизително девет десети от тази на Слънцето. Галактиката беше пълна с такива, но тази не се държеше като нормално старо оранжево джудже. В центъра на диска изригваха огнени стълбове.

— Изображението е размазано — отбеляза Абдус. — Заради плазмения стълб.

Клиф се намръщи и отначало не схвана значението на размътените изригвания, които излизаха от едно-единствено място.

— Аха… това е точно над центъра на изкуствената купа, тоест обвивката.

Абдус кимна.

— Нещо дразни звездата и я кара да изхвърля гигантски огнени езици. Според мен е много опасно.

Приближаваха системата доста бързо. Клиф се зарови в изобилната информация. Очевидно изкуственият диск — тоест обвивка, защото от изображението се виждаше, че обектът е извит отвъд гледната им точка, — та обвивката изобщо не беше далече. Може би на няколкостотин астрономически единици. Разстоянието от Земята до Слънцето. По време на изтощителните тренировки екипажът беше свикнал с подобни гигантски мерки за разстояние.

Клиф си помисли кога е било това… преди векове. А му се струваше, че са минали само няколко седмици.

Погледна изображението и се опита да си го представи като заоблена полусфера, обвита около звезда.

Увеличиха оптиката върху изригванията на диска, като променяха настройките, за да покажат синьо-бялото нагрято поле на звездната повърхност. Блясъкът беше свиреп, актинов и кипеше от яростни бури. Малко бяло слънце, прилепнало към по-голямата розова звезда като пиявица.

Над петното се виждаха изригващите плазмени стълбове — усукваха се около себе си като борещи се змии и се издигаха нагоре. Изглеждаха така, сякаш пламъците им ще оближат повърхността на купата. Но преди да стигнат до извивката й, се събираха в продълговата струя. Клиф виждаше капките и ярките точици, излизащи от звездата и устремяващи се в струята към кръглата дупка на купата и открития космос.

— Дайте да погледнем по-стари снимки от последната вахта.

Корабът запазваше автоматично данни от околния космос. Софтуерът му беше усъвършенстван да изказва собствени хипотези за класа и типа на всички светещи обекти, които засичаше. Тримата провериха архивите. Безмълвните интелекти, които се мъчеха да разгадаят какво е Купата, както вече я наричаха, бяха потънали в безкрайни параметрични обърквания.

В инфрачервения спектър имаше блясък — там, където се намираше дъното на Купата. Никой от инструментите не показваше снимка на Купата от годините, когато я бяха приближавали отзад. Клиф започна да прескача скучните изображения. Купата се бе появила като малко точка, но никой не би обърнал внимание на такъв дребен обект, отдалечен на светлинни години.

Инфрачервената радиация на обекта показваше около двайсет градуса по Целзий. Стайна температура.

— Приятно — възкликна Абдус.

Около широката извивка преобладаваха тропически условия. Външната повърхност беше хладна и очевидно камениста. Но на топлата страна беше само двайсет градуса. Звездата явно беше по-малко гореща от Слънцето. Разбира се, на Купата нямаше нощ и заради постоянното огряване сигурно бе по-горещо.

Клиф опита да си представи колосалната конструкция, въпреки че разсъдъкът му пищеше. Но пък когато нещо изглежда невъзможно, най-добре е просто да го изучиш, докато не дойде разбирането. И трябваше да изчака и събуждането на капитана, разбира се.

Първият шок дойде от простите геометрични сметки. Майра му показа разстоянията и ъглите и Клиф осъзна, че вътрешната страна на Купата е двеста милиона пъти по-голяма от повърхността на Земята. Ръбът всъщност осигуряваше огромно животоподдържащо пространство. Биологът трябваше да изчака капитана, но… Въздух. Вода. Припаси, с които да попълнят кораба. Викрамсингови кимнаха усмихнато, когато заговори за това.

В малката видима през дупката зона Абдус засече отразена оптическа емисия и откри спектрални следи от вода. След това, с малко повече усилия, за да видят през кипящата плазма, която обвиваше „Слънцетърсач“, успя да открие и кислород.

Значи това бе необятна площ, предназначена за живот… обаче на какво?

Клиф погледна на какво разстояние са от Купата. Триста и двайсет астрономически единици — около една стотна от светлинна година. „Толкова близо!“ И се приближаваха бързо.

Но все още виждаха само тъмната, обратна страна на обвивката. Той се замисли. Бяха изправени пред безмилостни астрономически факти — ускорения, време, хранителни запаси…

— Това е отвъд моите способности — каза той и забеляза разочарованието на Викрамсингови, въпреки че се опитваха да го скрият.

— Не може ли да научим повече? — попита колебливо Майра.

— Не и от такова разстояние — отвърна Абдус. — А се съмнявам, че капитанът ще разреши да променим траекторията си, за да се приближим.

Клиф ги погледна и пред главата му преминаха няколко нелюбезни мисли. Пет вахти не бяха събудили капитана, защото не разполагаха с отговор. Бяха обучени просто да поддържат кораба. Тренирани да бъдат спокойни. Но това бе нещо, което земните инструктори никога не си бяха представяли.

— Мисля, че имаме два проблема — каза Клиф, надяваше се, с най-дипломатичния си тон. — Припасите. И този странен… обект. Това е твърде сериозно, за да решаваме сами.

— И ние мислим така — потвърди Абдус.

— Вижте — започна директно Майра, — наистина е време да събудим капитана…

— Искам да съживите и Бет Хароу.

Двамата примигнаха.

— Но тя е…

— Способна, нали? — Виждаше, че се задават доста неприятности, и не искаше да е сам. Че кой би искал?

— Но протоколът не изисква…

Клиф вдигна ръка и ги погледна твърдо.

— Нека просто го направим.

— Тя не ти е… съпруга.

— Да, не е. Но е пилот и разбира от кораба.

— Първо ще питаме капитана — отвърна Абдус твърдо.