Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (29)

2.

Клиф се събуди, защото усети, че земята под него трепери. Примига сънено и огледа храсталака елипсовидни папрати, под които се бяха подслонили. В сенките не се виждаше и не шаваше нищо.

Но той усещаше лекото злокобно бръмчене отдолу. Тук нямаше геология, така че сигурно беше машина, движеща се по външната стена на Купата. Клиф се изправи и закрачи бос, за да усети вибрациите. В едната посока сякаш бяха по-силни и той тръгна натам. Птиците се разшаваха и започнаха да чуруликат възбудено.

След това шумът започна да намалява и когато Клиф стигна до някаква огладена скала, изчезна съвсем. Явно източникът беше отминал. Може би беше подвижна платформа, асансьор или нещо подобно.

В този момент забеляза, че е излязъл от дърветата. Почувства се сам и уязвим. Погледна към небето, което за щастие бе празно, и побърза да се скрие. „Като уплашен гризач“.

Не успя да заспи пак. Беше сънувал леко еротичен сън с Бет. Най-големият проблем беше в безкрайния ден. Всички имаха трудности със спането, защото непрекъснато имаше нещо будно и активно, шумолящо в растителността и стряскащо нервите им. Въпреки това в момента останалите похъркваха и Клиф им завиждаше. Е, поне щеше да има време за мислене и планиране.

Легна отново и погледна към полускритата от растителността звезда. Струята беше като драскотина в небето, трептяща от завихряния и мърдащи нишки. В основата, където излизаше от звездата, се виждаха примигващи ярки светлинки. Започваше да свиква с небето тук, а това беше опасно.

Твърде много от нещата тук изглеждаха познати — внезапните светкавици, дъждецът, поривите на вятъра, — но бръмченето отпреди малко носеше важно предупреждение. Бяха на странно място и измамните прилики с познатия им свят бяха опасни.

Трябваше да използват всичко и най-вече заблуда. Разкъсваха се между нуждата да останат скрити и желанието да проучват. Бяха маскирали превозното си средство, за да е с цвета на пустинята. Отдалече не се виждаше, но отблизо движението привличаше погледа. Въздушните патрули, които мяркаха в далечината, засега ги бяха пропуснали и Клиф се надяваше, че губят интерес, защото ги забелязваха все по-рядко. За щастие в пустинята явно не живееха интелигентни същества.

Но неговата петорка ставаше все по-гладна и навъсена. Бяха се научили да откриват и да застрелват дивите гущери, които живееха по скалите. Месото им беше жилаво, но когато го опечаха, им даваше така нужните протеини. Ядяха настървено. Беше им по-трудно да откриват карбохидрати, а водата винаги бе проблем.

Клиф опитваше да открие ядливи растения, но не беше лесно. Това бе извънземна екология, на всичко отгоре без нощ. Какво причиняваше това на растителната еволюция? Какви защитни механизми развиваше? На Земята основната защита срещу хищници бяха отровите. Типичен пример за ефективност беше тютюнът в тропиците, където нямаше зима, която да убива насекомите.

Но в тази купа също нямаше зима, която да спасява растенията и животните от постоянното хищничество. Клиф очакваше да се натъкне на множество отрови, маскировки и заблуди. Вече бе открил растения, които приличаха на камъни и дори скелети. Жилавите гущери светкавично отскачаха встрани, защото имаха два предни крака и един заден, пригодени за резки скокове. Какво ли ги застрашаваше? Еволюционното приспособяване означаваше, че наоколо има по-едър хищник, но досега не бе виждал такъв. Може би този регион си беше под доминацията на гущерите.

Хората бяха нови тук и повечето същества не им обръщаха внимание. Понякога големите птици връхлитаха и се опитваха да им изкълват очите, явно бъркайки ги с някаква по-лесна плячка — но каква?

Всички бяха отслабнали. Хауард, който беше като магнит за всякакви падания и контузии, си беше направо изпосталял. Разчитаха на Клиф да открива храна и той имаше спорадичен успех, но идеите му вече се изчерпваха.

Чу шум и автоматично посегна за лазера.

— Събуди ме — каза Ирма и седна до него.

— По-добре лош сън, отколкото никакъв — отвърна Клиф и й подаде парче от странния плод, който бе открил. Приличаше на риба балон с кичури лилава коса, но беше сладък.

— Бива го. Дори ми харесва повече от мангото.

— Срязах го, помирисах го, облизах го — това е всичко, с което разполагаме в момента. Иска ми се да имах полева екипировка, за да изследвам потенциалните храни.

— Горите, в които скитахме отначало, бяха с по-киселинна и влажна почва — каза Ирма. — Тукашната е по-суха и алкална.

— Като повечето пустини на Земята.

— Именно. Значи може да използваме интуицията си и да разгадаем какво тук може да ни е полезно. Виж там…

На няколко метра от тях имаше папратови растения и трънливи храсти, а по по-големите дървета висяха изкушаващо бодливи сфери.

— Да ги пробваме.

Изкатериха се по грубата кора и свалиха два големи овални плода.

— Интересно — каза Ирма. — Тези листни израстъци приличат повече на пипала.

Клиф разряза единия плод.

— По кожата има кафяво покритие, като растителната ръжда. Но какво ли означава това тук?

Помириса розовата сърцевина. Не миришеше гадно, но пък той си нямаше представа от миризмите на това място. Отряза едно парче и го гризна — в устата му нахлу сочна сладост.

— Може да е отровно, но е страшно вкусно…

— Ще изчакам да видя дали ще се гътнеш — усмихна се Ирма.

Изчакаха да видят дали стомахът му ще се разбунтува, но това не се случи.

— Според мен трябва да спим на смени — каза Ирма. — Да държим по двама на пост и да се сменяме през четири часа.

— Може да опитаме. Но ще е трудно да се спи в пясъчния кораб.

— Трябва да се движим, ако искаме да научим нещо.

— Така е — но почвам да се чудя какво правим, като просто се щураме наоколо. Определено не се приближаваме към опознаването на това място.

Ирма го потупа по рамото.

— Не се отчайвай. Всички следваме примера ти.

— Какво? Аз не съм начело.

Тя се ухили.

— Напротив, независимо дали ти харесва.

— Според кого?

— Приматско поведение. Не си ли забелязал? Останалите си казват мнението, спорят, но гледат теб.

— Не, не съм забелязал — изсумтя той. — Ейби и Тери ме тормозят доста.

— Защото са уплашени. Всички сме уплашени. Понякога това се изразява в гняв.

— Е, радвам се, че го спомена. — Уханието й след вчерашното къпане в езерцето го разсейваше. Той усети някакво неудобство и се върна към по-общите теми.

— Виждам някои стари черти, които се появяват заради стреса. Другите призовават вътрешната си мъжественост, сякаш слагат броня. Не че и аз съм имунизиран.

— Ти не се пънеш като тях.

Клиф се подсмихна тъжно.

— Като тийнейджър се упражнявах пред огледалото да пуша и да изглеждам печен. — Ирма се засмя и Клиф се изчерви. — Сериозно. С ракови пръчици! Освен това впечатлявах гаджетата, като форсирах двигателя на светофарите.

Тя отново се засмя.

— Имал си кола с вътрешно горене?!

— Наследство. Лицензът струваше цяло състояние. Веднъж изпробвах трийсет вида слънчеви очила, за да открия точния гъзарски вид. Говорех с хора като Тери и Ейби за коли и пищови и обикновено държах бира. И… — Той я погледна. — Носех толкова тесни дънки, че топките ми бяха смачкани и имах обриви.

Ирма се разхили и се плесна по коляното.

— Това звучи толкова зле, че трябва да е истина.

— Аха. Беше малоумно и тогава, както и сега — но Тери и Ейби се преструват на спокойни, а не са.

Тя кимна.

— Понякога преструвката е толкова дебела, че можеш да я режеш с нож. Виждам как ни гледат и крият страховете си. Добро наблюдение, Клиф.

Той я погледна.

— Може би вече свикнахме да сме уплашени. Но аз не…

Тя го хвана за раменете и го целуна. Дълго. След това го пусна, отдръпна се и го изгледа равнодушно.

— Трябваше да го направя.

— Аз, виж, аз…

— Знам, че си женен. И аз съм омъжена.

— Надявам се, че не съм…

— Да си дал сигнал ли? Не, по дяволите. — Тя си пое дъх и заговори трескаво: — Ние бягаме по някакъв скапан артефакт, който не разбираме, и може да ни заловят всеки миг. Да ни убият или нещо по-лошо. Така че според мен обичайните правила не важат.

— Аз…

— Не искам да споря, Клиф. Но двамата с теб трябва да поддържаме тази група, а аз се чувствам толкова самотна, сякаш съм на ръба и трябва… по дяволите, и аз не знам какво искам да кажа.

Той се усмихна.

— И аз, но… ми харесва.

Спогледаха се продължително, оставяйки момента да набъбне.

Ирма повдигна вежди и се усмихна криво.

— Знаеш ли, въобще не ми пука какво мислят за нас.

— Доводите ти са валидни. — Клиф се чудеше какво прави, но умът му кипеше. Знаеше, че силно се нуждае от това.

— Никога не съм харесвала секса на дневна светлина.

— Аз пък никога не съм бил придирчив.

 

 

— Не постигаме нищо — каза Тери.

Ирма изсумтя и сръчка малкия пращящ огън. Клонките бяха сухи и нямаше пушек.

— Живи сме, нали? Миналата седмица нямаше да се обзаложа за това.

Ейби изсумтя и изви скептично устни.

— Седмица? Това проклето място прави времето безсмислено.

— Според стандартното време. — Ирма вдигна комуникатора си.

Всички бяха техничари и се придържаха към стандартното време с дигиталните си устройства, които бяха обновени на борда, защото „Слънцетърсач“ имаше значителен относителен времеви ефект, противно на нормалното земно време. Ейби се наведе към огъня, където се печаха шишовете с тъмно гущерско месо.

— Казвам, че това място е направено да обезсмисля времето. Кой строи толкова голямо нещо, което няма сезони, промени, вариативност?

— Някой, който предпочита предсказуем живот — отвърна спокойно Клиф.

При тези думи Тери подскочи.

— Да! Нещо наистина странно. Тези големи пернати, които видяхме — те управляват това място. А ние побягнахме от тях!

— Щяха да ни пленят — отвърна му Хауард. Контузиите му го караха да се мръщи, докато се наместваше от другата страна на пращящия огън.

— Може би просто искаха да поговорим — каза Тери.

— Не ми приличаше на покана — обади се Ирма.

— Вижте! Проблемът с извънземните е, че са извънземни. Може да сме останали с погрешно разбиране.

Ейби поклати глава.

— Няма значение. Не можем да живеем вечно тук. Какъв е планът?

Клиф въздъхна. Ирма беше права — всички се водеха по него. Искаше му се да е по-сигурен, но въпреки това заговори:

— Ще се спотайваме. Ще се придвижим с пясъчния кораб към огледалната зона. Движим се с добра скорост. Може да стигнем за около месец.

— Тук месеците не важат.

— Е, все някак трябва да отчитаме времето — каза Ирма. — Да го наречем милион секунди, а?

Останалите се засмяха — най-доброто, което можеха да направят в тази ситуация. Клиф ги огледа и реши, че моментът е подходящ.

— Надявам се да открия някакъв достъп до огледалната зона. Видяхме, че там, близо до дупката, има големи конструкции. Тези, които управляват това нещо, сигурно са някъде там.

Тери гневно поклати глава.

— Трябва да говорим с тези същества. Вижте какво са построили!

— Е, и? — попита Ирма.

Тери примигна.

— Да са доближим до населените региони. Стигаме сме се мотали из пустинята.

— Съгласен съм — обади се Хауард.

— Не ми харесва да играем по техните правила. Може да си мислят, че сме нашественици и че трябва да ни елиминират.

Ейби се намръщи и вирна брадичка.

— Ние избягахме, забравихте ли? Може да не са доволни от това.

Тери поклати глава.

— Сигурен съм, че ще научим повече, ако ги наблюдаваме отблизо, а не да се мъчим да пътуваме милиони километра до Дупката.

— Как? — настоя Ирма.

— Когато вчера се покатерих на онова сухо дърво, видях тъмна ивица ей в онази посока — отбеляза Ейби. — Зеленикава. Може да е гора.

— Ще има повече дивеч и по-добри укрития — каза Тери. — Да тръгнем натам и да потърсим някакви местни. Да ги наблюдаваме и да се учим.

Докато обсъждаха идеята, Клиф ги гледаше. Познаваше типове като Тери в университета. Хора, които обичаха да се мотаят, да пият и да философстват и на пияна глава да ти обясняват какво да очакваш от живота. Общо взето стандартни задници. Клиф почти не беше контактувал с Тери, когато подбираха екипажа, преди векове в реалното време. Но сега, докато го опознаваше, беше доволен, че не разполагат с алкохол. С няколко питиета Тери можеше да причини сериозни проблеми в групата. А може би и без тях.

Да, увереността пред лицето на колебанието беше добра стойка за лидер. Но само ако бе подплатена с много мисъл.

— Предлагам да гласуваме — каза Ейби.

— Става — обади се Хауард за пръв път от доста време. Продължаваше да чопли неприятната драскотина на прасеца си.

— Кой е за предложението на Тери? — попита Клиф. Три ръце — Ейби, Хауард и Тери. Клиф сви рамене.

— Добре. След като хапнем, тръгваме.

— Иска ми се да бях на „Слънцетърсач“, а не да бягам и да се крия — заяви с копнеж Ирма.

Останалите кимнаха.

Малко по-късно Клиф осъзна, че тя има право. Но тук си имаше и добри страни. Можеха да работят със същността на проблема, да проучват мястото, а не да стоят безсилно в орбита. А и не беше скучно. „Приключение е, когато някой друг рискува живота си някъде далече…“

Тъкмо беше изсъхнал от плуването в топлото езерце насред пясъците. Чувстваше се отлично. Изпи чаша вода и счупи една от шушулките, в които имаше копринени нишки. Все едно ядеше сладникава паяжина. Водата беше несравнимо по-добра от рециклираната блудкава течност на кораба, а въздухът ухаеше свежо. Химическите тестове показваха, че няма микроби, с които телата им да не могат да се справят. Редуинг със сигурност не дишаше толкова добра смес.

Отне им два дни да прекосят пясъка, който свистеше под кораба, и да стигнат до гората. Повърхността на пустинята беше сякаш гланцирана и когато спираха, Клиф взимаше проби и ги разглеждаше с полевия микроскоп. Материята беше твърда, но жива — бактерии, лишеи и мъхове, смесени в пясък. Може би просто изчакваха следващия дъжд, за да се възродят. Научиха по трудния начин, че трябва да заобикалят по-тъмните петна, които пробиха дупка в корпуса на кораба им. Светлите части им даваха по-добра скорост. Местността изглеждаше древна, а редките дюни бяха твърди и полирани. Имаше параболични дюни, звездовидни дюни, както и прави, с обли била. Клиф осъзна, че колкото по-празна е земята, толкова по-лесно може да дава точни имена на чертите й.

Подминаха някакво възвишение и се натъкнаха на каньон.

— Там има зеленина — каза Ирма и посочи.

— Да направим почивка и да огледаме — предложи Хауард.

Останалите кимнаха. Бяха се схванали от седене в кораба и дърпане на въжетата за управление.

Оставиха Хауард да пази, тъй като все още куцаше от едно предишно падане.

Двукилометровият преход до каньона не беше лек, защото трябваше да прекосят пресъхнало речно корито, пълно с пясък.

Страничните канали изглеждаха древни и Клиф държеше сенките им под око. От ерозиралата земя стърчаха каменни руини и изкривени метални конструкции. Тери вдигна няколко парчета от земята, но бяха твърде ръждясали, за да разбере предназначението им. Скоро се натъкнаха на рухнала сграда от дълги каменни блокове, бледи отстрани и изгорели по ръбовете.

— Пожар? — предположи Ейби.

— Така изглежда. — Ирма дръпна едно от парчетата и цялата каменна грамада поддаде и рухна. Всички отскочиха встрани.

Под срутилите се камъни лъсна метал и те почнаха да го разчистват. Приличаше на голяма кутия.

Ейби употреби голяма част от заряда на лазера, за да я разреже. Използваше най-силната честота и най-мощните настройки, но материалът бе по-твърд от познатите им сплави. Накрая успяха да отворят кутията. Вътре имаше метални решетки, обвити с поликарбон, и някакви странни черни плоскости с портове и жички.

— Прилича на електроника — каза Тери.

— И какво прави според теб? — попита Клиф. Това не беше по неговата част.

Ейби разпръсна металните решетки по белите камъни.

— Няма значение. Въпросът е с какво може да ни е от полза.

— И с какво?

Ейби се ухили. Беше кисел през последните дни, но сега, пред техническото предизвикателство, се бе оживил.

— Можем да усилим антената. За комуникаторите.

— Няма да е лесно да се настрои съпротивлението.

— Обичам предизвикателства.

Не откриха почти нищо повече освен отдавна срутени сгради. Сред руините нямаше очевидни ресурси нито примитивни видове като в долнопробните филми; нямаше нищо.

Електрониката беше твърде тежка за носене, но Ейби искаше решетките.

— Добре — каза Тери. — Но ще си ги мъкнеш ти.

Докато вървяха към кораба, Клиф се чудеше как се е оформила тази пустинна зона и дали тукашният климат се нуждае от обширни пусти местности, за да функционира. Трябваше да има мащабни атмосферни движения на водата, също като на Земята, но той не успяваше да разбере как работят нещата тук само по движението на облаците. Земният въздух се движеше в няколко кръгови маршрута и накрая всичко се решаваше на полюсите. Но единственият полюс на Купата бе в региона на Дупката. Как ли се отразяваше това?

И Земята, и Купата се въртяха, така че и в двете действаше кориолисовата сила — с всичките й усложнения като ураганите. Но самият размер на Купата го караше да се чуди дали въобще е възможно тук да важат същите правила. Циклоните зависеха не само от въртенето, а и от нагряването и атмосферата. Тук мащабите бяха хилядократно по-големи!

На Земята имаше странности и възприятия, които бяха погрешни, но може би важаха тук. Хората мислеха, че водовъртежите се въртят различно в северното и южното полукълбо, но това бе илюзия. Щеше да е забавно да провери дали е вярно и на това място.

Тези мисли изглеждаха безкрайно завеяни, докато се носеха под постоянното слънце. От време на време казваха по нещо, но бе по-добре да мълчат и да наблюдават околността. Имаше съвсем малко животни, а птиците бяха подозрително по-големи от земните. Явно предпазливостта беше универсална политика.

Той се подсмихваше, докато дърпаше въжетата, за да настрои платното, и слушаше свистенето на носа по пясъка. Гледаше потния си екип и се чудеше колко дълго ще издържат. Членовете на екипажа на „Слънцетърсач“ не бяха податливи на емоции, викане, обиди, сълзи, обяснения в любов и омраза или напускане на срещи. Нямаше биполярни, нито пък гении. По-скоро бяха членове на трезвата, корава, но умерена раса. Безкрайно образовани и практични като кламери. Разсъдливи, стабилни, скептични и внимателни по отношение на новите идеи, но — и това бе критерият, който отсяваше кандидатите като горещ нож, режещ масло, — с апетит за приключения. Странна група от реалисти, които искаха да се гмурнат във фунията на времето и да излязат след няколко века на странно, ново място, готови за опасности и нетърпеливи за величие. Не си падаха по прегръдките и комплиментите, нито по нежния комфорт.

Духът им се повиши, когато гората се промени от далечна ивица на хоризонта в гъсталак от дървета. Скриха кораба и тръгнаха с извадени лазери. Скоро откриха вода. В по-тъмните вирове имаше риби с жълтеникави перки и Хауард успя да хване пет, само с корда и кукичка, без стръв. Истински пир! А водата беше по-сладка от шампанско.

На около километър навътре имаше гъсталак от ухаещи храсти, който им предложи известна доза тъмнина. Пропълзяха вътре и заспаха незабавно.

На закуска отново имаше риба.

— Време е да установим база и да оставим малко от екипировката — каза Тери. — Писна ми всеки път да събирам всичко.

— И да разузнаем — обади се Ейби.

Клиф не искаше да зарязват екипировката, но Тери имаше право. Дори при ниската гравитация ремъците на раниците се впиваха в раменете след целодневно скитане.

Скриха по-тежките инструменти под едни скелетоподобни дървета и отбелязаха мястото. След това тръгнаха, като използваха отработените методи. Ейби и Тери се движеха отпред, вляво и вдясно. Отзад вървяха Клиф и Хауард, а помежду им Ирма. Не излизаха на полянките и не говореха, ползваха само сигнали с ръце.

Растителността беше странна. Лозите се извиваха конвулсивно, сякаш опитваха да пробият дебелата си обвивка. В гората се чуваха дребни невидими животни. Птиците крякаха забързано, а не чуруликаха като земните. По някое време чуха заплашително бръмчене и видяха гъст храсталак от скупчени кафяви растения с трептящи листа, които бръмчаха като пчели. Клиф не виждаше смисъл от тази динамика, освен ако…

— Може би са като вятърни мелници и генерират енергия — прошепна той на Ирма.

— За какво?

— Не знам.

Заобиколиха жужащата мрежа, която бе широка стотина метра. Клиф се зачуди дали тази изкуствена екология не използва и директно генерирана електрическа енергия, а не само слънчевата. Може би цялата структура бе една гигантска електрическа система. Космическият вакуум беше само на няколко метра, а металната конструкция можеше да предава електричество до далечни точки. На въпроса „защо“ нямаше отговор.

— Оттам се чува някакъв странен шум — обади се Тери и посочи наляво. Вслушаха, се и чуха тракане, сумтене и скимтене.

— Ей там има хълм — каза Ирма. — Да се покатерим на дърветата и да огледаме.

Изкачиха няколкометровото възвишение и се покатериха на извитите дървета.

— Птиците! — прошепна Хауард.

Клиф се изкачи по един клон, който не спираше да го боде с трънчетата си — естествената защита на дървото срещу някакъв хищник, — и видя поляна, над която кръжаха странни машини. Четири въздушни коли, държащи се на метър-два над изумрудената зеленина. В отворените им кабини имаше по двама или трима от Птичите хора. Въздушните коли се движеха в кръг и Клиф зърна плячката им — едро животно, което подскачаше по поляната. Имаше три крака и се опитваше да избегне ловците. Голямата му космата глава се въртеше трескаво в търсене на път за бягство.

От една от колите полетя копие и удари животното в хълбока. То изскимтя и отскочи. Една едра птица се изправи в колата си и също хвърли копие, но пропусна. Колите се движеха в схема, сякаш това беше някаква игра или ритуал.

Животното изскимтя отново, когато в тялото му се заби ново копие, и се олюля.

Следващото копие сложи край на мъките му и животното падна и застина.

Колите кацнаха и Клиф се възхити на безшумната им грация. Дали бяха с магнитно задвижване? Имаше логика, ако разполагаха с мощни електромагнити. Проводниковата структура на Купата се намираше на няколко метра отдолу и осигуряваше повърхност, позволяваща на колите да се движат чрез магнитно съпротивление.

— Това животно е месоядно — прошепна Ирма. — Предимно кости и мускули. Птиците ловуват за спорта.

Клиф видя, че е права. Деветима Птичи хора бяха оформили кръг около убитото животно и танцуваха странно, с поклащане и завъртане, като вдигаха ръце нагоре и пристъпваха бързо. След това нададоха крясък, наобиколиха звяра, вдигнаха копията, които бяха извадили от трупа му, към небето и извикаха отново.

Изглеждаше примитивно, но разбираемо.

— Те са като първобитните ловци! — каза Тери.

— Не използват мощни оръжия като пушки — допълни Хауард. — Само копия, стрели и гароти.

— Може би не искат да увредят повърхността на Купата — каза Ирма. — На места е съвсем тънка.

Слязоха на земята и се отдалечиха. Клиф си помисли, че този огромен свят е нещо като парк. За Птичия народ.

Върнаха се да вземат екипировката си и продължиха проучването. Беше твърде рисковано да оставят нещо — освен платноходката, която беше резервен вариант за бягство в пустинните земи.

Клиф и Ирма отбелязваха множеството форми на живот, които срещаха, включително нещо подобно на броненосец. Създанието пълзеше без крака, само на бронираните си плочки.

— Бронирана змия — каза Ирма.

Тери искаше да го убият за месото, но Клиф не беше сигурен дали става за ядене. А не искаше да убива само по предположение, макар да бяха гладни.

Около потоците имаше достатъчно от противните гущери и се задоволиха с тях. Те бяха агресивни, но глупави и се ловяха лесно. Ейби събра сухи дърва, за да не димят. Опекоха мазното месо и започнаха да обсъждат видяното, докато ядяха. Нещата изобщо не изглеждаха успокоително.

Дремнаха и се събудиха с обичайното схващане от спането на открито. Закусиха с остатъка от гущерите и продължиха в гъстата гора. Мисията им беше да изследват и проучват и Клиф се движеше внимателно, като не позволяваше на несигурността да го командва.

От някакви високи дървета се разнесе силен шум. Отляво се чу крясък и те тръгнаха предпазливо натам. Последва басово ръмжене и нови крясъци.

Стигнаха до една широка поляна и я заобиколиха. Малко по-нататък гората свършваше и Тери им махна да се движат приведени.

Във високите клони над главите им се разнесе дърдорене и Клиф се надигна и се огледа.

Цялата гора беше оживена, но най-силно се носеха крясъците на приматите — маймуни, но по-едри и странни. В крясъците имаше някаква система: отривисти ноти, носещи се по основната басова линия, като изпети думи.

Клиф се промъкна до последните дървета и вдигна бинокъла към каменистата равнина.

Осмина Птичи хора преследваха група примати.

Бяха на около двеста метра.

Птичите хора тичаха с високи подскоци. Носеха някакви инструменти в дългите си ръце. Перата им бяха в жълто и алено. Възлестите им крака бързо стопяваха разстоянието между тях и плячката им.

Бягащите примати бяха високи, с дълги крака и още по-дълги ръце — имаха по четири. Крещяха разтревожено, а после внезапно се разделиха на групи по трима.

А после Клиф видя нещо невероятно. Всеки последен в тройките спираше и стреляше по преследвачите с нещо подобно на арбалет. Изстрелите бяха неточни и Птичите хора лесно отбягваха стрелите. Стрелялият примат хукваше напред, а следващият в тройката спираше и също стреляше. Междувременно този в средата презареждаше.

Навсякъде летяха стрели. Приматите и птиците пищяха и викаха — истинска суматоха.

Един от Птичите хора бе уцелен, но стрелата просто заседна в плътната перушина и той я измъкна и я захвърли встрани. Приматът вече се бе затичал, а следващият спираше и се прицелваше — класическа тактика за отстъпление. Този път стрелата улучи точно и една птица преплете крака и се строполи.

Птиците нададоха гневно крякане, ускориха и се изравниха с приматите.

Нещо светна ярко и над равнината отекна гръм. Няколко от Птичите хора стреляха едновременно и приматите избухнаха в пламъци. Писъци, падащи тела и мятащи се крайници.

Останалите примати се паникьосаха, разпръснаха се и побягнаха; само малцина се опитваха да стрелят.

Птиците ги прегазиха. Някои даже не ползваха лъчевите си оръжия, а подскачаха във въздуха и се стоварваха върху приматите. Клиф чуваше звука на чупещи се кости.

Последният примат се завъртя и закрещя към птиците, но те просто скочиха върху него и почнаха да го тъпчат.

А после затанцуваха над труповете, като издаваха силни резки звуци. Острите им клюнове се забиваха в телата на приматите, ръцете им се стрелкаха към небето с радостна енергия.

Клиф гледаше ужасен.

— Господи! — прошепна Тери.

Клиф си бе помислил, че това място е някакъв парк.

Със сигурност не и за приматите.