Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (38)

2.

Мемор направи ритуалните стъпки, разпери пера и се поклони, преди да заеме мястото си.

По стените на огромната зала се стичаше топла вода, която капеше по камъните и я успокояваше преди предстоящата схватка. Това би трябвало да е скромна среща — за да се свърши повече работа, — но министърът бе предпочел тази голяма церемониална сграда може би за да наблегне на сериозните грешки на Мемор.

Единствената й приятелка, Сарко, се приближи, поклащайки бедра.

— Добре дошла, порицавана. Нека ти помогна.

В сравнение с почти пирамидалните Птичи хора Сарко беше висока и елегантна. Приятелството им бе нетипично, защото Мемор беше по-сериозна и мълчалива. И двете осъзнаваха, че другата разполага с нужните допълнителни социални умения. Гъвкавото държане на Сарко я правеше отличен социален експерт. Тя се стараеше да познава всички и разясняваше на Мемор текущите интриги. В замяна Мемор я пазеше от оплаквания, че Сарко рядко дава идеи, допринасящи за общата цел. Социалните борби бяха полезни, за да смазват скърцащата машина на йерархията. Приятелството им произлизаше още от древни времена, когато и двете бяха мъжки. Колко скандали бяха предотвратени на косъм! Колко злословия бяха пресечени! В добрите стари дни.

— Благодаря, мила — отвърна Мемор. — Какво можеш да ми кажеш?

— Ще се наложи да изтърпиш обичайните дребни процедури. Приобщените — не че твоите примати са такива, нали — номинално подлежат на кодекса. Особено ако — Сарко демонстрира закачливост с цветовете на перата си — сеят безпорядък.

— Те са умни — призна Мемор.

— И трудни за залавяне! Имаше множество примери на последната среща. Жалко, че не можа да присъстваш, беше вълнуваща. Разбирам, че тези примати не се прости като нашите, които само висят по дърветата. Нищо чудно, че са избягали, изглеждат доста умни. И коварни! Разбрах, че са се измъкнали от няколко сериозни издирвания и вече… — Сарко направи пауза — са убили няколко от Народа? И са отмъкнали кола…

Мемор размърда пера в знак на съгласие.

— Истина е. Информацията изтича. Сами се опитват да си подпишат присъдата.

Сарко се взря в лицето й.

— Нали разбираш, че най-добрият начин да спасиш кариерата си е като се съгласиш, че трябва да бъдат екзекутирани?

— О, напълно.

— Нали ще го направиш? Моля те.

— Мисля, че си играем с огньове, които не разбираме, и трябва да сме внимателни. — Мемор беше запланувала това изречение и не беше лошо да го пробва с приятел.

— Това няма да се приеме добре от Дълбокомислените, приятелко.

Бърз страничен поглед.

— Приятелко, може ли да разчитам на подкрепата ти?

Смирен поклон.

— Уви, аз имам малко власт.

— Използвай каквото имаш. Аз оцелях в Цитаделата на възпоминанието въпреки порицаването.

— Дано да се справиш добре и тук. — Сарко се върна към обичайното си щастливо настроение, разпервайки сините си пера.

Мемор я последва през лабиринта, радвайки се на бързите движения. Сарко беше съобразителна, макар и не особено интелигентна. Беше отворена към обширните ментални пейзажи, но предпочиташе лековатата радост от социалните взаимоотношения.

Един Екосистемен учен се приближи и Сарко отстъпи.

— Искаш ли препитание? — дойде традиционният въпрос.

— Не преди останалите — отвърна Мемор с традиционния отговор. Ученият разпери пера в рутинно одобрение и представянето приключи.

В този официален миг се появи една Водачка на ято, седна и кимна, като разпери властно перата на врата си.

— Започваме.

Във влажната зала се разнесе приемащото пърхане.

Първата точка беше разочароваща. Един Екосистемен инженер представи най-новия проблем. Водните храмове в Зона 28-94-4578 контролираха притока, така че племената нагоре по течението да не изразходват цялата вода и да създадат криза за долните. Въпреки екоуправлението дъждовете бяха намалели. Предотвратяването на задържането на водата от височините изискваше социално циментиране. Храмовете на влагата използваха обичайните ритуали субак, за да смесят общностите с церемонии и задължителното междуплеменно чифтосване. Иначе щяха да започнат да си скубят перата. Ако липсваше общност, реколтите щяха да пропаднат. В древните гори щяха да нахлуят дървари, овчари и крадци, за да отмъкнат каквото могат. Тази еволюираща криза заплашваше земи, по-големи от планети.

Разбира се, биологията се променяше навсякъде. В еволюционен смисъл съществата се подминаваха на път за някъде. Адаптирай се, еволюирай или умри — вечният ритуал. Но в този случай сушата ускоряваше работата на природата.

Мемор наблюдаваше как няколко Дълбокомислени се суетят над проблема. Многото вербални финтове не можеха да скрият трудните избори. Не се виждаше милостиво разрешение. Водачката на ято остави двете страни да се доизкажат и да пледират за каузите.

След това демонстрира крайното си решение — лош знак.

— В застрашения район няма да се приемат искания за дълголетие. Без обжалвания и без изключения.

Толкова. В залата се възцари тишина. Мемор чуваше нежния плисък на успокояващите води по стените. Водачката беше обрекла милиони на естествена смърт. Те нямаха право на специалните процедури, задържащи стареенето.

Водачката нареди почивка за размисъл и Сарко мигновено се появи до Мемор.

— Може би строгата присъда ще ти е от полза.

— Или пък просто задава тон на срещата — отвърна сухо Мемор.

— Понаобиколих… — Сарко винаги започваше със закачливо обещание, пърхайки с перата около очите си. — Според някои ти познаваш най-добре извънземните и трябва да водиш лова.

— Сигурна ли си?

— Да. Тези, които се съгласиха да говорят, са доста благосклонни към твоята кауза.

— Не искам да водя лова.

Перата по врата на Сарко настръхнаха.

— Но ти разбираш тези странни…

— Хрумвало ли ти е, че мога да се проваля?

— А, не. Ти имаш толкова безупречно досие…

— Това е първото нашествие от безброй дванайсеткубични цикъла. Нямаме опит. А и никой не се е сблъсквал с толкова зли дребни създания.

Елегантната глава на Сарко трепна и се килна на една страна. Перата около учудените виолетови очи настръхнаха.

— Освен теб! Останалите казват…

— Останалите не са минавали по моя път. Не искам да разменям един повод за екзекуция с друг. Ловът може да се провали, извънземните може да нанесат множество щети — и тогава ще има жертви сред нас.

Веселото изражение на Сарко изчезна.

— Не може да…

Призоваващият гонг отекна във високата зала. Мемор вдиша влажния въздух и усети горчив дъх; може би собствената й жлъчка?

Последваха още екологични въпроси. Движенията на Народа не следваха Дизайна. Мемор остави подсъзнанието й да скита, докато слушаше с едно ухо.

Всички живеещи организми се движеха по огромните полета на Купата. Едрите и по-ниско интелигентни представители на Народа, които живееха примитивно и обогатяваха диетата си с храсти и дървета, трябваше да се преместят — за да дадат шанс на гризачите да живеят от тревата, която обичайно никнеше след загубата на храстите. Тези примитивни видове не развиваха земеделие и трябваше да останат в диво състояние.

Популацията трябваше да се мести, а не да създава лагери и села. Водачката взе бързо решение и нареди унищожаването на примитивните лагери, за да накара поднародите да продължат. Те имаха своя роля в Дизайна и тя трябваше да им бъде припомнена.

Водачката припомни на всички, че Първоначалните са научили Великата истина, която ги управляваше: ако види нова, обширна земя, Народът нахлува и сее разрушение, а когато ресурсите се изтощят, започва война със съседите. При първия прилив на популация в Първоначалните времена дивият живот бе трябвало да плати или да загине. Бракониерите и дърварите превръщаха земята в бойни полета.

Чак след сериозни сблъсъци, които бяха заплашили самата Купа, се бе стигнало до Кодекса, управляван от учените. Постоянният, даващ сигурност ред нямаше алтернатива. Друго откровение учеше, че смъртта не позволява да излизаш от цикъла. В някои общества народите се опитваха да откажат ролята си и слагаха мъртвите си в ковчези и мавзолеи или пък ги изгаряха, а някои даже се замразяваха за бъдещо съживяване.

Всичко това бе неправилно, защото Купата се нуждаеше от тези тела.

— Буболечките и червеите трябва да ни изяждат — каза Водачката. — Това е цикълът и трябва да му се подчиняваме. Такъв е Дизайнът. Кодексът не предпазва моретата и земите от Народа, а за него — като избира дългосрочната перспектива. Кодексът учи на смирение, защото ни сблъсква с природата във вечния танц с другите видове.

При тази изтъркана фраза Мемор наведе глава и се зачуди как ще повлияе на нейния — уж не точно процес, но строгите лица наоколо не вещаеха нищо добро.

В този момент Сарко се изправи.

— Предполагам, че поуката е да запомниш, че не можеш да предскажеш поведението на система, по-сложна от теб. И ако искаш проектът да продължи да се развива, след като те няма, не предоставяш контрола на индивид или група със собствени планове.

„Аха“. Сарко привличаше огъня, за да освободи напрежението. И успя. Повечето издадоха насмешливи звуци, макар че някои само размърдаха пера.

— Това е твърде проста гледна точка — изкряка един възрастен учен.

Други само се засмяха.

Пернатата корона на Водачката настръхна раздразнено.

— За нас, учените, Дълбокомислените и всички останали под Астрономите, корупцията е просто подкупване, рушвети и връзкарство. Но за нисшите части на Народа, които живеят в непроменящия се статут на Купата, корупцията има съвсем различно значение. Тя се състои в провала да споделиш натрупаното с тези, с които си развил взаимозависимост.

— Това, естествено, е предсказуемо… — започна Сарко.

— Нашето разбиране за корупция има смисъл в култура на закони и институции — прекъсна я Водачката. — Техният свят е малък и определящата му черта е мрежата от зависимости и задължения, осигуряваща социалния ред. За тях корупция е да дадеш работа на роднина, въпреки че има други, по-квалифицирани. Да не правиш сделки със съплеменниците, защото би могъл да откриеш по-добри условия другаде. Намаляването на корупцията от този вид изисква… — гласът й придоби гробовен тон — решителност.

Тези, които виждаха накъде отиват нещата, запазиха мълчание.

— Полезно е да прилагаме цялата строгост на мерките си. — Водачката показа навъсена арка от пера в сиво и бледосиньо. — Припомням ви, че подобни социални отклонения се случват рядко, но в момента имаме враждебен елемент недалеч от териториите, в които водните храмове не могат да запазят равновесието.

Погледна многозначително към Мемор и продължи:

— Вижте състоянието на тези, които се обрекоха, като създадоха подобни заплахи. — Разклати сериозно тялото си и даде знак на слугите. Куполът над главите им се изпълни с пращяща енергия и се появи образ. Мемор потръпна, когато разпозна контекста.

Най-тежката мярка, с която разполагаха Астрономите, използвана срещу тези, които застрашаваха самата съдба на Купата, беше Постоянният ад. Дори самото му споменаване можеше да смълчи тълпата.

Съзнанията на тези, които нарушаваха Кодекса, се прекопираха, преди телата им да бъдат екзекутирани. След това те се събуждаха във виртуален, ментален Ад, от който не можеше да избяга никой. Никога.

Мемор беше минала през задължителната демонстрация на един-единствен Ад и никога нямаше да го забрави. Ето, че сега го виждаше отново, по целия таван.

Блестящо небе, оцветено в червено и кехлибарено. Отдолу имаше тресавище, пълно с кипяща лава. Водачката беше наредила да се ползват всички сетива и миризмата беше толкова силна, че направо дълбаеше главата й.

— Гледайте! — заповяда Водачката. Някои вече бяха започнали да извръщат глави и да навеждат очи.

Мемор се насили да погледне. Във вонящата лава бяха потопени обречените. Гърчеха се и крещяха с пискливи гласове. По телата им играеха огньове, носещи болезнена агония. Те не можеха да се измъкнат от пламъците и ги понасяха, като дървета, превиващи се в буря. Очите им гледаха умолително, защото знаеха, че ги наблюдават — като част от мъченията. От димящото небе падаха камъни и разплискваха кипящата тиня.

Първият път имаше за цел да я образова и тя не бе забравила урока. Сега Водачката искаше да наложи дисциплина. Мемор потрепери, защото съобщението беше ясно насочено към нея.

Водачката кимна. Изображението и миризмата изчезнаха. Водачката се намести доволно, а в залата се разнесоха въздишки и тревожно мърморене.

Всички чакаха, а Водачката оставяше напрежението да се натрупа. „Тя си играе с мен“. Накрая Водачката заговори бавно:

— Бюрото по Приобщаване има за Министър на проучванията всепризнат Дълбокомислещ. Сега той ще представи наблюденията си, а нашата гостенка, Мемор, ще отговаря. Внимавайте, това са твърдите резултати от анализите на природата на тези… извънземни.

Дълбокомислещият — мъжки, разбира се, защото мъжкият щеше да стигне до границите, както се полагаше на праведната младост, — говореше доста бързо. Клатеше голямата си глава, за да подчертае думите си, и перата на врата му настръхваха. Изреченията му преливаха от мъжествена енергия.

— Това са умни същества, каквито не сме виждали да еволюират на Купата. — Дълбокомислещият наклони глава към публиката и в очите му се появи весел блясък. — Може би се е случило заради ролята им на изкушаващ дивеч. — Това предизвика бурен смях, очевидно целящ да разсее напрежението от изображението на Ада. — Но можем да отгатнем някои аспекти на еволюцията им от изненадващия им интелект.

Мемор знаеше накъде се насочва разговорът. Тя не беше толкова далече от мъжката фаза и можеше да отгатне нишката на мислите им. В крайна сметка това бе съществен женски талант. Еволюционната теория щеше да предскаже ясния шаблон на извънземните, а мъжките обожаваха теоретичните механизми. Налягането на някоя планета беше облагодетелствало катеренето по дърветата, а след това по някаква причина се бе променило и съществата бяха слезли на земята. Бяха се научили да ловуват. Ловуването в групи изискваше социална комуникация за откриване на плячка и координирането на атаки, което пък развиваше говори и език. На свой ред интелигентността действаше според социалните подсказки, така че засилваше груповото оцеляване при сблъсък със себеподобни. Това създаваше кооперация. Естественият подбор облагодетелстваше едновременно харизматичните лидери и аналитичните умове, които мислеха дългосрочно. Социалната пирамида се издуваше в средата, където бяха разнообразно компетентните.

— Но това са общи черти — намеси се Мемор с премерен риск, от който сърцето й се разтуптя. Усещаше киселия вкус на нервите в дъха си. — Виждаме накъде отива спорът. Самите ние сме еволюирали по подобен начин на нашия Дом.

Споменаването на Дома беше дързък ход, но трябваше да го направи. Мемор разпери пера, променяйки цветовете им.

— Тези същества са дребни! Липсва им преимуществото на размера и не би трябвало да са много успешни.

Дълбокомислещият отметна глава и показа ярък прилив на насмешливи цветове.

— Дори и неспециалистите трябва да знаят, че размерът може да се окаже пречка. — Нападката предизвика хихикане. — Лесно е да станеш едър и глупав, но да запазиш сигурност… Ние — Народът — сме открили баланс. Станали сме умни, но размерът ни е позволил да развием изкуствата на цивилизацията. Обществата ни са съзрели. Научили сме се да пазим най-големите добродетели. Научили сме се да приобщаваме други видове чрез модифициране на гените им, макар, разбира се, понякога те да се нуждаят от рекалибриране.

Мемор се изправи в пълната си височина, за да го предизвика. Изправянето беше риск, защото можеше да демонстрира обида. Но животът й беше заложен на карта. Очевидно Водачката бе решила да го демонстрира, показвайки Постоянния ад.

— Говорите за стратегии, които не разбираме напълно. Да, приобщаването е наш метод. Но трябва да напомня на Дълбокомислещия, че ние не знаем как сами сме еволюирали!

Мемор не очакваше тази атака да отрази аргументите на Дълбокомислещия и не беше изненадана.

— Според стандартната теория тези умения, плюс невероятното ни социално съзнание, са били решаващи — отвърна той. — Не съм изненадан, че не го знаеш, защото не си обучавана по еволюционни въпроси.

— Знаеш ли от какъв свят сме дошли?

— Разбира се. Най-добрите му части наподобяват много на Купата.

— Говориш за Великата равнина, за Дупката, за Отражателната зона или за друго?

— Това е въпрос за специалисти, който няма общо…

— Не знаеш, нали?

— Не съм казвал това. Смятам, че не е от значение в момента.

— Искам да отбележите, че Дълбокомислещият не отговори на въпроса.

— Достатъчно! — нареди Водачката. — Отклоняваме се от причината за идването ти тук, Мемор. Забелязвам, че използваш отвличане на вниманието, за да забавиш обективното обсъждане.

Мемор се усети, че е прекалила, и се поклони ритуално, като разпери пера три пъти с разноцветната шарка на разкайване. Присъстващите закимаха одобрително, а някои дори я поздравиха с пера за изпълнението на трудния поздрав. Обстановката сякаш се успокои, но Мемор знаеше, че това са просто учтиви маниери.

Дълбокомислещият заговори бавно, гласът му беше изпълнен с горчиви нотки:

— Тук присъстващата Мемор позволи на единствените заловени извънземни да избягат! Те са доста отдалечени от другите примати, които се измъкнаха още в началото.

— Как се случи това? — попита един от най-възрастните.

— Непростимо недоглеждане. Трябва да добавя, че отговорните командири вече са рециклирани.

— Това изглежда твърде жестоко — обади се някой от дъното. — Не сме свикнали на нашествия и нямаме хора с опит.

— Може и да е така — отвърна бавно Дълбокомислещият, — но вестта за рециклирането се разпространи и спомогна за дисциплината.

Тишина.

— И още не можем да открием онези, които се измъкнаха през въздушния шлюз? — попита възрастният член.

— Не, а те са истинска заплаха. Тези примати са свирепи, вече убиха няколко от нас и са на видимо по-нисък еволюционен етап. Но е адски трудно да бъдат заловени и убити.

— И нямаме никакви в плен? — Старият член разроши изненадано перушината по главата си.

— Точно така, заради Мемор — каза Водачката. — Единственият мъртъв примат е жертва на хищник, който останалите са убили. Всичко това става след бягството им от Мемор. — Тя я погледна намръщено и разпери перата на раменете си в знак на порицание.

На Мемор не й се нравеха тези злобни коментари, но запази мълчание.

Всички я гледаха и тя реши, че най-добрата тактика е да отвърне на погледите.

Дълбокомислещият не се поколеба.

— Има и друг въпрос. Това не са наистина рационални съзнания. Те нямат достъп до подсъзнанието си и не се познават.

Възклицания и мръщене. Мемор понечи да възрази на това навлизане в нейната специалност.

— Аз…

Дълбокомислещият я прекъсна:

— При тези примати винаги има мълчалив партньор в същата глава. Той може да се свързва със съзнанието им. Да, признавам, че дължим това откритие на Мемор. Но! Подсъзнанията им говорят само по време на сън. Мемор откри, че те получават идеи, които идват сякаш от нищото. Не думи и точни мисли, а образи и чувства.

— Но това не може да са значими идеи — обади се един старейшина. — Те са немотивирани.

Дълбокомислещият поклати глава в театрален жест и Мемор изскърца със зъби.

— Уви, трябва да ви докладвам, че отново благодарение на работата на Мемор знаем, че този „мълчалив партньор“ е развъдникът на примитивната им креативност.

— Но това е неефективно! — настоя възрастният учен.

— Очевидно не е на странния свят, от който произхождат тези дървесни обитатели и недодяланият им кораб. Еволюцията е предпочела да остави разделени съзнателната и тихата част на умовете им.

Ученият го погледна невярващо — с очи нагоре и оцветявайки врата си в червено.

— Но подобни ощетени същества, дори и разполагащи с технологии, не би трябвало да са заплаха за нас.

Дълбокомислещият махна заповедно и таванът над тях запращя с образ — извънземните примати, скупчени около огън. Публиката се разшава.

— Изглеждат доста безпомощни — каза възрастният учен.

— Не са. — Дълбокомислещият продължи с изображение на трима повалени Птичи хора, чиято екипировка бе плячкосана. Изгарянията по вратовете и главите бяха опърлили много пера. Пясъкът около тях бе напоен с кръв, а застиналите им очи гледаха изненадано.

— Сега се обръщаме към причината за тези събития — каза тихо Дълбокомислещият.

Мемор разпозна изображенията от собствените си доклади. Разбира се, Дълбокомислещият интерпретираше мозъчните скенери по собствен начин. Мемор се изправи.

— Аз не съм причината, о, Дълбокомислещи. Аз съм откривател.

— На какво?

— На стряскащия намек, че тези примати уронват разбирането на собствените ни съзнания.

— Това са глупости.

— Ти си мъжки, уважаеми Дълбокомислещ, и трябва да си по-отворен към нови идеи, още повече че си млад. Тези събития подсказват за болезнено ново прозрение. Тези същества са успели да избегнат рисковете на неокованото съзнание. Заключенията са…

— Много, но заплахата е ясна — прекъсна я Дълбокомислещият. — Ти ги остави да избягат. Единственото сигурно знание идва от трупа, който са оставили. Въпреки че са примитивни, очаквах поне да го погребат. Изучаването на тялото обяснява архаичния им произход. Имат органи, които едва функционират, някои даже са закърнели, особено в храносмилателната система. Естественият подбор не е имал време да се справи с тези прости недостатъци. А и видимо няма следи от изкуствен подбор.

Новината бе посрещната от крякания, изразяващи колебание.

— Как са тръгнали да пътуват между звездите, без да променят телата си? — попита един старейшина.

— Явно бързат — отвърна сухо Мемор.

Дълбокомислещият присви очи.

— Трябва да идват някъде отблизо, за да ни достигнат с толкова прост съд. Но според Астрономите на няколко светлинни години няма обитаеми планети.

Мемор видя, че смекчаването на тона му цели да спечели тълпата.

— Те ни настигнаха и спряха, за да кацнат — каза тя. — Очевидно не дойдоха със страхопочитание като предишните извънземни. Обикновено минаваме покрай някоя звезда и интелигентният технологичен живот идва с голямо уважение към величието на Купата. Съмнявам се, че тези същества, които очевидно са ни открили случайно, ще се присъединят към приобщените без сериозна съпротива.

Очите на Дълбокомислещия проблеснаха и той не пропусна възможността.

— Значи си съгласна, че трябва да бъдат убити?

— Разбира се. Но заключенията, до които водят…

— Няма да са от значение, щом загинат, нали?

— Говориш за това, сякаш е лесно. Но нещата не са толкова прости. Тези същества разполагат с ресурси, които не мога да обхвана.

— Но това е въпрос на демонстрация, нали? — Дълбокомислещият се прозя развеселено.

— Ако впрегнем…

— Уверявам те, че получаваме доклади от различни общности. Уви, групата, която избяга от теб, не е засечена. — Той разпери насмешливо перушината си. — Но мнозина забелязват приматите, които откраднаха въздушната кола. Виждали са ги в далечината.

— Тогава… чакай, защо Народът не ги атакува?

— Защото се движат в зона със слаба популация. Тези, които са ги забелязвали, не разполагат с далекобойни оръжия, по очевидни причини.

Общностите разполагаха само с оръжия с ниска мощност. Силните експлозии можеха да пробият обвивката и да изложат Купата на риск. Ако редките Приобщени бунтовници докопаха такива оръжия, това щеше да има катастрофални последици.

Мемор усещаше промяната на настроението в публиката.

— Дълбокомислещи, ако си прав, трябва да използваме някой, който познава тези странни примати — каза един възрастен учен.

Дълбокомислещият го погледна объркано.

— Аз пледирам за унищожението им…

— Но само Мемор знае как мислят, нали?

— Не се преструвам, че знам, но мога да усетя как ще реагират — каза тя.

Старейшината беше объркан и поиска обяснение с класическо разрошване на перушината и изкрякване.

— Мога да предвидя много от действията на тези примати, без да разбирам мотивите им.

Перата по главата на Дълбокомислещия започнаха да редуват кръгове от синьо и златно.

— Мисля, че Мемор доказа, че не знае…

— Тя е всичко, с което разполагаме — прекъсна го внезапно Водачката. — Тя е изучавала тези извънземни.

— Помислете за рисковете! — Дълбокомислещият огледа предизвикателно присъстващите. — От предишните ери знаем, че извънземните пристигат с планетарен начин на живот. Това ги осакатява. Разбира се, след като видят Купата на небесата и поживеят на нея, те разбират грешките си и намират равновесие. Приобщените са много полезни и когато се опитомят, подобряват живота на всички ни. Но те неизбежно страдат, по причини, вградени в гените им — носталгия по планетите си, по безсмислената смяна на ден и нощ, на сезони, предизвикани от въртенето на планетите, по неконтролируемо време. Те са податливи на подстрекаване. Тези нови нашественици могат да разпалят подобна носталгия в гняв и насилие и тогава…

Водачката вдигна ръце и в залата се възцари тишина. Водачката се обърна към Мемор и я изгледа продължително.

— Ще намериш начин да ги примамиш.

— Но… как? — поколеба се Мемор.

— Ти ги познаваш. Видяла си как се сплотяват, как говорят, как се променят лицата им. Тоест имаме работа със съзнание, което не контролира напълно израженията и показва на останалите какви емоции се вихрят в теб! Използвай това. Имаш две групи извънземни, които се скитат из величествената Купа. Те са общителни животни, нали?

— Да, срещаха се ежедневно, за да говорят и…

— Добре. Използвай го.

— Да ги примамя?

— Да, ако измислиш начин.

— Може ли да използвам Небесното командване? Мога бързо да покрия голяма територия, ако използваме летящи средства. Особено въздушните риби.

Водачката изсумтя.

— Би могло.

Мемор се поколеба и се поклони. Предпазливостта я караше да замълчи, но…

— Ами техният кораб?

— Какво по-точно? — Водачката не беше свикнала да бъде разпитвана.

— Корабът им орбитира около нашата звезда. Ами ако има способности, за които не знаем?

— Това със сигурност е въпрос за Астрономите. — Водачката се размърда, сякаш не беше мислила над това. — На съвета чух, че огледалата ни не могат да се задвижат достатъчно бързо, за да се фокусират върху кораба им. Той е достатъчно маневрен, за да избегне лъч.

— Във всеки случай малък кораб не би могъл да навреди на Купата — обади се един възрастен учен.

— Да, това е успокояващо. — Мемор се поклони и разпери почтително перата на качулката си. Хрумна й идея.