Т. А. Барън
Седемте песни (9)

5
Шутът

Късно на следващия ден, докато из тревите на Покварените земи проблясваха нишки златиста следобедна светлина, аз стоях на върха на едно възвишение. Долу се виждаха няколко кирпичени къщурки, подредени в кръг, а сламените им покриви сияеха като равнината наоколо им. Дълги дървени летви свързваха стените им, така че приличаха на деца, хванати за ръце. Ароматът на печено зърно погъделичка носа ми.

У мен се надигна очакване и страх от това, което ме очакваше. Това бе Каер Неитан, градът на бардовете. Знаех, че поетът Каирпре е обещал да се върне тук след Великия съвет, за да помогне на селището, тъй жестоко поразено от Стангмар. Знаех също, че ако има човек, който може да ми помогне да намеря майка си, това е именно Каирпре.

Нямаше да е доволен, че ме вижда пак толкова скоро, но той познаваше Сапфирооката Елън, чиито учител бе бил някога. Вярвах, че и той копнее за завръщането й. Не ми ли беше казал, че от нея е научил повече за лечителството, отколкото тя — от него? Може би знаеше някакъв начин да я преведе през завесата от мъгла край острова. Когато най-сетне бяхме отново заедно, щях да довърша работата си с радост.

Спуснах се по склона, а жезълът ми почукваше по земята в ритъм с Арфата, която пък ме потупваше по гърба. Заслушан в усилващата се глъчка от градчето, не можех да не си спомня зловещата тишина, която ме бе посрещнала при първото ми посещение. Посвоему тя бе по-силна от вилнееща буря.

Градът на бардовете рядко бе познавал тишината. Никое поселище във Финкайра не можеше да се похвали с история, по-богата на песни и предания, през вековете той е бил дом на най-вдъхновените разказвачи и певци по тези земи, както и тяхно първо поле за изява. Дори Каирпре, за чиято репутация бях разбрал от други, бе роден в една от тези къщурки.

Докато приближавах портите, все повече и повече хора излизаха от домовете си. Облечени в бели туники, те изпъкваха рязко на фона на сухата напластена пръст по стените, потъмнелите летви между къщите и празните сандъчета за цветя по первазите. Посегнах към Арфата, изкушен да напълня тези саксии с нещо повече от сенки, но се спрях — реших да изчакам, докато вляза в градчето.

Изникваха все повече хора, съвсем различни по възраст, височина и цвят на кожата и косата. Наред с белите туники обаче споделяха и още нещо — до един изглеждаха разколебани, несигурни. Вместо да се съберат на площада между къщите, те стояха по краищата му. Неколцина крачеха неспокойно пред праговете си, но повечето седяха на пътечките, обграждащи площада. Сякаш се бяха събрали по конкретна причина, но не можех да се отърся от усещането, че го правят неохотно.

В този миг насред площада пристъпи висок, мършав мъж с кафяво наметало над туниката. На главата си носеше странна триъгълна шапка, килната по пиянски. От периферията й висяха десетки малки метални топчета. Той заразмахва дългите си ръце, заплющя с ръкави и започна да ломоти нещо, което не можех да разбера.

Ненадейно се сетих защо къщите са подредени в кръг. Целият град беше театър! Бях пристигнал точно преди едно от изпълненията.

Стигнах до портите и спрях. За разлика от първото ми посещение, този път не ме посрещна пазач, насочил копие към гърдите ми. Вместо това ме поздрави прясно издълбана табела с надпис „Каер Неитан, градът на бардовете, добре дошли на всички, идещи с мир“. Отдолу разпознах един от куплетите на Каирпре: „Тук винаги песен лети, а истории отварят незнайни врати.“

Още щом пристъпих в града, от една от летвите скочи мършав чорлав мъж. Над очите му надвисваха рошави вежди, гъсти като бодлив храст. Изчаках го, подпрян на жезъла си.

— Здравей, Каирпре.

— Мерлин — прошепна той и разпери длани, сякаш щеше да плесне радостно с ръце. После погледна през рамо към мъжа, който рецитираше нещо, и промени решението си. — Радвам се да те видя, момчето ми.

Кимнах. Явно беше решил, че работата ми в Мрачните хълмове е приключена. Нямаше да е лесно да му кажа истината.

Каирпре отново погледна към мъжа на сцената и сериозните, почти скръбни лица на зрителите.

— Съжалявам само, че не дойде за по-радостно представление.

— О, няма нищо — прошепнах в отговор. — Изглежда този човек има дарба да разчувства така хората. Какво рецитира? Някаква трагична поема ли?

Веждите на Каирпре се качиха чак до косите му.

— Уви, не. — Той тръсна глава. — Горкият човек се опитва да бъде смешен.

— Смешен?

— Точно така.

Точно тогава се разнесе гръмко дрънчене и тракане. Изпълнителят бясно клатеше глава и мяташе шапката си във въздуха. Врявата идваше от топчетата. Звънчета! Разбира се. За да се смеят хората. Жалко, че звучаха по-скоро като звънтящи мечове.

Наблюдавах мъжа известно време. Ръцете му висяха немощно, беше прегърбен, а цялото му лице — челото, устата и дори очите — като че ли се мръщеше. Ефектът се усилваше от провисналата кожа на врата му.

Ненадейно той се загърна с тежкото си наметало, сякаш готов да произнесе реч, и бавно и скръбно запя. В гласа му обаче имаше повече ридания, отколкото мелодия, а щом си поемеше дъх, сякаш хълцаше. Аз, Каирпре и останалите жители на града потръпнахме. Макар че се опитваше да бъде смешен, песента на барда звучеше като погребален напев.

Запеят ли звънчета,

страха веднага оставете!

Тъгата упорита

в радост ще премине.

Весели бъдете, и щастливи —

шутът пристигна!

Скачам и лудувам,

от смях се заливам!

Със звънчетата нежни

ще ви радвам аз вечно.

Весели бъдете, и щастливи:

шутът пристигна!

Той продължи да вие, а аз се обърнах към Каирпре.

— Не знае ли как звучи? През живота си не съм чувал по-малко смешен човек.

Поетът въздъхна дълбоко.

— Мисля, че знае, но все пак продължава да опитва. Казва се Бъмбълви. Още от дете, когато плашеше птиците с пеенето си, мечтаеше да стане шут. Не просто шегаджия, а истински шут, който владее изкуството да облича мъдростта в хумор. Нарича се Бъмбълви Веселяка.

— „Бъмбълви Мъчителя“ ще му приляга повече.

— Знам, знам. И дървото се протяга към небето, ала не може да го стигне.

Междувременно гражданите изглеждаха също толкова унили, колкото Бъмбълви. Мнозина подпираха главите си в шепи, всички се мръщеха. Едно момиченце се отскубна от ръцете на майка си и се затича към дома си с развети черни коси. От изражението на жената личеше, че завижда на дъщеря си.

Обърнах се към Каирпре, който също се въсеше.

— Защо го слушат въобще?

— Един от, хм, хумористичните му рецитали, както ги нарича той, може да ти развали апетита за цял ден, само че и той като всеки друг жител на града има правото на едно изпълнение на рождения си ден. — Каирпре поклати глава. — Останалите са длъжни да слушат, дори тези като мен, които не живеят тук, но са имали нещастието да наминат точно днес.

Той махна с ръка към кръга, вече без да шепне.

— Спомням си всички наистина паметни изпълнения, състояли се на този площад. „Чук в нощта.“ „Съдът на илюзиите.“ „Обетът на Герейнт.“

Той се завъртя и посочи към една от по-малките къщурки.

— Поетесата Пуил, чиято тъжна усмивка е вдъхновила много томове поезия, написа първото си стихотворение в онази къща. — После той ми посочи една ниска къща с дървена веранда. — Там пък е роден Лаон Куция. Да не забравяме и Банджа, Жусива Жизнерадостната, Зифиан. Всички наричаха този град свой дом. И те, и още мнозина легендарни бардове.

Отново се взрях в Бъмбълви, който ломотеше и махаше с ръце.

— Този там ще стане шут само насън.

Каирпре мрачно кимна.

— Всички си имаме свои блянове, но малцина биха мечтали за нещо, толкова чуждо на естествените им наклонности! Едно време Бъмбълви е можел да бъде спасен с едно от Съкровищата на Финкайра — рогът, познат като Повелителя на бляновете. Помисли, Мерлин. Призователят, ако го надуе някой изключително мъдър човек, можеше да сбъдне най-съкровената мечта на всекиго, дори да е толкова недостижима, колкото тази на Бъмбълви. Затова толкова често го наричаха Рогът на Добрите вести.

По челото на Каирпре плъзнаха бръчки, по-дълбоки от белезите ми. Знаех, че си припомня прокобата на Рита Гаур, след която Повелителят на бляновете започнал да носи само зло. В това градче например се сбъднал най-лошият кошмар на всеки поет, бард или музикант — гласовете на хората замлъкнали напълно, самите им души били лишени от инструмента си. Затова при последното ми посещение Градът на бардовете бе тих като гробница. Изражението на Каирпре показваше, че макар след падането на Крепостта под покрова проклятието се бе вдигнало, споменът все още е жив.

Камбанките по шапката на Бъмбълви отново задрънчаха, по-силно отпреди. Ако не държах жезъла си в ръце, щях да си запуша ушите. Побутнах Каирпре и попитах:

— Защо ти не изпробваш върху него Повелителя на бляновете?

— Не бих могъл.

— Защо?

— Първо, момчето ми, не бих се опитал да взема каквото и да било — особено едно от Съкровищата — от пещерата на Великата Елуса. Ще оставя това на някой много по-смел. Или по-глупав. Това обаче не е основната причина. Истината е, че не съм достатъчно мъдър, за да го използвам.

Аз премигнах изненадано.

— Не си достатъчно мъдър ли? Та поетът Каирпре навсякъде е прочут като…

— Като стихоплетец, любител на цитатите и глупец-идеалист — довърши той. — Нека сме наясно — нищо не ми е ясно. Но поне имам достатъчно мъдрост, за да прозра следното — знам твърде малко.

— Това е абсурд, виждал съм библиотеката ти. Имаш толкова много книги! Не ми казвай, че не знаеш нищо.

— Не съм казал, че не знам нищо, момчето ми. Казах, че не знам достатъчно. Има разлика. А да смятам, че мога да командвам легендарния Повелител на бляновете — това би била върховна надменност.

— Надменност ли?

— Да. Арогантност. Прекомерна горделивост. Недостатък, довел до падението на мнозина велики люде. — Той отново зашепна: — Включително на дядо ти, както чувам.

Застинах.

— Искаш да кажеш… Туата?

— Да, Туата. Най-могъщия вълшебник в историята на Финкайра. Единственият смъртен, на когото му е било позволено да премине в Отвъдния свят, за да се съветва с Дагда, а после да се завърне. Дори той е бил горделив и това го убило.

Внезапно Цъфтящата арфа ми се стори по-тежка и презрамката й се впи във врата ми.

— Как е умрял?

Каирпре се приведе по-близо към мен.

— Не знам подробности, никой не знае. Знам само, че надценил собствените си сили и подценил най-страховития слуга на Рита Гаур, едноокия людоед Балор.

Той тръсна глава и повдигна рамене.

— Но да говорим за по-приятни неща! Кажи ми за Арфата, моето момче. Бързо си се справил с Мрачните хълмове, ако вече си в равнината.

Смутено пристъпих от крак на крак и потърках нервно върха на жезъла си. Пръстите ми опипаха браздите в дървото, ароматът на ела изпълни въздуха и ми напомни за жената, чиито билкови аромати изпълваха детството ми. Време беше да кажа на Каирпре какво искам да сторя — и какво съм оставил недовършено.

Поех си дълбоко дъх и обявих:

— Не съм довършил работата си в хълмовете.

Той ахна.

— Не си ли? Беди ли срещна? Воини-таласъми?

Поклатих глава.

— Бедите са мое дело.

Дълбоките му очи се взряха в мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Че открих нещо по-важно от задачата си. — Застанах лице в лице с поета. — Искам да намеря майка си. Да я доведа във Финкайра.

По лицето му премина гняв.

— И ще ни изложиш на опасност заради това?

На гърлото ми заседна буца.

— Каирпре, моля те. Ще довърша делото си. Обещавам! Но искам да я видя отново и то скоро. Толкова много ли искам?

— Да! Излагаш на опасност всички създания по тези земи!

Опитах се да преглътна.

— Елън пожертва всичко заради мен, Каирпре! Обичала е живота си тук до дъното на душата си, но го е напуснала, за да ме закриля. В Гуинед бях единственият й другар. Единственият й приятел — макар да не сторих почти нищо, за да го заслужа.

Направих пауза, замислен за тъжните й песни, за лековитите й ръце, за чудно сините й очи.

— Имахме си проблеми, повярвай ми, но бяхме много по-близки, отколкото си давахме сметка. И един ден аз просто я оставих сама. Зарязах я. Сигурно е толкова нещастна в онази каменна килийка. Може да е болна, да е в беда! Искам да я доведа заради себе си, но и заради нея.

Изражението на Каирпре стана по-благо и той постави длан на рамото ми.

— Слушай, Мерлин. Разбирам те, самият аз толкова пъти съм искал да видя Елън отново! Но дори да забравим за Мрачните хълмове, да доведеш някого от света оттатък мъглите е невъзможен риск.

— Сигурен ли си? Морето два пъти се смили над мен.

— Проблемът не е в морето, момчето ми, макар и то да е достатъчно опасно само по себе си. Финкайра има свои собствени пътища и съществува в собствен ритъм. Смъртните могат само да гадаят какви са те, дори самият Дагда не смее да предскаже кой ще успее да премине през воала от мъгли и кой — не.

— Не го вярвам.

Погледът му стана суров.

— Всеки новодошъл би предизвикал беди и за себе си, и за останалите от острова. — Каирпре затвори очи, замислен. — Това, което може би не разбираш, е, че всяко живо същество, стигнало дотук — дори най-малката пеперуда — може катастрофално да промени равновесието на живота ни.

— Говориш като Домну — казах аз с лека насмешка. — Твърдиш, че мога да унищожа цяла Финкайра!

Той обърна глава към портата на града — златистата светлина на залеза вече се бе отдръпнала от нея, а отвън бяха Мрачните хълмове, които се гънеха като вълни в разбунено море.

— Може и точно това да се случи. Особено ако не довършиш започнатото.

— Няма ли да ми помогнеш?

— Дори да знаех как, нямаше да ти помогна. Ти си просто момче, по-глупаво, отколкото си мислех.

Тропнах с жезъла.

— Имам силата да използвам Арфата, нали? Самият ти каза, че имам сърце на вълшебник. Е, може би имам силата да доведа майка ми!

Той стисна рамото ми толкова силно, че понечих да се отдръпна.

— Не казвай това дори на шега! Иска се много повече от сърце, за да си истински вълшебник. Нужен ти е дух, усет и опит. Нужно ти е познание — огромно познание за подредбата на космоса и за магическите изкуства. И най-вече, нужна ти е мъдростта да знаеш кога да използваш тези изкуства и кога — не. Един истински вълшебник използва силите си разумно, както стрелец използва стрелите си.

— Не говоря за стрели. Говоря за майка ми, Елън! — Изпънах гръб. — Ако няма да ми помогнеш, ще намеря друг начин.

Каирпре отново свъси чело.

— Истинският вълшебник се нуждае и от още нещо.

— Какво е то? — нетърпеливо попитах аз.

— Смирение. Слушай добре, моето момче! Забрави за тази лудост. Вземи Арфата и се върни към работата си. Нямаш представа какъв риск поемаш!

— Още много рискове ще поема, за да си я върна.

Той погледна към небето.

— Помогни ми, о, Дагда! — После пак наведе очи към мен и рече:

— Как да те накарам да разбереш? Има едно предание, старо колкото острова, според което най-мъдрата раковина от Брега на говорещите раковини може да те преведе през мъглите. Звучи простичко, ала нито един вълшебник в историята — нито дори Туата — не е посмял да опита. Това дава ли ти представа колко е опасно?

Ухилих се.

— Не. Но ми даде една идея.

— Мерлин, не! Не бива! Освен всички тези опасности има и друга. Опиташ ли толкова силна магия, ще разкриеш на Рита Гаур къде точно се намираш — и не само това. Щом се завърне, за да завладее този свят и други, той ще те погне. Помни ми думите.

Подръпнах една от струните на Арфата.

— Не се боя от него.

Каирпре повдигна гъстите си вежди.

— Започни да се боиш тогава. Надменността ти ще му гарантира най-сладкото отмъщение — да те превърне в един от слугите си, като баща ти.

Стомахът ми се сви като от удар.

— Казваш, че не съм по-добър от Стангмар?

— Казвам, че си също толкова уязвим. Ако Рита Гаур не те убие на мига, ще се опита да те пороби.

Точно тогава върху нас се спусна сянката на мъж. Извъртях се и видях Бъмбълви. Явно рециталът му бе приключил, ала ние, улисани в разговор, не го бяхме забелязали. Поклони се нескопосано и шапката му падна с дрънчене. Той си я взе и, все още прегърбен, попита Каирпре:

— Зле се представих, нали?

Каирпре още ме гледаше гневно и му махна с ръка.

— Не сега, говоря с момчето.

Той обърна увисналата си гуша към мен и повтори въпроса:

— Тогава ти ми кажи. Зле ли се представих?

Може би ако му отговорех, щеше да си тръгне. Намръщих се.

— Да, да. Зле беше.

Ала той не си тръгна. Само унило поклати глава и звънчетата пак задрънчаха.

— Значи не съм го изпълнил добре. Вярно е, вярно е, вярно е.

— Мерлин — проръмжа Каирпре. — Вслушай се в предупрежденията ми! Искам само да ти помогна.

Бузите ми пламнаха.

— Да ми помогнеш? Затова ли последния път се опита да ме разубедиш да отида в Крепостта под покрова? Затова ли не ми каза, че Стангмар е мой баща?

Поетът направи гримаса.

— Не ти казах, защото мислех, че ужасната истина може непоправимо да те нарани, да те кара да се съмняваш в себе си, дори да се мразиш. Може би сгреших, както когато помислих, че не можеш да унищожиш замъка. За това обаче не греша! Върни се в Мрачните хълмове.

Погледнах към портите на градчето, които тъмнееха като надгробни камъни.

— Първо ще отида на Брега на говорещите раковини.

Преди Каирпре да успее да ми отговори, Бъмбълви се прокашля и гушата му се разклати. После той драматично се загърна в наметалото си.

— Идвам с теб.

— Какво? — възкликнах аз. — Не искам да идваш!

— Вярно е, вярно е, вярно е. Ала все пак ще дойда.

Тъмните очи на Каирпре проблеснаха.

— Ще съжалиш за избора си дори по-скоро, отколкото очаквах.