Т. А. Барън
Седемте песни (21)

17
Обвързване

Продължихме, следвайки каменистия бряг нагоре през елшите. Макар че постоянно се спъвахме в корените, а трънаците късаха дрехите ни, ние не забавяхме ход. След няколко часа пътеката свърши и пред нас се разкри уютна долчинка, обградена от стръмни залесени хълмове. От боровете се носеше силен аромат, а на следобедното слънце сред дърветата блещукаха оголени кварцови скали.

В долчинката обаче цареше зловеща тишина. Не пееха птици, не бъбреха катерици, не жужаха пчели. Заслушах се внимателно, надявайки се да дочуя нещо. Риа прочете мислите ми и кимна с разбиране.

— Животните странят оттук. Никой не знае защо.

— По-умни са от хората — отбеляза Бъмбълви.

Риа отиде до брега на езерото в центъра на долчинката. То бе толкова неподвижно, че по повърхността му почти не пробягваха вълнички. От този ъгъл контурите му приличаха на профила на мъж със силна, изпъкнала челюст — подобно на баща ми. Спомних си за него и се вцепених. Прииска ми се наистина да бе толкова силен, колкото изглеждаше. Достатъчно силен, за да се опълчи на Рита Гаур, когато е имал тази възможност. Достатъчно силен, за да помогне на собствената си съпруга, когато е имала нужда от него.

Внезапно пронизителен писък прекъсна размишленията ми.

Застанала на ръба на езерото, Риа се взираше в тъмните му води. Изпънала гръб от страх, тя бе протегнала ръце пред себе си, сякаш за да се предпази, но ако нещо в езерото я плашеше, тя не направи опит да избяга. Просто се взираше във водата, без да помръдва.

Изтичах при нея, а Бъмбълви ме последва, спъвайки се ту в окъсания си плащ, ту в пълзящите растения по земята. Когато стигнах до нея, тя се обърна. Изглеждаше смъртно бледа. Ахна, когато ме видя, като че ли внезапно уплашена. Разтрепери се и се опря на ръката ми.

— Добре ли си? — попитах я.

— Не — слабо отвърна тя.

— Видя ли нещо в езерото?

— Д-да. — Тя тръсна глава и пусна ръката ми. — А ти… по-добре не поглеждай.

— Добре, няма — обяви Бъмбълви и хвърли уплашен поглед към водата. — Да вървим.

— Чакай.

Пристъпих към ръба на езерото и се взрях в неподвижните му води, ала видях само отражението си, толкова ясно, че за миг си помислих, че отдолу ме гледа мой близнак. Какво толкова страшно имаше в едно ясно отражение? Ето ги безполезните ми очи, като въглени под веждите ми. И белязаните ми бузи, разранени от пламъци, които все още усещах. Докоснах ги и ми се прииска някой ден да ми порасне брада, която да ги скрие. Къдрава, бяла брада, каквато си представях, че е имал Туата.

Отскочих назад. Изведнъж на момчето от езерото му пораснаха мустаци. Първо черни, след това сиви, накрая бели като кварца по склоновете. Станаха дълги и рунтави, покривайки по-голямата част от лицето му и не спираха да растат. Накрая стигаха чак до коленете му. Възможно ли беше? Нима Езерото на лицето ми казваше, че един ден и аз ще имам брада като дядо си? Че като него един ден ще съм вълшебник?

Усмихнах се и още по-уверено се взрях във водата. Каквото и да бе видяла там Риа, него вече го нямаше. Приведох се по-близо. Момчето от езерото, отново без брада, ми обърна гръб и изтича нанякъде. Не, към някого. В дълбините закрачи огромен мускулест воин с червена превръзка на челото. Когато приближи, видях, че има само едно око. Огромно, яростно око. Балор!

За мой ужас, людоедът с лекота избегна атаката на момчето, хвана го за гърлото и го вдигна във въздуха. Собственото ми гърло се стегна, докато наблюдавах как Балор го души. Колкото и да исках, не можех да откъсна поглед от ужасяващата сцена. Момчето диво се съпротивляваше, опитвайки се да не поглежда в окото на гиганта, ала притегателната му сила бе твърде голяма. Накрая момчето се поддаде, подритна за последен път и увисна в ръцете на людоеда.

Паднах назад в тревата, опитвайки се да си поема дъх. Виеше ми се свят, шията ми пулсираше. Опитах ли се да си поема дъх, кашлях неконтролируемо.

Риа посегна към мен, както и Бъмбълви. Тя ме стисна за рамото, а той съчувствено ме потупа по главата. Постепенно кашлицата ми се успокои, но преди да успея да продумам, някой ни извика от другата страна на езерото.

— Така, така — изхриптя старчески гласът. — Да не би пророчествата на Езерото да не са ви по вкуса, тъй да се каже? — Последва слаб смях. — Или нещо се задавихте?

Когато се окопитих, огледах повърхността на езерото. Близо до носа на мъжкия профил забелязах огромна космата видра, цялата сребриста, с изключение на лицето, което беше бяло. Тя плуваше небрежно по гръб и се придвижваше тъй лесно, че почти не оставяше следи по водата.

Посочих.

— Там. Видра.

Риа поклати невярващо глава.

— Не мислех, че някой живее тук.

— Живея там, където трябва — отвърна весело видрата и изплю струйка вода през предните си зъби. — Случайно да ви се плува?

— Никак — твърдо заяви Бъмбълви, размаха дългите си ръкави и от камбанките му върху лицето му се посипа вода. — Стига ми толкова плуване за цял живот.

— А да ви изпея ли една от любимите ми водни песни? — Видрата мързеливо се доближи до нас, тупайки се с лапички по корема. — Гласът ми, тъй да се каже, направо прелива.

Хрипкавият му смях отново изпълни въздуха. Подпрях се на жезъла си и се изправих.

— Не, благодаря. Единствената Песен, която ни интересува, не е за вода. — Обладан от внезапно вдъхновение, аз попитах: — Знаеш ли случайно нещо за магията на Обвързването?

Риа се намръщи.

— Мерлин, не го познаваш! Може да е…

— Майстор на Обвързването — нехайно отвърна видрата. — Любимото ми занимание… след плуването по гръб и гледането на облаците, разбира се.

— Виждаш ли? — прошепнах аз. — Може да ни каже онова, което ни трябва. А и не виждам кой тук може да ни помогне.

— Не му вярвам.

— Защо не?

Тя притисна език към бузата си.

— Не знам точно. Просто усещане, инстинкт.

— О, ти и твоите инстинкти! Времето ни свършва! — Обходих с поглед брега, търсейки следа от някое друго създание, което би могло да ни помогне. — Защо ще ни лъже? Нямаме причина да не му вярваме.

— Но…

Изсумтях нетърпеливо.

— Какво сега?

Тя изсъска.

— Ами, то е… не, мътните го взели, Мерлин! Не мога да го опиша.

— Тогава ще се вслушам в разума си, а не в усещанията ти. Мисля, че всяко създание, което живее само в омагьосано езеро, би трябвало да има специални познания. Дори специални сили. — Обърнах се отново към видрата, която съвсем се бе приближила до нас. — Трябва да намеря истинската душа, първия принцип на изкуството на Обвързването. Ще ми помогнеш ли, добра видро?

Животинчето наклони глава към брега и отново изплю струйка вода.

— Защо?

— Защото те помолих, затова.

Видрата издуха няколко балончета под водата.

— Хихихи, гъделичкат ми ушите. Ще трябва да назовеш по-добра причина.

Забих жезъла си в земята.

— Защото животът на майка ми е заложен на карта!

— Хммм — мързеливо изсумтя събеседникът ми. — Майка ти? И аз имах майка. Много бавно плуваше. Е, може пък да ти помогна. Но само с най-общите неща.

Сърцето ми лудо заблъска.

— Точно това ми е нужно.

— Тогава издърпай няколко клонки от онзи бръшлян. — Видрата се приближи още към брега. — Онзи до краката ти.

— Бръшлян?

— Разбира се. — Тя плуваше в бавен кръг. — За да научиш нещо за Обвързването, трябва… ами, да завържеш нещо. Хайде, момче! Нямам цял следобед. Накарай усмихнатите си приятели да ти помогнат.

Обърнах се към Риа, все още намръщена, и Бъмбълви, който никога не се усмихваше.

— Ще ми помогнете ли?

Те неохотно се съгласиха. Бръшлянът, макар и гъвкав, бе дебел и тежък, покрит с малки шипчета. Трудно го хващахме и трудно го вдигахме, трудна работа беше да го изкореним, а още по-трудно — да разплетем клоните едни от други.

Най-сетне успяхме. Няколко от стъблата, всяко около три-четири пъти по-дълго от мен, лежаха в краката ми. Изтощеният Бъмбълви седна с гръб към водата, като силно дрънчеше. Риа остана до мен, наблюдавайки предпазливо видрата.

Изправих гръб — мястото между лопатките ме болеше ужасно. Явно след цялото това дърпане си бях наранил някой мускул.

— Готово. Ами сега?

Видрата продължи с кръгчетата си.

— Сега увий един около крака си. Колкото можеш по-здраво.

— Мерлин — предупредително започна Риа и докосна амулета от дъб, ясен и глогина, все още завързан за врата й.

Без да й обръщам внимание, завързах едно парче бръшлян около глезените, прасците и бедрата си. Въпреки шипчетата успях да го стегна в троен възел.

— Добре — въздъхна видрата и се прозя. — Сега направи същото с ръцете си.

— С ръцете ли?

— Искаш ли да научиш нещо за Обвързването, или не?

Обърнах се към Риа.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не искам.

— Моля те. Губим ценно време.

Тя сви рамене.

— Добре. Но мисля, че не е правилно.

Видрата, чиято козина лъщеше от водата, се подсмихна доволно, докато наблюдаваше как Риа завързва ръцете ми първо една за друга, а след това за гърдите ми. — Добре. Почти си готов.

— Надявам се — раздразнено отвърнах. — Тези шипове ме бодат.

— Само още един бръшлян. Удовлетворението ти е, тъй да се каже, в кърпа вързано.

Видрата потопи лапа в езерото и опръска Бъмбълви.

— Ало, мързеливеца! Увий един от бръшляните около цялото му тяло. Покрий всички места, които са още открити, дори главата му. Все пак става въпрос за крехко заклинание. Всичко трябва да е съвсем точно.

Бъмбълви ме погледна.

— Да го направя ли?

— Да — изрекох аз през стиснати зъби.

Бъмбълви ме уви като в пашкул. Когато приключи, открити останаха само устата ми и част от едното ухо. Останах легнал на една страна, неспособен да помръдна, готов най-после да открия душата на Обвързването.

С полузатворена челюст, попитах:

— И к’кво се’а?

Видрата се изсмя хрипливо.

— Сега, когато, тъй да се каже, си целият обгърнат с внимание, ще ти дам информацията, която търсиш.

— П’брзо. — В хълбока ми се впиваха ситни бодли. Опитах се да се завъртя на една страна, но не можех да помръдна. — Мол’ те.

— Както при всичко останало, първият принцип на Обвързването е… — Видрата изплю струйка вода. — Никога не вярвай на измамник.

— К’кво?!

Животинката се разсмя неудържимо, стиснала едрия си корем, и се завъргаля в плитчините.

— Затова ме наричат Измамника от Езерото. — Без да спира да се смее, тя отплува към далечния бряг. — Дано да не съм те, хмм, вързал да чакаш твърде дълго.

Изпищях от ярост, но не можех да сторя нищо повече. Стори ми се, че развързването ми отне два пъти повече време в сравнение с връзването. Когато най-сетне седнах на брега на езерото, бесен и кръстосал крака, слънцето вече захождаше зад хълмовете.

— Изгубих целия ден — стенех аз, а драскотините по ръцете, хълбоците и челото ме щипеха. — Целия ден! Не мога да повярвам, че му повярвах.

Риа не продума, макар че чудесно да знаех какво си мисли. Обърнах се към нея.

— Изобщо не трябваше да идваш с мен! Поне при Арбаса щеше да си в безопасност.

Сиво-сините й очи ме огледаха преценяващо.

— Не искам да бъда в безопасност. Искам да бъда с теб. Стъпках едно от парчетата бръшлян.

— Че защо?

— Защото… искам. — Тя погледна тъжно към тъмните води. — Въпреки онова, което езерото ми каза.

— Какво ти каза?

Тя въздъхна тежко.

— Не ми се говори за това.

Спомних си собственото си видение и кимнах.

— Добре. Но още не разбирам защо искаш да останеш.

Нещо в небето привлече вниманието й и тя вдигна глава.

Последвах погледа й и видях на хоризонта два далечни силуета. Макар че едва ги различавах на фона на небето, веднага разбрах чии са — на двойка ястреби, яхнали заедно вятъра. Летяха почти като един, както се движехме двамата с Риа, когато бяхме риби.

— Не са ли прекрасни? — попита тя, като ги следваше с очи. — Ако са като ястребите в Друма, значи си имат общо гнездо, което споделят цял живот.

Веднага я разбрах. Онова, което обвързваше ястребите така, както и мен и Риа, нямаше нищо общо с бръшляна. Или с въжетата. Или с каквито и да било окови.

Обърнах се към нея.

— Риа, мисля, че най-силните връзки за невидими. Може би… най-силните връзки са тези на сърцето.

Жезълът ми се озари за втори път. Когато сиянието изчезна, видях на дръжката втори знак, отпечатан недалеч от пеперудата. Двойка ястреби, свързани от полета.