Т. А. Барън
Седемте песни (7)

3
Топъл вятър

Прекарах нощта свит в една долчинка край някакво поточе. Одеяло ми бяха само звездите, а възглавница — влажните тръстики. Можех да докосна с ръка водата, шуртяща над мъхестите камъни, както и Цъфтящата арфа и жезъла си, положени сред папура.

Усещах, че трябва да съм доволен, задето съм сам, свободен от това, което светът наричаше „приятели“, но когато съживих този поток с музиката на Арфата, не усетих радост — нито докато гледах как мъхът и зеленината се разстилат наоколо му, нито дори когато забелязах в нощното небе Пегас, въпреки че бе любимото ми съзвездие, още откакто майка ми го показа за пръв път.

Спах неспокойно и за разлика от много други нощи, в сънищата си не яздех крилатия кон. Озовах се в различен сън. Седях на кървавочервен камък, а срещу мен вървеше майка ми. Очите ми бяха здрави. Отново виждах. Виждах наистина! В златната й коса се заплитаха слънчеви отблясъци, а в сините й очи играеше друга светлина. В ръка държеше елхова вейка.

Тогава с ужас осъзнах, че предните ми зъби растат. Все повече и повече, и се закривяват като бивни на глиган. Върховете им се насочваха право към очите ми! Паникьосах се, изкрещях. Майка ми дотича, ала твърде късно, за да ми помогне. Прострях ръце пред лицето си, опитвайки се да изтръгна бивните. Не можех да ги спра.

Бавно и безмилостно върховете им достигнаха очите ми. Моите ми очи! Усетих как се забиват в тях и изпищях от болка.

Отново бях сляп, напълно сляп.

Събудих се.

До мен плискаше потокът, отгоре се носеше Пегас. Вдигнах глава от тръстиката. Това бе просто сън. Тогава защо сърцето ми още блъскаше? Предпазливо докоснах бузите си, белязани от огъня, отнел ми зрението. Боляха ме ужасно от пресните драскотини, които им бях нанесъл, ала сърцето ме болеше още повече. Сам си бях причинил всичко това, огънят бе мое творение! Достатъчно лошо беше, че бях загубил истинския си взор, а още по-лошо — че го бях сторил сам. За пръв път от месеци насам се запитах дали другото момче, Динатий, бе оцеляло. Още чувах как крещи в агония, как скимти от страх.

Зарових лице в тръстиката и заридах, сълзите ми се лееха като потока. След време се поуспокоих, но ми се стори, че плачът продължава, някъде оттатък плисъка на водата. Вдигнах глава и се вслушах.

Ридания, прекъсвани от пресекливи стонове. Подсуших с ръкав мокрите си ожулени бузи и се промъкнах по-близо до потока. Макар че беше тъмно, вторият ми взор успя да проследи течението в далечината. Не успях да открия източника на сърцераздирателните звуци. Може би просто споменът отекваше в собствената ми глава.

Приведох се над бързоструйния извор и затършувах сред тръстиките. Коляното ми се плъзна надолу по калния бряг, почти докосвайки водата. Търсех, ала не откривах нищо. Плачът обаче все така се чуваше някъде съвсем отблизо, почти от потока.

От потока. Това е! Но как бе възможно?

Понечих да потопя лявата си ръка, но се спрях. Между раменете ми пулсираше старата болка. Дали не бе някаква илюзия? Една от скритите опасности на Финкайра, като духовете-двойници, които приемаха формата на нещо красиво, за да те привлекат до себе си. Риа щеше да знае… само че тя вече не ме придружаваше, с огорчение си припомних аз.

Стенанието отново се усили. Тъмната повърхност на потока мътно отразяваше звездите — сякаш бях коленичил пред река от кристали. Прехапал устна, аз протегнах ръка и по кожата ми премина леденостудена вълна. Почти залитнах от шока, след което пръстите ми докоснаха нещо. Нещо гладко. Обло. По-меко от камък. Няколко мига се опитвах да хвана по-здраво хлъзгавия предмет и накрая го извадих от водата. Беше мях, не по-голям от юмрука ми, от някакъв здрав мехур. Кожената му тапа бе здраво запечатана с восък. Той лъщеше, издут до краен предел.

Щом го стиснах, силен писък прониза ушите ми. Последваха ридания, изпълнени с тъга. Със заострената основа на жезъла си малко по малко отлепих восъка, който падаше бавно, сякаш с нежелание. След това махнах запушалката, а по бузите ми премина силен порив. Бе топъл и успокояващ, миришеше слабо на канела. Мехът се спихваше, а той ме обливаше като дъх.

— Благодаря ти, човече, благодаря ти — чу се иззад мен крехък гласец.

Пуснах меха и се завъртях, но между мен и далечните звезди нямаше нищо.

— Или по-скоро — отново зашептя гласът, — благодаря ти, Емрис Мерлин.

Дъхът ми секна.

— Ти знаеш имената ми?

— О, да — нехайно продължи гласът, — „Мерлин“ ми харесва много повече от вехтото „Емрис“.

Посегнах нагоре и слепешката размахах ръце.

— Откъде знаеш всичко това? Кой си ти? Къде си?

Във въздуха пред мен се разнесе тих смях, повече дъх, отколкото глас.

— Аз съм Аила, вишлааилагон. — Отново се засмя. — Но повечето хора ме наричат сестра на вятъра.

— Аила — повторих. — Сестра на вятъра. — Отново посегнах към небето и този път пръстите ми преминаха през топло въздушно течение. — Сега ми кажи откъде знаеш толкова много.

Канеленото ухание се усили. Около мен бавно повя още топъл въздух и раздвижи кранчетата на туниката ми. Сякаш кротък вихър ме бе прегърнал.

— Знам всичко, което знае и въздухът, Емрис Мерлин. Пътувам бързо и надалеч, никога не спя и никога не спирам.

Невидимото наметало на Аила бавно се въртеше около мен.

— Това правят сестрите на вятъра, Емрис Мерлин. — Тя поспря и изхлипа. — Освен ако не бъдат пленени, както стана с мен.

— Кой би сторил това?

— Някой злодей, Емрис Мерлин.

Топлият повей ме изостави и внезапно ми стана студено.

— Разкажи ми.

— Някой злодей, ооо, да — полуизрече, полуиздиша създанието от брега, където доскоро се опитвах да спя. — Има много имена, но най-известното е Домну.

Потреперих, но не от студ.

— Познавам Домну, а също и коварството й, но не бих я нарекъл точно зла.

— Със сигурност не е добра, Емрис Мерлин.

— Не е нито едното, нито другото. Тя просто е. Почти като ориста.

— Като Тъмната орис. — Аила повя през струните на Арфата и те дръннаха лекичко. — Тя е едно от малкото създания, достатъчно стари и могъщи, за да пленят вятъра. Не знам защо го стори, Емрис Мерлин, знам само, че ме затвори в онзи мях и ме изхвърли.

— Съжалявам.

Топъл въздух погали бузата ми.

— Ако не ми беше помогнал, Емрис Мерлин, сигурно щях да загина.

— Вятърът може ли да умре? — прошепнах аз.

— О, да, Емрис Мерлин, може. — Тя отново погали бузата ми. — Също като хората, вятърът може да умре от самота.

— Сега не си сама.

— Нито пък ти, Емрис Мерлин. Нито пък ти.