Т. А. Барън
Седемте песни (22)

18
Светолет

Почти веднага мислите ми се върнаха на третата Песен, тази на Закрилата. Извърнах се от лъскавата тъмна повърхност на езерото към гористата долина. Прекосяването на стръмния, гъсто залесен рид щеше да бъде едва началото. Третата Песен изискваше поредното дълго пътешествие. „Закрилата е трета, при джуджетата, що спускат се в недрата.“

Към земите на джуджетата! Жителите на Финкайра, обясни ми Риа, посещавали владенията на джуджетата много рядко — и почти никога по желание. Джуджетата, макар и дружелюбни със съседите си, не били гостоприемни към натрапниците. За подземното им царство се знаело само, че се намира близо до извора на Несекващата река, по възвишенията северно от Мъгливите хълмове. Нямахме избор как да продължим към целта си. Трябваше да вървим пеша.

Въпреки че полагахме огромни усилия да покриваме колкото можем повече разстояние и вървяхме дълго след залез, прекосяването на хълмовете ни отне почти седмица. Ядяхме най-вече диви ябълки, шепи странни сърповидни ядки, вид сладка лоза, която Риа откри, и понякога яйца от гнезда на невнимателни яребици. Пътешествието ни беше тежко, въпреки че повече не се натъкнахме на живи камъни. Дори отвисоко, непрестанно кълбящите се мъгли ни обгръщаха като воали и замъгляваха зрението ни. Докато газехме през едно блато, Риа загуби обувката си в един ров, пълен с плаващи пясъци. Прекарахме по-голямата част от следобеда в търсене на офиково дърво, за да си сплете нова от кората му. Два дни по-късно прекосихме висок хлъзгав проход, покрит със сняг и лед, но извървяхме повечето път нощем, на светлината на пълната луна.

Най-сетне, раздърпани и изтощени, достигнахме възвишенията край извора. Безчет звездовидни жълти цветчета изпълваха въздуха с остър аромат. След време стигнахме до самата Несекваща река. Там се натъкнахме на два кремави еднорога, които пасяха по бреговете й. Продължихме на север, следвайки лъкатушещата река по ред широки ливади, наредени като яркозелени стъпала.

Когато стигна до края на поредната ливада, Риа спря и посочи веригата снежни планини пред нас.

— Виж, Мерлин. Отвъд онези върхове е Варигал, градът на великаните. Винаги съм искала да го видя, въпреки че сега е само руина. Арбаса ми е разказвала, че бил най-древното поселище във Финкайра.

— Жалко, че отиваме не при великаните, а при джуджетата. — Наведох се и откъснах стиска трева с пухкави връхчета. — Великаните ще почакат до петата Песен, с която Варигал има нещо общо. Ако стигнем до нея.

Продължихме да вървим след залез и от облаците се показа лъскав диск. Нащърбена от едната страна, луната вече намаляваше. Вървях все по-настойчиво, почти тичайки по тревата, защото знаех, че е изтекло повече от половината време, с което разполагах, а бях разгадал едва две от тайнствените Песни. Как въобще можех да науча следващите пет, да стигна до Отвъдния свят, да взема Еликсира и да се върна при Елън за по-малко от две седмици? Дори истински вълшебник не би могъл да се надява на успех.

На светлината на луната се покатерихме по поредния стръмен склон, залавяйки се за клоните и храстите, за да не се изтърколим надолу. Несекващата река, сега само ромонлив поток, течеше по склона към нас, а малките й вирчета и водоскоци искряха. Най-после изкачихме склона. Пред нас се простираше огромна, осветена в сребристо ливада, разделена на две от водната лента.

Бъмбълви пристъпи до мен, дрънчейки със звънчетата си.

— Не мога да продължа без почивка. И без храна. Всеки шут има нужда от сили.

Запъхтян, аз се облегнах на жезъла си.

— Тези, които те гледат, имат нужда от сили.

— Вярно е, вярно е, вярно е. — Той обърса чело с края на тежкия си плащ. — Отгоре на всичко съм на път да се сваря! Този плащ ме кара да се потя дори след залез. На горещината през деня си е направо изтезание.

Поклатих объркано глава.

— Тогава защо не го захвърлиш някъде?

— Защото може да замръзна. Да се вледеня! Може да завали сняг по всяко време. Сега, още в този миг, веднага!

С Риа развеселено се спогледахме, тя се наведе и подуши звездовидните цветя. С усмивка откъсна шепа от тях, смачка ги и ми ги подаде.

— Опитай — помоли ме тя. — Звездното цвете е храната на пътешественика. Говори се, че изгубени бродници са се хранили с тях в продължение на седмици.

Сдъвках цветята и усетих силна сладост, почти като от прегорял мед.

— Мммм. Знаеш ли на кого би се усладило това? На стария ни приятел Шим.

— Да — отвърна Риа. — Или, както би казал той: съвсем, напълно, абсолютно. — Тя подаде от цветята и на Бъмбълви, който лежеше по гръб на брега на потока. — Шим обичаше мед толкова, колкото и аз! Още преди да порасне, ядеше мед като великан. — Риа въздъхна и добави: — Дали ще го видим отново?

Клекнах и потопих присвитите си длани във водата. Когато я приближих към лицето си обаче, в нея се появи трепкащото ми отражение. Дръпнах се назад и течността плисна върху туниката ми.

— Какво видя? — Риа ме гледаше загрижено.

— Само нещо, което ми напомни колко вреда съм нанесъл.

Тя ме погледна отново, а после рече, толкова тихо, че едва я чувах от плискането на потока:

— Все още имаш сърце на вълшебник.

Ударих повърхността на водата и опръсках и двама ни.

— Де да имах сърце на момче! Риа, когато се поддам на тези… сили, на вълшебническите изкуства, върша ужасни неща! Заради мен майка ми е на прага на смъртта. Заради мен по-голямата част от Мрачните хълмове са пустош, която очаква Рита Гаур и воините му гоблини да се завърнат. Пак заради мен собствените ми очи са слепи.

Бъмбълви се подпря на лакът.

— Такова отчаяние! Дали не бих могъл да ти помогна? Позволи ми да ти кажа гатанката за…

— Не! — извиках аз и махнах с ръка. Обърнах се към Риа. — Истината е, че Домну може да е крадлива стара вещица, но е права. Аз може би съм най-голямото бедствие, сполетявало Финкайра.

Риа не продума, а само се наведе, за да отпие от потока. После вдигна глава и обърса водата от брадичката си.

— Не — обяви накрая тя. — Не мисля така. Не мога да ти обясня защо, по-скоро е като… С боровинките. Искам да кажа, Арфата наистина ти се подчиняваше за известно време. Говорещата раковина също.

— Просто открих правилната. След това тя използва собствената си сила, за да доведе майка ми.

— И прав да си, какво ще кажеш за Туата? Не би ти позволил да прочетеш Седемте песни, ако нямаше шанс да ги овладееш и да стигнеш до Отвъдния свят.

Увесих нос.

— Туата е бил велик вълшебник, истински вълшебник. И наистина ми каза, че някой ден и аз мога да стана такъв. Ала дори вълшебниците грешат! Не, ще стигна до Отвъдния свят, само когато умра. А дотогава и майка ми ще е мъртва.

Тя хвана мокрия ми показалец със своя.

— А и пророчеството остава, Мерлин. Само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугите му.

Обърнах се и огледах обширната поляна край потока. Макар че част от тревата блещукаше на лунната светлина, сенките надделяваха. Знаех, че някъде там е царството на джуджетата. Още по-нататък пък бе светът на духовете, пазен от людоеда Балор.

Отдръпнах ръката си.

— Риа, това пророчество не струва повече от човека, за когото се отнася. Освен това искам просто да спася майка си, не да се боря срещу воините на Рита Гаур. — Взех едно камъче и го хвърлих в сребристия поток. — И се съмнявам, че ще успея да сторя дори това.

— Ах, отчаяние — напевно поде Бъмбълви с лице, потънало в сенки като поляната. — Най-после съзираш мъдростта в онова, което ти повтарям от самото начало.

Наежих се.

— Нито една твоя дума не прилича на мъдрост.

— Моля те, не се обиждай. Само отбелязвам, че ти остава само едно. Да се откажеш.

Бузите ми пламнаха. Грабнах жезъла си и скокнах на крака.

— Това, жалко подобие на шут такова, няма да сторя! Може със сигурност да съм обречен, но няма да се проваля от страх. Майка ми заслужава повече. — Погледнах към огряната от луната поляна и казах на Риа: — Ако искаш, ела с мен. Владенията на джуджетата не може да са далеч оттук.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Да, но ще е глупаво да го търсим сега. Трябва да си починем няколко часа. А и, Мерлин, тази поляна… пълна е с опасности. Усещам го. Пък и тунелите на джуджетата са скрити в земята, може би с магия. Дори денем ще ни е трудно да ги открием.

— Просто се откажи — подкани ме отново Бъмбълви, посягайки за още една шепа звездни цветя.

— Никога. — Завъртях се на жезъла си и понечих да продължа напред.

— Мерлин, недей! — Риа протегна ръце към мен. — Не му обръщай внимание. Да изчакаме да се съмне. Лесно може да се изгубиш.

Ако можех да бълвам огън, в този миг щях да го направя.

— Ти чакай да се съмне! Мога да се грижа за себе си.

Поех през поляната, а високите треви ме шибаха през туниката. Лунните лъчи оставяха сребристи драскотини по земята, ала тя си оставаше удавена в сенки. На няколко крачки пред себе си забелязах необичайно тъмен участък. Наблизо нямаше нито скала, нито дърво, което да хвърля сянка и аз осъзнах, че това може да е тунел или дупка. Не бях толкова глупав, та да стъпя в подобно нещо и свърнах вляво.

Ненадейно земята под краката ми поддаде и аз пропаднах. Преди да успея да извикам, ме погълна пълен мрак.

Когато се опомних, се намерих свит на топка и покрит с тежко одеяло, което миришеше силно на дим. Някакво създание ме носеше, без да спира да сумти, но нямах представа що за твар е, нито накъде ме води. Ръцете и краката ми бяха вързани, а устата ми — запушена с парче плат. С изключение на приглушеното сумтене чувах само собственото си дишане. Блъскаха ме и ме подмятаха като чувал с картофи и аз се чувствах все по-замаян. Изтезанието ми сякаш продължи часове наред.

Най-после рязко спряхме и ме оставиха на под от гладък, твърд камък. Лежах там с лице към земята, а главата ми се въртеше. Някой свали одеялото от мен и с големи усилия се претърколих по гръб.

Група джуджета, всяко на половината на моя ръст, ме наблюдаваха с очи, по-червени от пламъци. Повечето имаха рошави бради, а на кръста на всяко от тях висяха украсени със скъпоценни камъни ками. Застанали под ред припукващи факли, те ми се сториха неподвижни като каменните стени наоколо. Едно от тях, в чиято брада видях сиви кичури, поизправи сковано гръб и отгатнах, че е бил сред носачите.

— Прережете му вървите — изкомандва рязък глас.

Няколко чифта силни ръце незабавно ме преобърнаха по корем и прерязаха въжетата, а някой извади парцала от устата ми. Докато раздвижвах китките и езика си, с мъка успях да седна.

Забелязах жезъла си на пода и посегнах към него, но едно джудже вдигна тежкия си ботуш и настъпи дланта ми. Извиках от болка и гласът ми проехтя между стените.

— Не бързай.

Това беше същият рязък глас, но този път открих откъде идва. На трон от нефрит седеше набито женско джудже, а престолът му бе инкрустиран с редове от скъпоценни камъни. Беше поставен на платформа над пода, а владетелката имаше чорлава рижа коса, бледа кожа и обеци от раковини, които подрънкваха при всяко помръдване. Носът й ми се стори почти толкова голям, колкото този на Шим, преди да стане великан. Носеше черна роба, покрита с руни и геометрични форми, избродирани със златни конци, както и заострена шапка. В едната си ръка държеше жезъл, дълъг почти колкото мен.

Понечих да се изправя, но жената вдигна свободната си ръка.

— Не се изправяй! Трябва да си по-нисък от мен. И не посягай отново към жезъла си.

Наведе се към мен и обеците й издрънчаха.

— Жезълът е нещо опасно, знаеш това. Дори в ръцете на начинаещ като теб, Мерлин.

Поех си рязко дъх.

— Откъде знаеш името ми?

Тя се почеса по големия нос.

— Никой не знае името ти. Дори ти самият, видно е.

— Нарече ме Мерлин.

— Да — рече тя, засмя се и така изсумтя, че факлите сякаш се разгоряха по-силно. — А ти може да ме наричаш Урналда. Нито едно от двете не е истинско име.

Объркан, аз свъсих вежди и опитах отново:

— Откъде знаеш как да ме наричаш?

— А — кимна владетелката и белите раковини отново изтракаха. — Това е по-добър въпрос. — Тя вдигна пръст и опипа едната си обеца. — Раковините ми казаха. Както една друга раковина ти е казала някои неща, само че ти си бил прекалено твърдоглав, за да се вслушаш.

Размърдах се на пода.

— Не стига това, ами си и натрапник — продължи Урналда и размаха ръце, а сенките им заподскачаха по стените. — А аз толкова ненавиждам натрапниците!

При тези думи няколко от джуджетата посегнаха към камите си, а едно от тях, което имаше белег на челото, се изсмя силно и звукът отекна из помещението.

Поглаждайки жезъла си, Урналда ме наблюдава известно време, преди да продума отново.

— И въпреки това може да реша да ти помогна.

— Наистина ли? — Хвърлих поглед към джуджетата, които простенаха разочаровани. След това си спомних преживяването с Измамника от езерото и ме обзе ненадейно подозрение. — И защо ще искаш да ми помагаш?

Тя изсумтя.

— Защото един ден, ако имаш успех, може да носиш шапка като моята.

Без да разбирам за какво говори, аз огледах по-отблизо островърхата й шапка. Връхчето й се бе килнало на една страна, а по-надолу бяха пробити десетки дупчици, от които стърчеше косата на Урналда. С изключение на избродираните руни — които щяха да бъдат по-впечатляващи, ако бяха планети и звезди — това беше най-абсурдната шапка, която някога бях виждал. Защо ще искам такава?

Урналда присви очи, сякаш бе прочела мислите ми и изрече с глас, още по-дълбок от досегашния:

— Това е шапката на чародей.

Трепнах.

— Не исках да те обидя.

— Това е лъжа.

— Добре тогава. Съжалявам, че те обидих.

— Това е истина.

— Моля те, ще ми помогнеш ли?

Урналда почука с пръст по жезъла си, преди накрая да каже единствено:

— Да.

Едно чернобрадо джудже, застанало до трона й, гневно измърмори нещо. Тя веднага се обърна към него и вдигна ръка, сякаш за да го удари и то се скова. Владетелката бавно свали ръка, а брадата окапа от лицето на провинилия се. Той изписка и скри в шепи оголелите си бузи. Междувременно останалите викаха подигравателно и се смееха с пълно гърло, сочейки към купчината косми на пода.

— Тишина! — Урналда гневно тръсна глава. — Това ще те научи да не оспорваш решенията ми.

После тя се обърна към мен.

— Ще ти помогна, защото може да надделееш над съдбата и да оцелееш. Може би дори ще станеш чародей. — Тя лукаво примижа срещу мен. — И ако сега ти помогна, някой ден може ти да ми помогнеш.

— Ще ти помогна. Обещавам.

Факлите припукваха, а пламъците им се поклащаха, като караха скалите да потрепват пред погледа ми. Урналда се приведе към мен, а сянката на изсечената стена зад гърба й порасна.

— Обещанията са сериозни неща.

— Знам — сериозно я погледнах аз. — Ако ми помогнеш да открия същността на Закрилата, няма да забравя моето.

Урналда щракна с пръсти.

— Донесете ми светолет. И камък, с чук и длето.

Все още предпазлив, аз попитах:

— Какво е светолет?

— Тихо.

В пещерата се чуваше само съскането на факлите. Няколко минути никой не помръдна, после по пода затрополиха тежки стъпки и две джуджета приближиха трона. Едно от тях се бе прегърбило под тежестта на огромен черен камък, груб като стените — сигурно тежеше два пъти повече от носача си. Урналда кимна и джуджето го пусна.

Второто джудже носеше чука и длетото, както и някакъв малък светещ предмет. Приличаше на обърната чаша от прозрачен кристал, която то държеше с ръба надолу, а в кристала просветваше нещо. Урналда отново кимна и джуджето постави инструментите до камъка. После внимателно сложи на пода и чашата, като бързо отдръпна ръка изпод нея, за да не избяга онова, което бе затворено там.

Владетелката се позасмя и факлите се разгоряха по-силно.

— В тази кристална клетка има светолет, едно от най-редките създания във Финкайра. — Тя криво ми се усмихна, изражението й не ми се нравеше. — Следващата ти Песен е Закрилата, нали? За да научиш това, от което се нуждаеш, трябва да откриеш най-добрия начин да го защитиш.

Погледнах чука и длетото и преглътнах с мъка.

— Искаш да кажеш… да изсека клетка от този камък?

Тя замислено се почеса по носа.

— Ако това е най-добрият начин да защитиш крехкото създание, това трябва да сториш.

— Но това може да ми отнеме дни. Седмици!

— На джуджетата им отне много години да издълбаят тунелите и залите на нашето царство.

— Нямам толкова време.

— Тишина! — Тя посочи с жезъла си една дупка в тавана, от която се процеждаше блед светлик. — Този тунел, както онзи, в който падна ти, ни дава и светлина, и въздух. Стотици са, гладки като пода, на който седиш, и всеки от тях е скрит с вълшебство. Затова джуджетата са толкова добре защитени. Затова дойде тук, за да научиш същността на Песента.

— Сигурна ли си, че няма друг начин?

Обеците се разклатиха.

— Няма друг начин сам да научиш урока. Задачата ти е да опазиш малкото създание от вреда. Започвай.

Урналда излезе от помещението заедно с придружителите си. Известно време наблюдавах факлите по стените, които караха сянката на трона да расте и да се смалява. Също като стените, тронът бе изсечен от скала. От същата скала, от която през вековете джуджетата бяха изсекли цялото си царство.

Сега бе мой ред.