Т. А. Барън
Седемте песни (20)

16
Мъртво вълнение

Изведнъж открих, че не мога да дишам.

Покрай мен свистеше вятърът, а аз падах ли, падах, борейки се за глътка въздух. Напразно! Вятърът ревеше и ме блъскаше, но не можех да напълня дробовете си с него както преди. Тогава с плисък паднах в студената вода и хрилете ми се отвориха широко. Хриле! Най-после успях да си поема дъх, водата се движеше край мен и през мен.

Нямах ръце, нямах крака. Само обтекаемо тяло, завършващо с опашка и гъвкави перки на гърба, на корема и от двете страни. Едната се беше увила около парченце дърво — навярно жезъла ми. Нямах представа какво се е случило с торбата, обувките и туниката ми.

Отне ми един миг да си върна равновесието — опитах ли се да размърдам перки, веднага се прекатурвах. Освен това ми трябваше известно време, за да може вторият ми взор да се нагоди към бледата, неравномерна светлина под водата. С изключение на слоя най-близо до повърхността, светлина всъщност нямаше. Само отсенки на мрак.

След няколко мъчителни минути обаче увереността ми се възвърна. Открих, че в тази форма придвижването изисква съвсем различни движения в сравнение с плуването, когато имаш човешко тяло. Нямаше как да греба, разбира се, нито да ритам, не и по познатия ми начин. Вместо това трябваше да правя резки движения наляво и надясно, като жив плющящ камшик, като използвам всяка люспа по тялото си. Скоро открих, че така мога да напредвам не само напред, а нагоре и надолу.

До мен доплува тънка зеленикавокафява рибка. Веднага разпознах Риа, която — макар че не беше във водата по-отдавна от мен — се движеше с елегантността на истинска риба. Помахахме си с перки, тя се поизкашля и осъзнах, че се смее на миниатюрния ми жезъл.

В този момент Бъмбълви бавно се приближи към нас. От опашката му висеше парче скъсано водорасло. Не носеше звънчета, но нямаше как човек да не го разпознае. Висящата му гуша го караше да изглежда като змиорка с яка. Така бе по-смешен от всякога, макар че нямаше представа за това.

Първата ни задача беше да се научим да се движим заедно. Риа и аз се редувахме да водим, а Бъмбълви само ни следваше. Постепенно двамата с Риа заплувахме все по-съгласувано и у нас бавно се зароди шесто чувство — това, което свързва цял пасаж риби в едно. След първото денонощие плуване се движехме почти като едно създание.

Безмълвна мокра тръпка пробягваше през мен, докато плувахме през огромни гори от полюшващи се водорасли или докато подскачахме през вълните. В теченията усещах не само вкус, но и емоции — радостта на семейство делфини, самотния труден напредък на преселваща се костенурка, гладът на новородена морска анемония. Въпреки това не забравях мисията си дори за миг. Колкото и да се наслаждавах на усещането, че съм морско създание, знаех, че така просто пестя време, за да спася майка си. Въпреки това си обещах, че ако оцелея и някой ден стана вълшебник, може би дори наставник на млад крал или кралица, няма да забравя ползите от това да превърна ученика си в риба.

Една от тях беше, че осъзнах колко храна може да даде морето. Та то наистина бе един огромен пир! Ден след ден се хранех с достатъчно насекоми, яйца и червеи, за да се чувствам преситен през цялото време.

В същото време се опитвахме да останем нащрек, за да се пазим от хищници, в чийто любим деликатес можехме да се превърнем самите ние. Веднъж преминах през тунеловиден корал, само за да се натъкна от другата страна на една много голяма и много гладна риба. Шмугнах се бързо край нея, но със сигурност щеше да ме хване, ако не я беше подплашила друга, още по-голяма. Макар че едва успях да зърна създанието, което ме спаси, стори ми се, че риба е само опашката му, а от кръста нагоре беше човек.

Шест дни и пет нощи плувахме неотклонно на север. Често след смрачаване на повърхността на водата изплуваше отражението на полумесеца. Красотата му обаче ми убягваше, в неговото лице виждах само това на човека, когото можех да изгубя завинаги. Оставаха по-малко от три седмици.

Накрая дойде моментът, когато Риа зави рязко към брега. Изведе ни до малка делта, където един сладководен поток се вливаше в морето. Редом със солените вкусове на обширното море усещах чистотата на току-що разтопен сняг, игривостта на видрите и непоклатимото търпение на група смърчове. Спуснахме се нагоре по потока, докъдето можахме. След това се съсредоточих и повторих заклинанието на Куен.

Изведнъж се озовах във водата, потънал до коленете сред препускащи водни каскади, стиснал с едната ръка жезъла си, а с другата — ръката на Риа. Малко по-далеч от нас Бъмбълви се хвърли на калния бряг, като кашляше и плюеше. Сякаш беше забравил, че хората не могат да дишат под вода.

Докато той се възстановяваше, Риа и аз се отръскахме от водата. Тя ми обясни, че според нея този поток извира от самото Езеро на лицето. Не след дълго тримата се катерехме по каменистия бряг. Бавеше ни гъста гора от елши и брези. Всеки път, когато Бъмбълви се опитваше да отскубне плаща си от поредния клон, звънчетата му глухо подрънкваха.

В един момент спрях, запъхтян от изкачването. Забелязах една гъба с рунтава шапка, откъснах я и я задъвках.

— Колкото и да е странно — рекох аз, — ще ми липсват онези бели червейчета.

Риа обърса чело и ми се усмихна широко и също си откъсна една гъба.

— Може би в Езерото на лицето ще има още.

— Как е получило името си? Знаеш ли?

Тя дъвчеше замислено.

— Някои казват, че е заради формата му — лице на човек. Други казват, че е заради силите на водата.

— Какви сили?

— Според легендата ако погледнеш в него, ще застанеш лице в лице с важна истина за живота си. Може би такава, която би предпочел да не знаеш.