Т. А. Барън
Седемте песни (15)

11
Една мелодия, но и много

Изкачих последното стъпало и пристъпих през завесата от листа. Майка ми още лежеше на пода, ала не на носилката. Когато ме чу да влизам, тя се раздвижи под лекото сребристо одеяло, оплетено от нишките на нощни пеперуди, и опита да надигне глава. Риа седеше до нея, кръстосала крака. Бъмбълви, опрян на стената, погледна към мен.

— Разчетох думите — обявих аз без капка гордост. — Сега трябва да се опитам да ги последвам.

— Може ли да ни кажеш малко? — прошепна Елън. Розовият светлик на зората се процеждаше през прозорците и върху бледите й страни. — Как започват?

Приклекнах до нея и огледах лицето й, изпълнено с толкова болка и обич. Започнах:

Седемте песни на вълшебниците

са и една мелодия, и много,

и да те пратят в света Отвъден могат,

макар надеждата да е тъй малка…

— Макар надеждата да е тъй малка — повтори Бъмбълви, като се взираше с празен поглед в шапката си. — Вярно е, вярно е, вярно е.

Риа посегна към една възглавничка с аромат на бор.

— Какво значи „и една мелодия, и много“?

— Не съм сигурен — казах аз, а Риа постави възглавницата под главата на майка ми. — Продължението гласи, че всяка от Седемте песни е част от великата, славна Песен на звездите, така че може би има нещо общо с това.

— Има, синко. — Елън направи пауза. — Какво още пишеше?

— Много неща. — Въздъхнах. — Повечето не ги разбирам. За разсади, кръгове и скрити източници на магия. И нещо за това как единствената разлика между добрата и злата магия е в намерението на този, който я използва. — Взех ръката й в своята. — След това стигнах до самите Седем песни. Започват с предупреждение.

На всяка Песен истината отгатни,

преди да продължиш.

Че дълговечна всяка истина е, като лес,

ала от едничко семенце покълва.

Спрях, спомняйки си, че дори могъщата Арбаса, в чиито скут седяхме, някога е била семе. Това обаче не ми вдъхна много кураж, когато продължих:

Поред ти Песните търси;

от частите се ражда цяло.

Ала не смей да продължиш,

преди душите истински и на седемте да разкриеш.

— Душите истински и на седемте — повтори Риа. — Какво мислиш, че значи това?

Докоснах клоните на пода под себе си.

— Нямам представа. Никаква представа.

Майка ми слабо стисна ръката ми.

— Какви са самите Песни?

Макар още да мислех за въпроса на Риа, изрецитирах:

— Първият урок е този на Преобразяването,

добре го знаят дървехората.

Обвързването — сила втора

езерото на лицето знае.

Закрилата е трета,

при джуджетата, що спускат се в недрата.

Именуване — четвъртото изкуство,

е тайната на людете от Слантос.

Скокът силата е пета,

ала във Варигал пази се.

Шестата е Отстраняване,

в бърлогата си дракон спи.

И дарът на Прозрението е последен,

магия на Забравен остров.

И вече можеш да се осмелиш

Кладенеца на Отвъдното да дириш.

Но знай! Във кладенеца се не спускай,

преди всяка песен да довършиш.

Бедите са на всяка крачка,

окото на Балор една от тях е само.

В стаята настъпи тишина. Дори камбанките на Бъмбълви мълчаха.

Най-сетне тихо аз продумах:

— Не знам как бих могъл да сторя всичко, което искат от мен Песните, и да се върна, преди…

— Да умра. — Елън вдигна ръка към бузата ми. — Има ли начин да те убедя да не отиваш, синко? — Ръката й се отпусна на пода. — Така поне ще сме заедно най-после.

— Не! Аз ти причиних това. Трябва да опитам да те спася, дори шансовете да са едно на милион.

Лицето й пребледня още повече.

— Дори това да донесе собствената ти смърт, а след това и моята?!

Риа съчувствено ме докосна по рамото. Ненадейно в паметта ми плеснаха криле и аз се сетих за още един загубен приятел, смелият ястреб, който загина в битката за Крепостта под покрова. Бяхме го кръстили Беля, най-подходящото име за него. Делата му обаче бяха още по-незабравими от писъка му. Запитах се дали духът му все още се рее в Отвъдния свят. И дали няма с майка ми да се присъединим към него, ако се проваля.

Елън стисна юмруци, когато поредният спазъм премина през тялото й. Риа посегна към купа с жълта отвара, която ухаеше силно на телешка яхния и внимателно помогна на майка ми да отпие няколко глътки. Част от течността се разля на пода, а Риа повдигна купата, докато цъкаше силно с език.

От върха на шкафа една катерица с огромни кафяви очи ненадейно тупна на пода и се покачи на бедрото й, махайки с опашка. Риа отново зацъка, а катерицата взе купата от ръцете й. Изцвърча в отговори и отнесе купата с енергични подскоци.

— Това е Икщма — обясни тя на майка ми. — Открих го на една поляна наблизо със счупен крак. Наместих го и оттогава от време на време ме посещава и помага с каквото може. Помолих го да ти напълни купата отново, след като накълца още малко лайка.

Въпреки болките майка ми почти се разсмя.

— Забележително момиче си ти. — Лицето й се изопна, а в златистата й коса затрепкаха сенки на листа. — Иска ми се само да имах повече време да те опозная.

— Ще имаш — каза Риа. — След като се върнем с лека.

— Ние! — Изгледах я изумен. — Кой каза, че идваш и ти?

— Сама реших — спокойно отвърна тя и скръсти ръце, — и с нищо не можеш да промениш решението ми.

— Не! Риа, може да умреш!

— Въпреки това идвам.

Подът заскърца, стените също — Арбаса се люшкаше. Не знаех дали не се е появил внезапен вятър, но подозирах, че идеше отвътре.

— Защо искаш да дойдеш? — не я оставих на мира аз.

Риа ме изгледа невярващо.

— Ти толкова лесно се губиш!

— Остави това най-сетне! Ами майка ми? Някой трябва да…

— Икщма ще се грижи за нея, вече сме се разбрали.

Прехапах устна. Обърнах се към Елън и, гневен и объркан, попитах:

— Всички момичета ли са толкова твърдоглави?

— Не. Само онези със силни инстинкти. — Майка ми обърна поглед към Риа. — Дете, напомняш ми на мен самата.

Риа се изчерви.

— А ти ми напомняш на… — Гласът й стихна. — Ще ти кажа, когато се върнем.

Бъмбълви се прокашля.

— Аз ще остана.

Подскочих.

— Какво?

— Ще остана. Ще й правя компания през чудовищната агония на смъртта. Ще бъде злощастно, чудовищно изживяване, сигурен съм. Но може да успея да поема част от товара й. Ще си припомня веселите си мелодии и смешните си анекдоти, вършат работа за човек, попаднал в лапите на ужасна смърт.

— Нищо такова няма да правиш! — ревнах аз и ударих с юмрук по дървения под. — Ще… ще дойдеш с нас.

Тъмните очи на Бъмбълви се ококориха.

— Искаш да дойда?

— Не. Но въпреки това ще дойдеш.

— Мерлин, не! — Риа размаха ръце. — Моля те, не му позволявай.

Печално поклатих глава.

— Не го искам с нас, но трябва да е по-далеч от нея. Така нареченият му хумор ще я убие не за месец, а за седмица.

Елън посегна към мен с трепереща ръка и леко погали бузата ми.

— Ако трябва да заминеш, изслушай какво имам да ти кажа.

Тя така прикова в мен сапфирените си очи, че почти усещах как погледът й прониква дори в най-скритите кътчета на душата ми.

— Ако се случи тъй, че умра, преди да се върнеш, най-важното е да знаеш, че си струваше, макар и само за да те зърна.

Извърнах лице.

— И още нещо, сине. В живота си съм научила малко, но зная едно. Всички ние — включително и аз — носим у себе си и покварата на змия, и нежността на гълъб.

Отметнах косата от очите си и казах:

— У мен има змия, това е вярно. Но никога няма да повярвам, че я има и у теб. Никога.

Тя тежко въздъхна и зарея поглед към клоните, сред които надничаше луната.

— Нека го кажа другояче. Ти често се наслаждаваше на разказите ми за древните гърци. Помниш ли онази за момичето на име Психе?

Кимнах, озадачен.

Сините й очи още веднъж многозначително се вгледаха в мен.

— Е, гръцката дума психе има два смисъла. Понякога значи пеперуда. Понякога — душа.

— Не разбирам.

— Пеперудата е изкусна в преобразяването. Може да се превърне от червей в най-красивото създание в природата. А душата, сине, може същото.

Преглътнах с усилие.

— Съжалявам, майко.

— Не съжалявай, сине. Обичам те. Обичам всички ви.

Наведох се и я целунах по челото, тя се поусмихна и погледна към Риа.

— А за теб, дете, имам това. — От един джоб на тъмносинята си роба тя извади амулет от съчки, вързани с червено конче. — Амулет от дъб, ясен и глогина, вземи го. Виждаш ли как са се надули от живот пъпките? Готови са да разцъфтят, също като теб. Задръж го, за смелост. И за да ти напомня да вярваш на инстинктите си. Слушай ги, те са гласът на Природата, майка на всички нас.

Риа взе подаръка с блеснали очи и ловко го прикрепи към дрехата си от лози.

— Ще ги слушам, обещавам.

— Мисля, че вече го правиш.

— Вярно е — обявих аз. — Случвало се е дори да напомня на другите да вярват в боровинките.

Риа отново се изчерви.

— За мен, разбира се — промърмори Бъмбълви, — нямаш нищо.

Намръщих му се.

— Че защо да има?

— О, имам — немощно изрече Елън. — Имам пожелание.

— Пожелание? — Длъгнестият мъж приклекна на пода. — За мен?

— Пожелавам ти някой ден да разсмееш някого.

Бъмбълви сведе глава.

— Благодаря, милейди.

— Мерлин — прошепна майка ми. — Може би Седемте песни са като седемте изпитания на Херкулес. Помниш ли ги? Всички мислели, че са невъзможни, но той ги преодолял и оцелял.

Макар че кимнах утвърдително, аз не се почувствах по-добре. Най-тежкото изпитание на Херкулес е било за кратко да носи целия свят на раменете си. Тежестта върху плещите ми се струваше не по-малка.