Т. А. Барън
Седемте песни (34)

30
Балор

Падна нощ, мрачна и студена. Макар че след приказката ми Риа като че ли успя да заспи, аз лежах буден и се въртях. Известно време наблюдавах западното небе и си спомнях за Гюри Златокосата, но най-вече наблюдавах чезнещия лунен сърп. На сутринта щяха да ми остават два дни.

Цяла нощ треперих от хладните повеи на вятъра и от мисълта за онова безжалостно око, което означаваше само едно — смърт. Видението от Езерото на лицето не ми даваше мира. Успеех ли да задремя, ритах неистово и размахвах ръце.

Събудиха ме първите слънчеви лъчи. Нямаше нищо друго — нито гласовете на птици, нито стъпките на животни. Изви се вятър и замята самотно опашка по върховете на ридовете. Мястото между лопатките ми пулсираше болезнено, докато се протягах. Наведох се над вира, върху който се бе образувала тънка коричка лед, и пих за последно.

Зъзнещи, гладни и мрачни, поехме отново на път. Риа вървеше с отмерена крачка, а обувките й от кора чернееха. Поведе ни безмълвно към изгрева, но никой от нас не спря, за да се наслади на богатите му цветове. Потънали в собствените си мисли, вървяхме в пълна тишина. На няколко пъти камъните се разместваха под краката ни, запращайки ме няколко крачки назад. Веднъж паднах и порязах коляното си на остра скала.

Късно същата сутрин, докато преваляхме поредния хълм, Риа забави ход. Спря и ме погледна разтревожено, вдигна ръка и посочи следващия рид. На него имаше голям отвор, сякаш челюстите на някой митичен звяр се бяха сключили около него, разкъсвайки скалите.

Прехапах устна, убеден, че Отвъдния кладенец се намира там. Защо могъщият Дагда не бе дошъл от Отвъдния свят, за да порази Балор? Дагда беше най-великият от всички воини и би могъл да го стори. Може би бе зает да се сражава със самия Рита Гаур. Или пък не искаше простосмъртните да влизат в Отвъдния свят.

Поведох групичката, а Риа ме следваше по петите, толкова близо, че чувах напрегнатото й дишане. Когато слязохме в следващата изпепелена долина, открих, че се взирам сред отломките, търсейки следа от нещо зелено, нещо живо. Само че тук не бълбукаха поточета, а в процепите не растеше мъх. Скалите бяха голи, също като надеждите ми.

Бавно се заизкачвахме към прореза и когато стигнахме до самия му ръб, Риа сграбчи ръкава на туниката ми. Наблюдава ме няколко секунди и накрая ми прошепна за пръв път този ден:

— Окото. Не гледай в окото.

Стиснах дръжката на меча си.

— Ще се постарая.

— Мерлин, ще ми се да имахме… повече време. Да споделим повече дни… Повече тайни.

Сбърчих вежди — не разбирах какво се опитва да ми каже. Но нямаше време тепърва да я разпитвам. Стиснах зъби, подадох й жезъла си и със сигурна стъпка влязох в отвора.

Пристъпвайки между тъмните скали, които се издигаха отвесно от двете ми страни, аз се чувствах така, сякаш съм влязъл в отворената паст на чудовище. Леденостуден вятър ме зашлеви през лицето и изписка в ушите ми. Докато навлизах по-навътре, самият въздух трептеше зловещо, сякаш тресящ се от стъпки, които нито виждах, нито чувах.

Ала нямаше нищо друго. Мястото изглеждаше напълно изоставено. Нямаше Балор. Нямаше Кладенец. Нямаше никакъв признак на живот — или на смърт.

Помислих, че може би съм пропуснал нещо и понечих да се обърна, когато ненадеен порив ме шибна отново. Въздухът пред мен притъмня и пак потрепна. Този път обаче неестествената мараня се раздели като завеса и от нея пристъпи огромен, мускулест воин, поне два пъти по-голям от мен.

Балор! Надвиснал над мен, той изглеждаше непоклатим като скалите наоколо. Дълбокият му, изпълнен с ярост рев проехтя в прореза, а тежките му ботуши тропаха по скалите. Той бавно вдигна лъскавия си меч, а аз зърнах рогата над ушите му и огромното изпъкнало чело над едничкото му око, но незабавно извърнах втория си взор.

„Трябва да гледам другаде. Не към главата, а към меча му. Ще гледам към меча му.“

Едва се бях съсредоточил върху оръжието, когато острието звънна срещу моето собствено. Ръката ми изтръпна от удара, но за моя изненада людоедът също залитна и изсумтя, сякаш моят меч го бе сварил неподготвен. Отново изръмжа и замахна с още по-мощно.

Отскочих встрани, а миг след това острието му се стовари върху камъните. Разлетяха се искри и опърлиха туниката ми. Не стига, че замъгленото полезрение на втория ми взор ми пречеше, но и не можех да гледам право в него от страх да не зърна окото му. Когато людоедът вдигна ръка за нов удар, опитах да го намушкам. Той се завъртя навреме с изключителна ловкост и се спусна право към мен, размахвайки меча си.

Изненадан, аз се отдръпнах и петата ми опря в една скала. Подскочих нескопосано, като отчаяно се опитвах да запазя равновесие, но се строполих на земята. Балор изсумтя и продължи към мен, като вдигна меча си. С огромни усилия не погледнах към лицето му.

В този миг Риа изхвърча от сенките, хвърли се към людоеда и го хвана здраво за крака. Той се опита да се отърси от нея, но тя не го пускаше. Това го разсея достатъчно, за да се извъртя на една страна и да скоча.

Преди обаче да подновя нападението си, Балор изрева, хвана Риа за ръката и се освободи от нея. След това я завъртя и я метна с лице към скалата, тя се блъсна в нея, олюля се и падна на земята.

Сърцето ми сякаш спря. Бъмбълви също се показа и изтича до нея, размахвайки диво ръце. Кипнал от ярост, но все още отклонил поглед, аз се втурнах към людоеда, но Балор с лекота отстъпи встрани. Юмрукът му се стовари върху рамото ми и ме запрати на земята. Мечът изхвърча от ръката ми и издрънча на скалите, а аз запълзях след него.

Тогава в гърдите ми се вряза върха на огромен ботуш. Прелетях няколко метра и тупнах по гръб. Ребрата ми сякаш горяха, а върховете на скалните стени се въртяха пред погледа ми.

Преди дори да се опитам да седна, ръката на Балор ме хвана за гърлото и продължи да стиска, докато можех да надавам само задавени хрипове. После рязко ме вдигна във въздуха. Главата ми се въртеше и аз се люлеех безпомощно в хватката му, макар че още размахвах ръце и крака. Той обаче просто продължи да ме души, въпреки че блъсках по ръката му, борейки се отчаяно за глътка въздух.

Гигантът бавно ме свали по-ниско, докато лицата ни почти се докоснаха и изръмжа в ухото ми. После, привлечен от заклинание, на което вече бях безсилен да устоя, аз погледнах в окото му. То ме погълна като плаващи пясъци.

С всичката си останала сила се опитах да се боря, да се освободя, но не можех да устоя на окото. То ме придърпваше все по-дълбоко и по-дълбоко, изсмукваше силите ми. Мрак покри взора ми и аз се отпуснах. Най-добре беше просто да се откажа. Да се предам… Спрях да се опитвам да се боря, да дишам.

Изведнъж Балор изрева в агония и ме пусна. Паднах на камъните и се закашлях, гълтайки въздух. Отново можех да дишам, главата ми малко по малко се проясни.

Надигнах се на лакът, тъкмо навреме, за да видя как Балор се свлича на земята със силата на отсечено дърво. От гърба му стърчеше меч. Моят меч. А зад него стоеше Риа, с наполовина окървавено лице. Вратът й бе странно изкривен. Собствените й крака поддадоха и тя падна до людоеда.

— Риа! — хрипливо извиках аз и запълзях към нея.

Бъмбълви също се показа, надянал най-мрачното изражение на света. Хвана ръката ми, за да мога да се изправя и аз стигнах с препъване до Риа, слушайки стоновете на шута:

— Казах й, че ще се убие, ако помръдне, но не ме послуша…

Приклекнах до нея, повдигнах внимателно главата й и се опитах да изправя врата й. Над едното й ухо силно кървеше дълбока рана и обагряше в червено премяната й и скалите. Поръсих раната с билки от торбата си.

— Риа! Ще ти помогна.

Синьо-сивите й очи се поотвориха.

— Мерлин — прошепна тя. — Този път… не можеш.

— Не! — тръснах глава аз. — Ще се оправиш.

Тя преглътна едвам-едвам.

— Настъпи времето… да умра. Така ще стане. Когато погледнах… в Езерото на лицето… видях как се биеш с Балор… и губиш. Но видях… само един да умира. Не ти… аз.

Опитах се да влея сила в главата и врата й така, както когато излекувах ръката й. Откъснах част от ръкава си и притиснах с него раната й, но знаех, че това е много по-страшно от една счупена ръка. Дори скъсаните лози на премяната й като че ли избледняваха, предавайки се на сенките.

— Не бива да става така, Риа.

— Напротив… трябва. Не ти казах… но знам отдавна… отдавна ми казаха, че ще умра… за да те спася. Че ако остана с теб… ще умра. Не знаех дали е вярно… досега.

— Що за глупости! — Съсредоточих се още повече върху раната, но кръвта продължаваше да се лее, да попива в плата и да тече през пръстите ми.

— Кой глупак ти е казал подобно нещо?

— Не глупак. Ар… баса. Затова никога… не беше добре дошъл в нея.

Трепнах.

— Не може да умреш сега! Не и заради някакво глупаво предсказание! — Приведох се по-близо до нея. — Слушай ме, Риа. Тези предсказания и пет пари не струват! Нищичко не струват, чуваш ли?! Нали предсказваха, че само дете с човешка кръв може да убие Балор? Видя какво стана. Балор убиваше мен! Нямах шанс — аз, детето с човешка кръв! Ти го уби, не аз.

— Защото… и аз… имам човешка кръв.

— Какво? Ти си от Финкайра! Ти си…

— Мерлин. — Клепачите на Риа запърхаха, а край скалите отново запищя вятър. — Аз съм… твоя сестра.

Сякаш ботушът на Балор ме бе изритал отново.

— Моя какво?

— Сестра. — Пое измъчен дъх — Елън е и… моя майка. Затова дойдох с теб.

Ударих скалата с юмрук.

— Това не може да е вярно!

— Вярно е — рече Бъмбълви и приклекна до мен. — Когато Сапфирооката Елън те родила на онзи разнебитен кораб на бреговете ни, родила и момиче, няколко минути след това. Кръстила момчето Емрис, а момичето — Рианон. Бардовете на Финкайра знаят тази история. — Той въздъхна и вятърът подхвана стона му. — Знаят и как дъщерята се загубила още съвсем малка. Родителите й пътували през леса Друма, когато ги нападнали воините-таласъми на Рита Гаур. Последвала яростна битка, таласъмите били прогонени, но в суматохата момичето се изгубило. Стотици я търсили седмици наред, но накрая дори самата Елън се отказала. Съкрушена, тя можела само да се моли на Дагда някой ден някой да намери детето.

Риа едва доловимо кимна.

— Така и стана. Намери ме… Куен. Тя ме заведе… при Арбаса.

— Моя сестра! — Слепите ми очи преливаха от сълзи. — Ти си моя сестра.

— Да… Мерлин.

Дори скалите да ме бяха погребали под тежестта си в този миг, не бих могъл да почувствам по-силна болка. Бях открил сестра си. И както толкова път преди, щях да загубя нещо точно след като го бях открил.

Спомних си, че Туата бе казал как пророчеството за човешкото дете може да има неочаквано значение. „Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице.“ Как можех да предположа, че това ще е лицето на Риа?

— Защо — попитах аз, целият разтреперан, — не ми каза по-рано?

— Не исках… да променяш намеренията си… за да ме закриляш. Важно е… какво ще направиш с живота си.

— Твоят е също толкова важен!

Хвърлих настрана окървавения парцал и откъснах още едно парче от туниката си. Спомних си една нощ, отдавна, в стаята с книгите на Каирпре. Затова се бе поколебал да ми разкаже как съм се родил! Още тогава подозирах, че е на път да ми каже още нещо — че в същата нощ се е родила и моята сестра.

Крепях главата на Риа в скута си и усещах върху ръката си топлия й дъх. Клепачите й почти се бяха затворили. Сенките върху премяната й чернееха все повече. По бузата ми се търкулна сълза и рекох:

— Само да можех да го видя.

Клепачите й трепнаха.

— Да видиш? С… очите си?

— Не, не. — От къдриците й капеше кръв. — Не с очите си. Това е нещо, което сърцето ми знаеше от първия миг. Че си много повече от някого, с когото съм се срещнал в Друма. Сърцето ми знаеше.

Устните й помръднаха леко, сякаш разтегляйки се в немощна усмивка.

— Дори когато… те увесих… на онова дърво?

— Още тогава! Риа, сърцето ми го знаеше, но главата ми не разбираше. Трябваше повече да се вслушвам в сърцето си, казвам ти! Сърцето прозира неща, невидими за окото.

От скалите, където Риа бе оставила жезъла ми, изригна син пламък. Без дори да гледам, знаех, че новият знак е във формата на око. Някак бях открил същността на Прозрението, а полученото бледнееше в сравнение с изгубеното.

В същия миг затрептя въздухът край протегната ръка на сразения людоед. Невидимата завеса отново се отвори и разкри нисък кръг от бели камъни. Кладенец, който водеше надолу.

Виждах го! И разбрах за пръв път, че пътят към Отвъдното — и към Рая, и към Ада — е надолу. Надолу, към най-дълбоките места, а не към вселена, безкрайно отдалечена от мен.

Хапещият вятър отново премина покрай нас. Риа говореше тъй тихо, че почти не я чувах.

— Ти ще станеш… вълшебник, Мерлин. Добър… вълшебник.

Вдигнах главата й до гърдите си.

— Не умирай, Риа. Не умирай!

Тя потрепери и очите й се затвориха завинаги. Прегърнах я с всичка сила и тихо заридах.

След това ми се стори, че самата зора изгрява в ръцете ми и долових присъствието на нещо, което досега не бях забелязал. Нещо в тялото на Риа, ала и отделно от него. Минаваше през пръстите ми като повей светлина. Това бе духът й. Напускаше тялото по пътя към отвъдното. Мигновено ми хрумна идея.

Повиках го. „Моля те, Риа. Не ме напускай. Още не.“ Придърпах главата й до сърцето си. „Ела при мен. Остани с мен. Само за малко.“

Хвърлих поглед към кръга от бели камъни — пътят към Дагда. Дори да беше късно да спаси Елън, може би — само може би — имаше време да спаси Риа. Ако ли не, поне щяхме да останем още малко заедно.

„Ела с мен. Моля те.“

Вдишах дълбоко — не само въздух, а много повече. През тялото ми премина тръпка. Беше силна. Беше жизнена. Беше Риа.

Обърнах се към Бъмбълви, по чиито увиснали бузи се виждаха следи от сълзи.

— Помогни ми, моля те.

— Тя е мъртва — заяви той скръбно.

— Мъртва. — Усещах нейната жизнена сила у себе си. — Мъртва е, но не е изчезнала, добри ми шуте.

Бъмбълви ми помогна да се изправя. В ръцете си държах безжизненото тяло на Риа, с увиснала надолу глава.

— Донеси ми меча. И жезъла.

Шутът издърпа острието от Балор, клатейки глава. Избърса го в ботушите си, а после взе и жезъла ми от скалите. Върна се при мен, прибра меча ми в ножницата, а жезъла препаса на окървавения ми колан. После ме изгледа навъсено.

— Къде отиваш с нея?

— В Отвъдния свят.

Той повдигна вежди.

— Тогава ще те чакам тук. Въпреки че никога няма да се върнеш.

Поех към кръга от бели камъни, спрях и отново се обърнах към него.

— Бъмбълви, в случай че не се върна, искам да знаеш нещо.

Шутът се намръщи така, както само той умееше.

— Какво?

— Ти си ужасен шут, но верен приятел.

С тези думи се обърнах към Кладенеца и закрачих напред, с ръце, натежали като сърцето ми.