Т. А. Барън
Седемте песни (32)

28
Отстраняване

Вместо да се приближим до бърлогата на дракона през нощта, реших да изчакаме до изгрев-слънце. Докато другите спяха неспокойно на черните скали, аз будувах и размишлявах. Шестият урок, Песента на отстраняването, можеше да означава само едно.

Трябваше да сразя дракона.

Само при мисълта за това стомахът ми се свиваше. Как би могло едно момче да стори нещо подобно, пък дори и с вълшебен меч? От разказите на майка ми знаех, че драконите са изключително силни, светкавично бързи и неизмеримо умни. Спомних си една вечер, когато с огряно от камината лице тя ми разправи за един, който унищожил дузина великани с един замах на опашката си, а след това ги опекъл с огнения си дъх, за да ги изяде.

Как можех да успея? Не бях Туата, не знаех никакви магии, които да ми помогнат. Знаех единствено, че заспал или не, ще бъде ужасяващо дори да се доближа до чудовището, а какво остава да го отстраня.

Докато първите слънчеви лъчи докосваха изпепеления бряг и плъзваха като пожар сред вълните, аз неохотно се изправих. Ръцете ми бяха изтръпнали и изстинали, сърцето ми — също. Извадих от джоба си една от ябълките на Шим и отхапах. Макар да бе хрупкава и ароматна, не успях да усетя вкуса й. Когато остана само огризката, я захвърлих.

Риа седна.

— Не си мигнал, нали?

Не откъсвах очи от хълмовете, вече докоснати от руменината на изгрева.

— Не, и нямам никакъв план. Ако ти е останала и капчица здрав разум, остани тук. Ако оцелея, ще се върна.

Тя тръсна глава толкова енергично, че няколко от листата, оплетени в косата й, паднаха.

— Мисля, че вече говорихме за това. При Езерото на лицето.

— Само че този път опасността е твърде голяма. Риа, още от Мрачните хълмове ме предупреждаваш, че има повече от един начин човек да се загуби. Така се чувствам в момента. — Аз бавно издишах. — Не разбираш ли? Единствено вълшебник, истински вълшебник, може да победи някой дракон! Не знам какво точно му е нужно — сила, умения или дух. Каирпре рече, че се искат всичките и че е нужно и повече. Знам само, че каквото и да е то, аз не го притежавам.

Риа свъси лице.

— Не го вярвам. Нито пък майка ти.

— Колкото и да са силни инстинктите ти, този път грешиш. — Погледнах Бъмбълви, сгушен под плаща си. — Да му предложа ли същото като на теб?

Шутът внезапно се обърна към нас.

— Идвам с теб, ако това ще ме питаш — каза той и протегна дългите си ръце. — Ако някой ден имаш особена нужда от остроумието и духовитостта ми, този ден е днес, когато със сигурност ще умреш.

С изражение, мрачно като това на Бъмбълви, аз се обърнах към възвишенията. От една падина между тях се виеше тъмна колона дим, като се усукваше към небето и скриваше част от изгрева. Направих крачка към дима, после още една. И трета. Краят на жезъла ми потропваше по скалата като ехо от затворена врата.

Напредвах по изпепелените земи, рамо до рамо с Риа, а Бъмбълви не изоставаше. Знаехме, че предпазливостта е най-важна, затова се стараехме да стъпваме меко като лисици. Никой не продумваше, а аз бях подпрял жезъла си на рамо, за да не се удря в скалите. Шутът дори бе стиснал шапката си, за да не звънят камбанките по нея. Колкото повече приближавахме към димящата долчинка, толкова по-силно ставаше зловещото ми предчувствие. Драконът може би очакваше най-мрачния ден на Финкайра, за да се събуди, ала моят най-мрачен ден със сигурност бе дошъл.

През почернените равнини до нас достигна боботене като от най-дебелите струни на чудовищна арфа, равномерно като дишане. Разбрах, че това е хъркането на дракона, което се усилваше с всяка наша стъпка.

Въздухът ставаше горещ, твърде горещ. Малко по малко ние безшумно се приближавахме към димната колона. По-нагоре по склона канарите бяха не просто изгорени, а и смачкани и стъпкани от огромна тежест, натрошени на чакъл. Бяха изровени нови дерета, всичко живо бе унищожено. Отстранено.

Едва смеехме да дишаме, докато прекосявахме куп овъглени останки. Ненадейно Бъмбълви се подхлъзна и падна, от купчината се изтърколиха няколко скали и с трополене се удариха в чакъла. Това обаче почти не се чуваше заради звъна на камбанките му, които изпълниха ушите ни като гръм.

Изгледах го яростно и изсъсках:

— Свали тая пуста шапка, спънат глупако! Ще събудиш дракона, преди да сме стигнали до него!

Той се намръщи, с нежелание свали шапката и я прибра под плаща си.

Поведох ги към дъното на падината, бършейки челото си, изпотено заради жегата. Дори през обувките стъпалата ми горяха. Маранята трептеше като морско вълнение от хъркането, всичко вонеше на изгоряло. Скалните стени сякаш се затваряха около мен и ме потапяха в мрак.

Внезапно спрях. Покрит наполовина от сенки, пред нас лежеше драконът. Беше още по-голям, отколкото си мислех, голям колкото самите склонове. Зелено-оранжевото му тяло, свито на кълбо и покрито с бронирани люспи, можеше спокойно да изпълни Езерото на лицето. Бе подпрял глава на предния си ляв крак, а от ноздрите му се вдигаше гъст дим. Под носа му имаше ред люспи, толкова черни от дима, че приличаха на мустаци. Вдишаше ли, се откриваха острите му като игли зъби — издишаше ли, се напрягаха мощните мускули на раменете му, а огромните криле на гърба му потрепваха. На сутрешната светлина ноктите му, остри като меча ми, но десет пъти по-дълги, ярко блестяха. Нанизан на един от тях, почти като пръстен, бе заседнал череп, голям колкото този на великан.

Под корема му блещукаха и искряха съкровища — корони и огърлици, мечове и щитове, тръби и флейти — всички от злато и сребро, инкрустирани със скъпоценни камъни. Навсякъде лежаха рубини, аметисти, нефрит, смарагди, сапфири и огромни перли. Никога през живота си не си бях представял, че може да съществува такова огромно имане, ала не усещах никакво желание да го претърся — навсякъде бяха пръснати не само съкровища, а и черепи с всякакви форми и размери, някои лъскавобели, други — изпепелени от огъня.

Промъкнах се по-навътре в падината, а Риа и Бъмбълви ме следваха по петите. Заедно се свихме от страх, стреснати от бавния, зловещ ритъм на дишането на звяра. Очите му не бяха напълно затворени — под клепачите му се виждаха златистожълти процепи. Не можех да се отърся от усещането, че чудовището е колкото заспало, толкова и будно.

В този миг челюстите му се открехнаха, от тях изскочи тънка струйка огън и овъгли скалите и няколко черепа. Бъмбълви отскочи назад и изпусна шапката си изпод плаща.

Драконът ненадейно изхърка и размести туловището си. Клепачите му потрепнаха и се поотвориха, а Бъмбълви се задави от страх. Краката му се разтрепериха и когато видя, че шутът ще припадне, Риа го хвана за ръката.

Тогава, с кошмарна мудност, драконът вдигна нокътя с нанизания череп. Сякаш предвкусвайки рядко лакомство, той го доближи до ноздрите си. Клепачите му трепнаха, ала не се отвориха, когато той изплю нов изпепеляващ пламък. Когато приключи с подготовката, драконът измъкна с уста черепа от нокътя си и в падината отекна шумно хрущене. Драконът издиша гъсто валмо дим и продължи да хърка.

И тримата потреперихме. С мрачно, решително изражение аз подадох жезъла си на Риа, сложих дясната си ръка върху дръжката на меча и съвсем бавно го изтеглих от ножницата. Когато се показа, острието иззвънтя съвсем слабо, като далечно звънче. Спящият дракон изръмжа и наостри уши. Междувременно сънят му сякаш се промени. Той яростно изсъска, оголи зъби и замахна с нокти във въздуха.

Вцепених се. Ръката ме заболя от тежкия меч, вдигнат над главата ми, но не посмях да го сваля, за да не издаде още някои звук. След няколко минути драконът се поуспокои и утихна, а ноктите ме се отпуснаха.

Внимателно продължих напред, стъпка по стъпка. Всяка от люспите на дракона бе по-голяма от мен. Потта щипеше очите ми. Ако получа само един шанс, къде да ударя? Люспите покриваха гърдите, краката, гърба, опашката и дори ушите му. Може би ако го намушках в някое от полузатворените му очи, щях да успея.

Промъквах се все по-близо. Въздухът ме давеше и исках да кашлям, но с всички сили се съпротивлявах на импулса. Ръката ми стисна дръжката.

Изведнъж раздвоената му опашка замахна като камшик. Нямах време не само да се отдръпна, но дори да помръдна. Когато тя се разгъна изцяло, единият й край се уви около гърдите ми и ми изкара въздуха, а другият — около ръката с меча.

Бях напълно безпомощен.

Риа изпищя задавено. Драконът се напрегна и ме стегна още по-здраво, но жълтите цепки на очите му не се разшириха. Все още изглеждаше заспал или полузаспал и ако съдех по извивката на устата му, щеше всеки момент да се наслади на един напълно реалистичен сън — как поглъща момче с меч.

С крайчеца на втория ми взор видях как Риа пада на колене. Бъмбълви приклекна тромаво до нея, увесил нос и, напълно неочаквано, запя. Осъзнах, че това е погребална песен, ниска и скръбна. Колкото и да ме мъчеше хватката на дракона, изтръпнах от думите й.

Драконът яде с наслада всичко,

но да усеща най обича

как хапката се гърчи, писка,

преди да стане на закуска.

О, драконе, приятеля ми ти ядеш!

Уви, тъй вкусен е, нали?

Обича кости да хрущи,

да слуша крясъци, стенания

на хората, поели без следа

към мрачните черва.

О, драконе, приятеля ми ти ядеш!

Уви, тъй вкусен е, нали?

Приятелят ми, закопан в уста на звяр,

дори последна дума не продума.

Потъна в зейналата паст, сам зейнал, ала ням.

О, драконе, приятеля ми ти ядеш!

Уви, тъй вкусен е, нали?

Още преди Бъмбълви да довърши, челюстите на дракона се отвориха. Наблюдавах ужасен, докато пред очите ми изникнаха редове остри зъби, черни от пламъците. Задърпах се с всичка сила, но опашката му само затягаше хватката си. Челюстите се отвориха още по-широко.

Ненадейно от дълбините на гърлото му се чу рязък хрип, който можеше да е само едно. Смях. Дълбок, пресеклив смях. С него излетя облак прах и въздухът почерня. Смехът се прехвърли надолу по тялото на огромното влечуго — първо разлюля главата му, после врата, после гигантския му корем и накрая опашката. Не след дълго целият звяр се тресеше и поклащаше върху имането си.

Опашката ме пусна и аз паднах — зашеметен и останал без Дъх, ала жив. Бързо пропълзях през черния облак на дъха му, влачейки меча след себе си. Миг по-късно Риа дотича до мен, за да ми помогне.

Излязохме с препъване от падината, без да спираме да кашляме. Зад нас смехът на дракона утихваше, а след секунди гръмовното му хъркане застърга отново. Хвърлих поглед назад и видях как просветват цепките на очите му сред сенките. Най-после се намирахме достатъчно далеч от бърлогата, проснахме се на парче черна скала, подходящо за сядане, и Риа ме прегърна. Толкова различно беше от прегръдката на дракона!

Аз сторих същото, обърнах се към Бъмбълви и пресипнало заявих:

— Успя, да знаеш. Разсмя го.

Бъмбълви увеси нос.

— Знам. Ужасно е. Ужасно! Унижен съм. Съсипан!

— Как така? — удивих се аз и го разтърсих. — Ти ме спаси!

— Ужасно — повтори нещастният шут. — Просто ужасно. Отново не ми се получи изпълнението! Пеех един от най-тъжните си, изпълнени с гнет и униние химни, би трябвало да скъса сърцето на всеки, който го чуе. — Той прехапа устна. — А какво стана всъщност? Погъделичках го. Разсмях го! Когато се опитвам да забавлявам, натъжавам, а когато се опитвам да скърбя, съм смешен! О, какъв провал! Аз съм чудовищен провал!

Той въздъхна тежко, помълча и накрая продължи:

— По-лошото е, че си изгубих шапката. Шутовската ми шапка! Вече не само, че не звуча като шут, но и не изглеждам като шут.

С Риа се спогледахме развеселено и без да отлагам, аз свалих едната си обувка, докато Бъмбълви ме наблюдаваше с подозрение.

— Да не си си наранил крака?

— Не. Дадох обещание, което, трябва да спазя.

След това забих зъби в кожения език на обувката, откъснах малко от него и енергично задъвках. Нямаше как обработената кожа да омекне, но пък за сметка на това устата ми се изпълни с вкусовете на пръст, трева и пот. Преглътнах с големи усилия.

Бъмбълви ахна и поизправи гръб, увисналата му гуша се изопна. Не се усмихваше, разбира се, но поне вече не се мръщеше.

Понечих да продължа, но той сложи ръка на гърба ми.

— Чакай, една хапка стига. Обувката може да ти потрябва. — После той издаде странен приглушен звук, който много приличаше на едва сдържан смях. — Наистина го разсмях, нали?

— Наистина го разсмя.

Той доби обичайната си физиономия.

— Само че едва ли бих могъл да го повторя. Извадих късмет този път.

Докато се обувах, поклатих глава и рекох:

— Не беше късмет, можеш да го направиш отново.

Бъмбълви се изправи, изпъчен.

— Тогава щом се върнеш в онази пещ и се опиташ да сразиш звяра, ще дойда с теб.

— Аз също — каза Риа.

Огледах лицата им и върнах меча в ножницата.

— Няма да ви се наложи — отвърнах аз и се приведох напред. — Няма да сразявам дракона.

И двамата ме зяпнаха, а Риа повдигна жезъла ми и попита:

— Нали трябва… Как ще научиш Песента на отстраняването?

Посегнах към елховия прът и бавно го завъртях в ръка.

— Мисля, че вече я научих.

— Какво?

Прокарах пръсти по върха на жезъла и хвърлих поглед към удавената в сенки бърлога.

— Нещо се случи, когато драконът се засмя.

— Да — съгласи се Бъмбълви. — Пусна те и ти избяга.

— Не, друго имам предвид. Чухте ли колко искрен беше смехът му? Почувствах, че… ами, колкото и да е свиреп и кръвожаден, не може да е изцяло зъл. Иначе… не би се смял така.

Бъмбълви ме погледна така, сякаш съм се побъркал.

— Бих се обзаложил, че се е смял така всеки път, когато е изпепелявал някое село.

Кимнах.

— Може би. Но ми се струва, че не е много по-различен от нас. Че има смисъл да живее, дори ние да не го разбираме.

Риа почти се усмихна, а Бъмбълви само се намръщи още повече.

— Не разбирам какво общо има това с Отстраняването.

Вдигнах дясната си ръка, оцапана със сажди, и докоснах клепачите на слепите си очи.

— Виждаш ли това? Безполезни са, белязани завинаги, също като бузите ми. И знаеш ли защо? Защото се опитах да убия друго момче! Не знам дали е оцелял, но се съмнявам. Опитах да го отстраня.

— Все още не разбирам.

— Ето какъв е смисълът. Отстраняването е нужно, но си има цена. Може да е собственото ти тяло или душата ти, но цена винаги има. Защото всяко живо създание е посвоему ценно.

Жезълът ми отново се озари, когато светлината отслабна. На него имаше отпечатък във формата на драконова опашка.

— Шестата Песен е готова! — възкликна Риа. — Сега ти остава само една, Песента на прозрението.

Почуках с показалец върха на жезъла, загледан в драконовата опашка, вдълбана недалеч от звездата в кръга. Обърнах поглед към безжизнения бряг, обгорен като останките в угаснало огнище — оттатък се виждаха тъмносиният канал и далечните възвишения на Варигал.

— Остава само една Песен, но и само няколко дни.

Бъмбълви се прегърби.

— Не повече от три, като гледам луната.

— Трябва да стигнем до Забравения остров и да се върнем.

— Невъзможно — заяви шутът и заклати глава, за да подчертае думите си, но не се сети, че вече няма шапка. — Мерлин, дотук се справи добре, невъзможно добре, но всички видяхме онова място от скалата на дървехората. От незапомнени времена никой не е достигал до Забравения остров! Каква надежда имаш да стигнеш дотам и да се върнеш — и то за три дни!

Опитах се да си представя пътя дотам — минаваше през вода, планински върхове, гори и през вълшебните бариери, опасващи острова. През цяла Финкайра, изпълнена с незнайни опасности.

Обърнах се към Риа.

— Поне този път мисля, че Бъмбълви с прав. Сега не можем да разчитаме на вятъра или на някой великан.

Риа тропна с крак.

— Няма да се предам, твърде далеч стигнахме! Имаш шест от седемте Песни. Освен това аз знам къде е Отвъдния кладенец.

— Какво знаеш? — подскочих аз.

— Къде е Кладенецът. Къде пази Балор. — Тя завъртя няколко къдрави кичура между палеца и показалеца си. — Гюри ми го показа, изпрати видение право в ума ми, когато ни каза, че Отвъдния кладенец не е далеч от бърлогата на дракона.

— Защо не ми каза!?

— Тя ме предупреди да не ти казвам! Мислеше, че може да се изкушиш да пропуснеш изцяло Забравения остров.

Отново седнах на скалата, долепих нос до нейния и тихо, но твърдо рекох:

— Точно това ще направим.

— Не може! — възрази тя. — Трябва да откриеш същността на Прозрението, за да имаш шанс срещу Балор. Не помниш ли какво пишеше в Арбаса?

Но знай! Във кладенеца се не спускай,

преди всяка песен да довършиш.

Бедите са на всяка крачка,

окото на Балор една от тях е само.

— Ще загинеш, ако се опиташ да се бориш с Балор без Седемте песни.

Стомахът ми се сви, когато си спомних предупреждението на Туата. „Вслушай се внимателно в думите ми. Без всичките седем ще загубиш повече от мисията си. Ще загубиш живота си.“

Прокашлях се.

— Но, Риа, ако не пропуснем седмата Песен, майка ми ще умре! Не разбираш ли? Това е единствената ни надежда. Единственият ни шанс.

Тя присви очи.

— Има и нещо друго, нали? Усещам го.

— Не. Грешиш.

— Не греша. Боиш се от нещо, нали?

— Пак тези инстинкти! — Викнах аз и свих ръцете си в юмруци. — Да, страх, ме е. От урока на Прозрението. Той ме плаши повече, отколкото всички други накуп. Не знам защо, Риа.

Тя се облегна назад, клатейки глава.

— Тогава каквото и да те очаква на Забравения остров, то е много важно. Трябва да отидеш там, Мерлин. Заради себе си, както и заради Елън! Има и друга причина.

— Друга ли?

— Гюри ми каза още нещо. Каза, че докато си на Забравения остров, трябва да намериш клонка имел. Трябва да я носиш на раменете си, когато влизаш в Отвъдния свят. Ще ти осигури безопасен път до чертозите на Дагда. Без него задачата ти ще бъде много по-трудна.

— Задачата ми няма как да стане по-трудна от сега! Моля те, Риа, никаква клонка имел не може да оправдае времето, което ще загубим. Трябва да ми помогнеш. Покажи ми пътя към Отвъдния кладенец.

Тя потътри крак върху скалата.

— Ако… ако го направя и някак оцелееш, ще ми обещаеш ли нещо? — Забелязах, че очите й блестят от влага. — Дори да не съм вече тук, за да те карам да го спазиш?

Преглътнах с мъка.

— Разбира се. И защо да не си тук?

— Няма значение. — Тя примигна няколко пъти. — Обещай ми, че ако оцелееш, един ден ще отидеш на Забравения остров и там ще научиш онова, което трябва да научиш.

— Обещавам. И ще те взема със себе си.

Тя рязко се изправи и завъртя глава, оглеждайки голите хълмове.

— Тогава да вървим. Чака ни труден път.