Т. А. Барън
Седемте песни (36)

32
Златна клонка

Дребничък и сив, силуетът изплува на върха на току-що появил се хълм и пред очите ми разпери криле от мъгла. Литна към мен, носен от неосезаеми течения, след което бързо смени посоката и се издигна толкова високо, че почти го изгубих от поглед. После рязко спря и се спусна право надолу в поредица от лупинги, сякаш без никаква друга цел, освен насладата от полета.

Беля!

Ястребът отново летеше, а сърцето ми преливаше от радост. Макар че още държах Риа на ръце, усещах на хълбока си кожената торба. Вътре, сред билките на майка ми, се намираше едно от кафявите перца от крилете на моя приятел. След битката с Рита Гаур от него не беше останало нищо друго… освен духа му.

Показвайки се от разрастващите се форми на мъглите, той пое към мен. Чух писъка му, пълен с кураж и жизненост, точно такъв, какъвто го помнех. Преди да дойде при мен, той се завъртя във въздуха за последен път. Повя топъл въздух и ноктите му се забиха в рамото ми, Беля прибра криле на гърба си и закрачи наляво-надясно. Макар перата му да бяха сменили цвета си от кафяв на сребристосив със следи от бяло, очите му още бяха поръбени с жълто. Той наклони глава към мен и доволно изсвири.

— Да, Беля! И аз се радвам да те видя! — След това сърцето ми отново натежа, докато намествах отпуснатото окървавено тяло в ръцете си. — Ех, да можеше и Риа да те види…

Ястребът кацна на коляното й, разгледа я за миг и нададе нисък, печален зов. Тръсна глава и се върна на рамото ми.

— Нося духа й със себе си, Беля. Надявам се, че не е късно Дагда да я спаси. — Преглътнах с мъка. — А също и майка ми.

Ненадейно Беля силно изписка. Ноктите му ме стиснаха за рамото, а мъглите край мен се раздвижиха неспокойно.

— Аааа — чу се отнякъде бавен, почти мързелив глас. — Колко хубаво, колко прекрасно, че си дошъл.

Беля изсвири напрегнато.

— Кой си ти? — обадих се аз. — Покажи се.

— Точно това мисля да сторя, млади човече. След малко. — Мъглите пред мен се раздвижиха като супа, леко разбъркана с лъжица. — Имам и подарък за теб, ужасно ценен подарък. Аааа, да.

Нещо в тона на гласа ме успокояваше, но нейде дълбоко в мен се надигаше предпазливост. По-добре беше да сбъркам, но да се вслушам в нея.

Отново наместих Риа в ръцете си.

— Нямам време за учтивости. Ако ще ми даваш нещо, покажи се.

— Аааа, млади човече. Толкова си нетърпелив, толкова ужасно нетърпелив. — Мъглите закипяха. — Но няма защо да се тревожиш. Ще се вслушам в молбата ти, след малко. Виж, искам да бъда твой приятел.

При тези думи Беля изписка остро, махна силно с криле и отлетя от рамото ми. Отново изсвири, описа кръг на мен и се скри в един облак от мъгла.

— Няма защо да се страхуваш от мен — промълви гласът. — Нищо, че приятелят ти ястребът се страхува.

— Беля не се бои от нищо.

— Аааа, тогава сигурно греша. Защо мислиш, че отлетя?

Взрях се в мъглите, опитвайки се да различа нещо.

— Не зная. Сигурно има добра причина. — Обърнах се към мястото, откъдето ми се струваше, че се носи гласът. — Ако искаш да ми бъдеш приятел, покажи ми се. Бързо, имам още много път.

Мъглата бавно заклокочи.

— Аааа, значи имаш важна среща, така ли?

— Много важна.

— Е, значи трябва да отидеш. Аааа, да. — Гласът звучеше съвсем лениво, сякаш собственикът му заспиваше. — Нямам съмнение, че знаеш как да стигнеш до целта си.

Вместо да отвърна, зареях поглед нагоре, опитвайки се да зърна Беля. Къде ли беше? Едва се бяхме събрали отново! Освен това се надявах, че той може да ме отведе при Дагда.

— Защото ако не знаеш — продължи успокояващият глас, — дарът ми може да ти бъде полезен. Ужасно полезен. Аааа, предлагам ти услугите си като водач.

Предпазливостта ми отново се надигна. Ала… може би това създание, когато най-сетне се покажеше, наистина можеше да ми покаже пътя през облаците. Щях да спестя безценно време.

Размърдах се на безплътното стъпало.

— Преди да приема предложението ти, трябва разбера кой си ти.

— След малко, млади човече. След малко. — Чух прозявка, а думите след нея бяха леки като мъглите, докосващи бузите ми. — Младите вечно бързат, вечно много бързат.

Въпреки съмненията ми, нещо в гласа ме караше да се отпускам все повече и повече. Беше ми почти… уютно. Или може би просто бях уморен. Гърбът ме болеше. Щеше ми се да оставя Риа някъде, само за миг.

— Ааа, тежък товар носиш, млади човече. — Разнесе се още една мъчително бавна прозявка. — Ще ми позволиш ли да те облекча малко?

Напук на себе си и аз се прозях.

— Добре съм си, благодаря. Но ако искаш да ме отведеш при Дагда, ще те последвам. — Сепнах се. — Първо обаче ми се покажи.

— Към Дагда, значи? Аааа, великият, чутовен Дагда. Воин на воините. Живее много, много далеч. Ала все пак ще се радвам да ви заведа при него.

Изправих схванатия си гръб.

— Може ли вече да тръгваме? Времето ми свършва.

— Аааа, след малко. — Пред лицето ми като ръце се люшнаха ивици мъгла. — Жалко обаче, че не можеш да си починеш малко. Сякаш ти е нужно.

Приклекнах и подпрях Риа на бедрата си.

— Щеше ми се да можех, но трябва да вървя.

— Както кажеш. Ааааа, да. — Гласът се прозя за пореден път, този път още по-дълго и още по-сънено. — Тръгваме веднага. След малко.

Тръснах странно замъглената си глава.

— Добре. Сега… първо щеше да правиш нещо. Какво беше?… А, да. Да се покажеш. Преди да те последвам.

— О, разбира се, млади човече. Почти съм готов. Ще ми е драго, ужасно ще ми е драго да ти помогна.

Предпазливостта пак се обади, но я пренебрегнах. Преместих ръката си, с която придържах краката на Риа, и я отпуснах на едното стъпало. Запитах се защо пък да не поседна, само за малко. Малко почивка щеше само да ми помогне.

— Точно така, млади човече — измърка гласът най-успокояващо. — Просто си позволи да се отпуснеш.

Да се отпусна, сънено си помислих аз. Да си позволя да се отпусна.

— Аааа, да. — Гласът въздъхна. — Ти си мъдър млад човек. Толкова по-мъдър от баща си.

Кимнах, полузашеметен. Баща ми. По-мъдър от…

В мен се надигна неудържим порив да внимавам, да се пазя. Откъде познаваше баща ми? Той не беше в Отвъдния свят. Мъглата край мен сякаш се бе просмукала в главата ми. Закъде бързах, всъщност? Малко сън щеше да ми помогне да си спомня. Клекнах на стълбите и оброних глава. И отново, толкова слабо, че едва го съзнавах, неспокойствието ме побутна. „Събуди се, Мерлин! Той не ти е приятел. Събуди се!“ Опитах да го пренебрегна, ала не можех. „Вярвай на инстинктите си, Мерлин.“

Размърдах се и повдигнах глава. Имаше нещо познато в това чувство, в този глас. Сякаш го бях чувал другаде.

„Вярвай на инстинктите си, Мерлин. Вярвай на боровинките.“

Рязко се събудих. Гласът на Риа! Мъдростта на Риа! Духът й усещаше онова, което аз не можех. Отърсих се от пелената в ума си, отново подхванах тялото й, изсумтях и бавно се изправих.

— Аааа, млади човече. — В гласа се бе прокраднала загриженост. — Помислих, че може да си починеш за малко.

Стиснал здраво Риа в ръце, аз си поех дълбоко дъх. Листата от дрехите й изсъхваха, но още бяха меки.

— Няма да си почивам. Няма да ти позволя да ме омагьосаш. Зная кой си!

— Аааа, знаеш ли?

— Да, знам, Рита Гаур!

Мъглата закипя като във врящ котел, бясно се въртеше и набъбваше. От парите пристъпи мъж, висок и широкоплещест като Балор. Носеше дълга бяла туника и тънка огърлица от кървавочервени камъни. Косата му, черна като моята, бе старателно сресана. Дори веждите му изглеждаха добре поддържани. Ала онова, което прикова вниманието ми, бяха очите му. Изглеждаха празни, като две бездни. Колкото и да треперех, спомняйки си окото на Балор, тези очи ме ужасяваха повече.

Рита Гаур вдигна ръка и облиза върховете на пръстите си.

— Можех да приема всякакви други форми. — Острият му агресивен глас бе пълната противоположност на тона му отпреди малко. — Дивият глиган ми е сред любимите, с белега на предния крак. Всички си имаме белези, както знаеш.

Той докосна с влажните си пръсти едната си вежда.

— Но ти вече си виждал глигана, нали? На брега на онази купчина скали, която наричате Гуинед. И после в онзи сън.

— Как… — Изпотих се, когато си спомних съня, усещането за бивните, пронизващи очите ми. — Как разбра за това?

— О, стига. Уж си вълшебник, пък не знаеш за Скока. — Той отново облиза пръстите си, а устните му се изкривиха в усмивка. — Да изпращам сънища на хората е едно от малкото забавления, които ме отвличат от тежката ми работа. — Усмивката му стана по-широка. — Макар че още повече ми харесва друго нещо. Да изпращам сянката на смъртта.

Напрегнах се и стиснах по-здраво безжизненото тяло на Риа.

— Какво ти даде правото да поразиш майка ми?

Празните очи на Рита Гаур се втренчиха в мен.

— А какво ти даде правото да я водиш във Финкайра?

— Не исках да…

— Мъничко горделивост, струва ми се. — Той прокара ръка по темето си, за да приглади косите си. — Това беше фаталният порок на баща ти, както и на дядо ти. Нима очакваше да си по-различен?

Аз изправих гръб.

— По-различен съм.

— Ето, пак горделивост! Мислех, че вече си се научил. — Той пристъпи към мен, а бялата му туника леко се развя. — Горделивостта ще бъде твоята гибел, няма съмнение в това. Тя вече донесе гибелта на майка ти.

Олюлях се.

— Затова толкова ме задържа!

— Разбира се. — Той отново облиза пръстите си, един по един. — И сега, когато знаеш, че не си успял да предотвратиш смъртта й, която ти самият причини, ще сложа край на мъките ти. Ще те убия тук и сега.

Отстъпих назад, като се опитвах да не се препъна, а Рита Гаур се засмя, докато оформяше другата си вежда.

— Героят ти Дагда не е тук да те спаси, както на Гуинед. Нито пък онази глупава птица, чието безразсъдство ми попречи да те довърша в Крепостта под покрова. Този път ми падна в ръцете.

Той отново пристъпи към мен през мъглите, а огромните му длани се свиваха и разпускаха, сякаш се готвеше да смачка черепа ми.

— Само за да осъзнаеш докъде те доведоха горделивостта и глупостта ти, нека ти обясня нещо. Ако не се опитваше да се измъкнеш от уроците си, щеше да разбереш, че ако беше сложил наметка от имел, онази проклета златна клонка, щеше моментално да се пренесеш в чертозите на Дагда. Нямаше да мога да те издебна тук.

Пребледнях, спомняйки си молбите на Риа да занеса клонката с нас в Отвъдния свят. Толкова лекомислено ги бях отхвърлил!

Рита Гаур отново се подсмихна. От главата му изникнаха мъгливи ръце и посегнаха към мен.

— Толкова обичам арогантността! Тя е една от най-чаровните особености на човеците. Стигат ти толкова уроци! Сега ще умреш.

В този миг от облаците профуча крилата фигура. Беля се спусна право към мен с яростен писък, който отекна сред мъглите. В ноктите си носеше дълга златна клонка. Имел! Рита Гаур изрева от ярост и връхлетя върху мен.

Миг преди да ме докопа, златната клонка падна на раменете ми и ме покри като наметало. Почти усетих ръцете на Рита Гаур около гърлото си, но ненадейно се превърнах в пара, разтворих се в мъглите. Последното, което почувствах с физическото си тяло, бе чифт ноктести крака, впиващи се в рамото ми, а последното, което чух, бе изпълненият с гняв вик на Рита Гаур:

— Отново ми избяга, недорасъл фокуснико! Следващият път няма да ти излезе късметът!