Т. А. Барън
Седемте песни (4)

Пролог

Изваден бях от себе си самия.

Обезплътен, познах…

природните загадки,

полета на птиците,

звездите-бродници,

и как се реят рибите в морето.

 

— думи на Мерлин във VITA MERLINI

на Джефри от Монмът 12-и век

Как отлитат вековете… Колко по-бързи са от крилете на ястреба, носил ме на гръб тъй отдавна. И по-бързи от горчивия трън, забил се в гърдите ми в деня, когато загубих майка си.

Още виждам Великия съвет на Финкайра, сбран в каменния кръг, единствените останки от могъщия замък, който Танцът на великаните бе сринал. От много епохи там не бе свикван Велик съвет и още много епохи това нямаше да се повтори. Пратениците трябваше да разрешат няколко трудни въпроса, сред които и какво да е наказанието за сваления владетел, както и дали да му бъде избран наследник. Най-важният въпрос обаче бе какво да се направи с вълшебните Съкровища на Финкайра и най-вече с Цъфтящата арфа.

Не мога да забравя началото на този събор… нито, колкото и да се опитвам, края му.

Като куп сенки, по-тъмни от нощния мрак, каменният кръг се извисяваше на хребета.

Нито движения, нито звуци нарушаваха нощния покой. Към развалините се спусна самотен прилеп и рязко свърна, може би от страх, че Замъкът под покрова някак ще се издигне отново, ала от кулите и бойниците му бяха останали само камъните, гробовно смълчани.

По повърхността им бавно започна да се дипли странна светлина. Не беше слънцето, което щеше да изгрее едва след часове, а една звезда. Малко по малко сиянието на нощните светила се усилваше. Сякаш приближаваха, спускаха се към кръга и се взираха надолу с хиляди пламнали очи. На един от камъните кацна масленожълт ширококрил молец. Скоро към него се присъединиха светлосиня птица и стар бухал-рогач, чиито пера почти бяха опадали. Придържайки се към сенките, нещо пропълзя по една повалена колона. На полянката, оформена от кръга, с подскоци излязоха двама фавни с кози крака и лица и тела на момчета. Последваха ги ходещите дървета — ясени, дъбове, борове, които заляха хребета като тъмнозелен прилив.

Седмина мъже и жени от Финкайра с пълни с почуда очи също пристъпиха в кръга, редом с група червенобради джуджета, черен жребец, няколко гарвана, две водни нимфи, които палаво се пръскаха една друга във вира под един от камъните, един петнист гущер, папагали, пауни, еднорог с козина, сияйна като рога й, семейство зелени бръмбари, помъкнали листо за сядане, сърна с малкото й, един огромен охлюв и един феникс, немигащо втренчен в тълпата.

Докато пристигаха още и още пратеници, един от финкаирците, чорлав поет с високо чело и тъмни очи, внимателно разглеждаше всичко около себе си. След известно време се покачи върху една колона и седна до набита девойка в премяна от сплетени лози. От другата й страна седеше момче с възлест жезъл в ръка, което изглеждаше по-възрастно от тринадесетте си години. Очите му, по-черни от въглен, сякаш гледаха някъде надалеч. Наскоро бе решило да се нарича Мерлин.

Въздухът се изпълни с цвъртене и пърхане, жужене и ръмжене, съскане и рев. Когато слънцето се вдигна и обагри в златисто камъните, шумовете се усилиха. Какофонията намаля само веднъж, когато в кръга влезе гигантски бял паяк, почти двойно по-голям от жребеца. Останалите създания се смълчаха и бързо заотстъпваха встрани. Бяха горди, че легендарната Велика Елуса ги е удостоила с присъствието си, но и се бояха, че докато пристигне от кристалната си пещера в Мъгливите хълмове, може да й се е отворил апетит. Тя съвсем лесно си намери място.

Докато се настаняваше върху купчина натрошени скали, Елуса се почеса по гърбицата с един от осемте си крака. С друг свали от гърба си голяма кафява торба и я остави до себе си. След това огледа кръга, като за миг спря очи върху Мерлин.

Прииждаха още и още пратеници. В кръга тържествено пристъпи кентавър, чиято брада се спускаше почти до копитата му. Зад него припкаха две лисици с навирени опашки, следвани от дървесна елфа, чиито ръце и крака бяха ефирни почти колкото кафявата й коса. В самия център на поляната се дотъркаля жив камък, целият обрасъл с мъх, като едва не мина през един бавно напредващ таралеж. Ниско над тревата оживено се рееше рояк пчели. По края на кръга няколко човекоядеца убиваха времето, като се чешеха и хапеха настървено.

Имаше и много други — Мерлин не можа да разпознае всичките. Някои наподобяваха шубраци с горящи очи, други приличаха на разкривени пръчки или буци кал. Трети пък бяха почти невидими, като се изключи бледото сияние, което хвърляха върху камъните. Пред Мерлин се редяха създания със странни, любопитни или опасни лица, както и такива без лица. За по-малко от час притихналият каменен кръг се превърна в карнавално шествие.

Поетът Каирпре се постара, доколкото можеше, да отговаря на въпросите на Мерлин за чудноватите създания, които ги заобикаляха. „Онова“, казваше той, „е снежна кокошка, неуловима като лунен лъч. А онова — глин-матер, който се храни само веднъж на шестстотин години, и то само с листата на цветето тендрадил.“ Някои създания го затрудняваха, но тогава отговаряше момичето, Риа, която ги бе срещала в леса Друма. Въпреки това останаха няколко, напълно непознати и на двамата.

В това нямаше нищо чудно. Никой, освен може би Великата Елуса, не бе виждал всеки един от разнообразните обитатели на Финкайра. Скоро след като Танцът на великаните свали покварения крал Стангмар от престола, а Замъкът под покрова се срути, отвсякъде се надигнаха гласове да се свика Велик съвет. За пръв път от незапомнени времена всички смъртни обитатели на Финкайра, били те птици, зверове, насекоми или нещо съвсем друго, бяха призовани да изпратят представители.

Почти всяка раса се отзова. Не дойдоха воините-гоблини и духовете-двойници, изтласкани обратно в пещерите под Мрачните хълмове след поражението на Стангмар. Нямаше ги и дървехората, отдавна изчезнали от тези земи, както и морските хора от океана край Финкайра. Никой не бе успял да ги намери навреме, за да ги покани.

След като обходи с поглед сборището, Каирпре с тъга отбеляза, че ги няма и големите орли от каньоните, една от най-старите раси на острова. В древността всеки Велик съвет започвал с прочувствения зов на една от тези благородни птици. Стангмар обаче ги бе преследвал, докато ги унищожи. „Зовът им замлъкна завинаги“, завърши Каирпре.

В същия миг Мерлин зърна бледа, топчеста вещица, без коса на главата и без милост в очите. Потръпна, защото мигом я позна — макар да имаше много имена, най-често я наричаха Домну, което значи „Тъмна орис“. Секунда по-късно тя се скри сред множеството. Мерлин знаеше, че тя го избягва. Знаеше и защо.

Ненадейно мощен грохот, който заглуши дори врявата от събора, разтърси хребета. Един от стоящите камъни се олюля заплашително. Грохотът се усили и той се прекатури, почти премазвайки сърната и малкото й. Мерлин и Риа се спогледаха — не от страх, а защото знаеха какво е това. И преди бяха чували стъпките на великани.

Към кръга се приближиха две чудовищни фигури, на ръст колкото заличения замък. Идваха от далечните планини и се бяха откъснали от работата по пресътворяването на древния си дом Варигал, колкото да присъстват на Великия съвет. Мерлин се обърна с надеждата да зърне другаря си Шим, но той не беше сред новодошлите. Момчето въздъхна и си каза, че Шим така или иначе би проспал цялото съвещание.

Първият великан, жена с рошави коси, яркозелени очи и крива уста, се наведе да вдигне падналия камък. Той бе толкова голям, че и впряг от двадесет коне не биха го помръднали, но великанката без усилие го върна на мястото му. Междувременно спътникът й, червендалест мъж с ръце като дълголетни дъбове, постави длани на хълбоците си и се огледа. След няколко дълги мига кимна на жената, която стори същото, а после изсумтя и вдигна ръце към небето, сякаш посягаше към точещите се над нея облаци. Объркан, Каирпре повдигна гъстите си вежди.

Далеч във висините се появи черно петънце и се понесе спираловидно надолу, сякаш уловено от невидим вихър. Спускаше се все по-ниско и по-ниско, докато накрая всяко създание в кръга гледаше към него. Над сборището отново се спусна тишина. Дори неукротимите водни нимфи замлъкнаха.

Петънцето ставаше все по-голямо. Скоро се виждаха огромни криле, широка опашка и лъснал на слънцето клюн. Рязък зов раздра въздуха и заотеква от хребет на хребет, сякаш му отвръщаше самата земя. Това беше зовът на орел от каньоните.

Могъщите криле се разгърнаха като корабни платна, после се прибраха назад, а дългите нокти се протегнаха към земята. Зайци и лисици запищяха, много от другите зверове се дръпнаха назад. С един-единствен мах орелът кацна на рамото на великанката.

Великият съвет на Финкайра беше започнал.

От самото начало пратениците се съгласиха, че никой няма да напусне събора, докато не бъдат решени всички въпроси. По молба на мишките всеки пратеник обеща да не изяжда никого по време на разискването. Възпротивиха се единствено лисиците, като отбелязаха, че само въпросът за съдбата на Цъфтящата арфа може да отнеме няколко дни. Въпреки това правилото бе прието. За да се подчинят всички, самата Велика Елуса предложи да се погрижи за спазването му. Макар че не обясни как точно смята да го постигне, никой не прояви желание да я попита.

След това Съветът обяви каменния кръг за свят. Прокашляйки се като каменна лавина, великанката предложи руините да получат ново име — Танцът на великаните, или на техния древен език — Естонахендж. Приеха името единодушно, макар и с почтително мълчание. Танцът на великаните символизираше надежда за едно по-светло бъдеще, ала и дълбока скръб.

След време обсъждането поде въпроса за съдбата на Стангмар. Поквареният крал бе свален, ала и спасен от собствения си син, Мерлин. Тъй като беше финкаирец само наполовина, момчето нямаше думата, ала поетът Каирпре предложи да говори вместо него. Когато Съветът изслуша молбата на Мерлин да пощадят живота на баща му, колкото и да бе окаян той, последва няколкочасов спор. Най-сетне, въпреки настойчивите възражения на великаните и орела, бе решено Стангмар да прекара остатъка от дните си в една от пещерите северно от Мрачните хълмове. Оттам никога нямаше да може да избяга.

Трябваше да решат и кой да управлява Финкайра. Пчелите предложиха собствената си кралица, но не намериха подкрепа. Агонията от властването на Стангмар бе толкова прясна в умовете на всички, че мнозина пожелаха да няма предводител. Дори съвместното управление не ги устройваше — настояха, че с времето всяка власт развращава. Каирпре от своя страна ги заклейми и обяви, че подобни идеи са чиста лудост. Даде за пример други народи, които анархията бе довела до разруха и предупреди, че без никакво водачество Финкайра отново ще стане лесна плячка за Рита Гаур, злодеят от Отвъдния свят. Повечето пратеници обаче не му обърнаха внимание и Великият съвет с огромно мнозинство реши, че лидер няма да има.

Дойде ред и на най-сериозния въпрос. Какво да сторят със Съкровищата на Финкайра?

Пред изпълнените със страхопочитание погледи на всички Великата Елуса отвори торбата си и извади Цъфтящата арфа. Дъбовата й рамка, резбована с цветни мотиви, блещукаше призрачно. До нея долетя зелена пеперуда и кацна на най-малката й струна, но Великата Елуса я отпъди с крак и струната леко прозвънтя. След като я послуша няколко мига, паякът извади останалите Съкровища — мечът Душегубец, Повелителят на бляновете, Огнената сфера и шест от Седемте мъдри сечива. (Последното, уви, бе загубено при унищожението на Замъка под покрова.)

Всички заразглеждаха Съкровищата, дълго време никой не помръдна. Сякаш самите камъни надвиснаха по-близо над скъпоценните предмети. Пратениците знаеха, че дълго преди Стангмар да се възкачи на престола, тези Съкровища са принадлежали на всички финкаирци, които драговолно са ги споделяли. Както бе доказал Стангмар обаче, със същата лекота те можеха да бъдат и откраднати. Един петнист див заек предложи всяко Съкровище да си има пазител, отговорен за безопасността му и за разумното му използване. Така пак всички щяха да споделят Съкровищата, но и да ги пазят. Повечето пратеници се съгласиха и поискаха Великата Елуса да избере пазители.

Огромният паяк обаче отказа. Според нея това би могъл да стори само някой много по-мъдър от нея, истински вълшебник — някой като Туата, чието познание било толкова необятно, че той успял да открие таен път към Отвъдния свят, за да се съвещава с Дагда, най-великият от всички духове. Туата обаче бе мъртъв от години. Накрая, след много увещания, Великата Елуса се съгласи да скрие съкровищата в кристалната си пещера, докато се намерят пазители.

Макар че това разреши въпроса със Съкровищата за известно време, решение за Цъфтящата арфа все още нямаше. Околностите, пометени от Болестта на Рита Гаур, не показваха и искрица живот, там нямаше дори стръкче трева. Мрачните хълмове най-много се нуждаеха от помощ, защото там щетите бяха най-големи. Единствено магията на Арфата можеше да съживи земята.

Ала кой да я носи? От дълги години не я бяха използвали — откакто Туата излекувал леса, опустошен от дракона на Изгубените земи. Макар че той се съживил, Туата признал, че да свири на Арфата му било по-трудно, отколкото да приспи дракона с магия. Инструментът откликвал само на човек със сърцето на вълшебник.

Пръв опита най-старият паун. Разперил опашка, той с важна стъпка се доближи към Арфата и наведе глава. Подръпна с човка една струна и във въздуха се понесе една-единствена чиста нота. Не се случи нищо друго — магията на Арфата все така спеше. Паунът опита пак и получи същия резултат — красив звук и нищо повече.

Напред пристъпиха и други пратеници. Еднорогата плъзна рог по струните, които прозвънтяха в прелестен акорд, ала и той отзвуча безуспешно. Последваха огромна кафява мечка, джудже с брада до коленете, набита жена и една от водните нимфи. Всичките им опити бяха безплодни.

Накрая от сенките до Мерлин изскочи белезникава жаба и тръгна към Великата Елуса. Спря току извън обсега на паяка и изрече:

— Може ти самата да не си вълшебник, но вярвам, че сърцето ти е достойно. Искаш ли да опиташ?

Великата Елуса поклати глава, вдигна три крака и посочи към Каирпре.

— Аз ли? — запелтечи поетът. — Шегуваш се! Имам сърце на вълшебник, колкото имам глава на прасе. Познанието ми е кратко, мъдростта — нарядко. Никога не ще успея да събудя Арфата. — Той поглади брадичката си и се обърна към момчето до себе си. — Само че познавам някой, който би могъл.

— Момчето ли? — недоверчиво изръмжа кафявата мечка, а Мерлин се размърда смутено.

— Не зная дали има сърце на вълшебник — призна Каирпре и косо изгледа Мерлин. — Съмнявам се дори той да знае.

Мечката свали лапи на земята.

— А защо го предлагаш тогава?

Поетът почти се усмихна.

— Защото смятам, че у него има повече, отколкото издава видът му. Все пак унищожи Замъка под покрова. Нека опита с Арфата.

— Съгласна съм — рече една дребна сова и тракна с човка. — Той е внук на Туата.

— И син на Стангмар — ревна мечката. — Дори да може да събуди магията на арфата, не можем да му вярваме.

Насред кръга пристъпи елфата. Кафявата й коса се сипеше като поток. Тя се поклони леко на Риа, която стори същото, и се обърна към събранието с напевен глас:

— Бащата на момчето не познавам, макар да зная от мълви, че като млад е играл в Друма. И, както разкривеното дърво, което е можело да порасне здраво и право, не зная той ли е виновен, или наставниците, неоказали му подкрепа. Ала познавах майката на момчето. Наричахме я Сапфирооката Елън. Веднъж ме излекува, когато изгарях от треска. В докосването й имаше повече магия, отколкото самата тя съзнаваше. Може би синът й носи същия дар. Гласувам да му позволим да опита.

През събранието премина вълна от съгласие. Мечката сновеше напред-назад и мърмореше под нос, но не възрази.

Когато Мерлин се надигна от колоната, Риа вплете пръсти в неговите, а той я погледна с благодарност и бавно пристъпи към Арфата. Вдигна я внимателно, залюля я в прегръдките си и пратениците се укротиха. Момчето си пое дълбоко дъх, вдигна ръка и подръпна една от струните. Във въздуха увисна плътен, вибриращ тон.

Усетил, че не се случва нищо изключително, Мерлин се обърна разочарован към Риа и Каирпре. Кафявата мечка изръмжа доволно. Внезапно орелът, кацнал на рамото на великанката, силно изпищя. Към него се присъединиха и други, с тропане и възторжен рев. До ботуша на Мерлин се извиваше едно-единствено стръкче трева, зелено като окъпана от дъжда фиданка. Той се усмихна и дръпна друга струна — поникнаха още.

Когато най-сетне врявата утихна, Каирпре застана до Мерлин и стисна ръката му.

— Браво, момчето ми. Браво. — Тогава той замлъкна. — Да цериш земята е огромна отговорност, нали знаеш?

Мерлин преглътна с усилие.

— Знам.

— Започнеш ли, не можеш да спреш, докато не приключиш. Дори сега Рита Гаур крои планове за ново нападение. Бъди сигурен в това! Мрачните хълмове, където мнозина от поддръжниците му спотайват в пещери и усои, са най-силно поразени от Болестта — и най-уязвими. Най-добре ще е бързо да излекуваме тези възвишения, за да се върнат там миролюбивите създания. Това ще осуети първоначалните кроежи на нашествениците и ще ни гарантира, че при следваща атака можем да разчитаме на предупреждение.

Той леко почука по инструмента.

— Затова трябва да започнеш точно оттам и да останеш, докато работата не бъде свършена. Едва по-късно ще продължиш с Покварените земи и другите места, които чакат да разцъфтят отново. Трябва да излекуваш Мрачните хълмове, преди да се върне Рита Гаур, иначе ще загубим единствения си шанс. — Той замислено прехапа устни. — И още нещо, момчето ми. Когато Рита Гаур се завърне, ще те погне. Ще иска да ти „благодари“ за всички беди, които му причини. Не прави нищо, което би привлякло вниманието му. Засега само лекувай.

— Ами ако не успея да разбудя Арфата отново, когато си тръгна оттук?

— Ако не откликва, нищо не може да се направи. Ала ако имаш дарбата и не изпълниш дълга си, никога няма да ти простим.

Мерлин бавно кимна. Обграден от пратеници, той понечи да прехвърли Арфата през рамо.

— Чакай!

Бе вещицата Домну. Докато крачеше към момчето, тя ококори очи и по челото й плъзнаха вълни от бръчки. Тя вдигна ръка и посочи Мерлин с възлестия си пръст.

— Получовешкото дете не може да носи Арфата. Трябва да напусне острова! Ако остане, Финкайра е обречена.

Почти всички трепнаха от тези думи, особено самият Мерлин. Те внушаваха странна власт, а смисълът на прокобата й режеше по-дълбоко от меч.

Домну размаха пръст.

— Ако не си тръгне, при това скоро, всички ще загинем. — Повя хлад и дори великаните разкършиха рамене. — Всички ли забравихте какво отреди самият Дагда: никой с човешка кръв не може да остане задълго. Всички ли забравихте, че, напук на още по-древна забрана, това момче се роди тук? Позволите ли му да понесе Арфата, то ще приеме това място за отредения му дом. Сигурно не възнамерява да се върне в света отвъд мъглите. Вслушайте се в предупреждението ми. Това момче може да наруши равновесието между световете ни! Може да ни навлече гнева на Дагда! Или по-зле — продължи тя, злобно ухилена. — Може да се окаже инструмент на Рита Гаур, също като баща си!

— Не съм! — възрази Мерлин. — Искаш да ме прокудят, за да не ми върнеш Галатор.

Очите на Домну припламнаха.

— Ето, виждате ли? Обръща се към Великия съвет, въпреки че не е един от нас. Не уважава законите на Финкайра, както не уважава и истината. Колкото по-бързо ни напусне, толкова по-добре.

Мнозина в тълпата заклатиха глави, омаяни от думите й. Мерлин понечи отново да продума, но друг го изпревари.

Беше Риа. Със светнали сиво-сини очи, тя се изправи пред плешивата вещица.

— Не ти вярвам. Просто не ти вярвам! — Тя си пое дълбоко дъх и рече: — Не си ли ти онази, която забравя нещо? Едно прастаро пророчество, което гласи, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугите му! Ами ако това е Мерлин? Пак ли ще искаш да го отпратим?

Домну отвори уста и разкри черните си зъби, но после я затвори.

— Момииичето говори истинатааа — прогърмя дълбокият глас на Великата Елуса. Тя надигна огромното си туловище и се взря в Домну. — Момчееето тряябваа да остааане.

Тогава заклинанието сякаш се вдигна, а пратениците от всички краища на Финкайра затропаха, заръмжаха и запляскаха утвърдително. Домну направи гримаса.

— Предупредих ви — промърмори тя. — Това момче ще ни донесе гибел.

Каирпре поклати глава.

— Времето ще покаже.

Домну злобно го изгледа, обърна се и изчезна сред множеството, но не и преди да погледне Мерлин така, че стомахът му се сви.

Риа се обърна към Каирпре.

— Няма ли да му помогнеш да я нарами?

Поетът се засмя и отметна чорлавата си грива.

— Разбира се. — После той повдигна кожената каишка над главата на Мерлин и я овеси на рамото му. — Знаеш каква отговорност е това, момчето ми. Всички разчитаме на теб. Ала и тъй да е — нека работата ти носи радост! Нека с всяко дръпване на струните да разцъфтява още една ливада.

Той замлъкна, замислено загледан в Мерлин, и тихо добави:

— Нека излекуваш и себе си, докато лекуваш земята ни.

Одобрителен рев огласи свещения пръстен, след което Великия съвет на Финкайра бе разпуснат.