Т. А. Барън
Седемте песни (26)

22
Хляб амброзия

Когато се върнахме в дерето, Бъмбълви още хъркаше. Макар огнената експлозия да не беше вулкан, той бе изпълнил заканата си да не се буди от нищо. Двамата с Риа внимателно завихме Галви — беше толкова уморен, че не можеше да стои прав — с крайчеца на плаща на шута. После, също изтощени, се изтегнахме до тях на земята. Стиснал жезъла си, аз скоро заспах.

Не след дълго пръстите на зората погъделичкаха лицето ми. Отворих очи и видях как Бъмбълви прави всичко по силите си, за да впечатли Галви с шутовските си умения. Изражението на момчето ми подсказа, че не жъне особени успехи.

— Затова — обясняваше вечно смръщеният Бъмбълви, — ме наричат Бъмбълви Веселяка.

Галви го гледаше почти разплакан.

— Нека ти покажа още един от номерата си. — Бълмбълви тръсна енергично глава, от което звънчетата му задрънчаха, и се загърна с плаща си. — Ще ти кажа прочутата си гатанка за камбанките.

Риа, която също гледаше, понечи да възрази, но аз вдигнах ръка.

— Нека чуем пустата гатанка. Вече седмици наред слушаме за нея.

Тя се подсмихна.

— Предполагам. Готов ли си да си изядеш обувките, ако някой от нас се засмее?

— Готов съм. — Облизах устни, сякаш готов да го сторя още сега. — А после, ако имаме късмет, ще намерим нещо по-вкусно в Слантос.

Бъмбълви се прокашля и гушата му потрепери.

— Вече съм готов — заяви той и направи очаквателна пауза. Като че ли не вярваше, че някой наистина ще му позволи да разкаже гатанката си.

— Чакаме. Но нямаме цял ден — казах му аз.

Устата на шута се отвори. После се затвори. Пак се отвори. Пак се затвори.

Приведох се напред.

— Е?

Бъмбълви вдигна смаяно вежди и пак се прокашля. Тропна с крак по сухата почва… ала не продума.

— Ще си кажеш ли гатанката, или не?

Шутът прехапа устни и поклати разочаровано глава.

— Толкова отдавна беше… — измърмори той. — Толкова много хора толкова дълго ме спираха. Сега може, ъъ… Сега не мога да си я спомня. Вярно е, вярно е, вярно е.

Риа и аз завъртяхме очи, а Галви се усмихна широко и се обърна към мен.

— Може ли да ме върнете в Слантос? С вас ми е спокойно и сигурно.

Потупах Бъмбълви по рамото.

— Може би някой ден ще си я спомниш.

— Ако това се случи — отвърна той, — сигурно ще объркам изпълнението.

Миг по-късно вече крачехме под изгряващото слънце. Както обикновено двамата с Риа водехме, макар че аз носех Галви на гръб. Бъмбълви, по-начумерен от всякога, вървеше отзад.

За мое облекчение скоро започнахме дълго спускане и оставихме зад себе си напуканите склонове и сенчестите скали на Мрачните хълмове. Не можех да се отърва от усещането, че онзи таласъм е бил само един от първите воини на Рита Гаур, излезли от скривалищата си. Не можех да забравя и колко малко бях сторил, за да направя тези земи обитаеми за други създания.

Не след дълго навлязохме в обширна, покрита с трева равнина. Запяха птици, зажужаха насекоми, по-начесто се забелязваха групички дървета с листа, подобни на човешка длан. Семейство лисици прекосиха пътя ни с вирнати пухкави опашки, а на един върбов клон стоеше кръглоока катерица, която ми напомни за приятеля на Риа, Икщма и за умиращата жена, която му поверихме.

Първият знак, че наближаваме поселището, беше миризмата. Богатият аромат на печено зърно все повече се усилваше, докато прекосявахме равнината и ми напомняше откога не съм ял прясно изпечен хляб. Почти го вкусвах. Пшеничен. Царевичен. Ечемичен.

И други аромати се вплитаха сред по-познатите. Нещо по-остро, като оранжевите плодове, които бяхме яли с Риа под дървото шомора. Нещо свежо, като стритата мента, която Елън често добавяше към чая си. Нещо сладко, като меда от детелинов цвят. Имаше и много други — пикантни аромати, силни аромати, успокояващи аромати. И нещо, което не бе точно аромат. По-скоро усещане. Отношение. Дори… представа.

Когато най-после навлязохме в долината на Слантос и зърнахме ниските кафяви къщи, миризмата стана изключително силна. Устата ми се изпълваше със слюнка и аз се сетих, че веднъж вече съм опитвал тукашен хляб в подземния дом на Каирпре. Как го беше нарекъл той? Хляб амброзия. Първо беше твърд като дърво, но след като го сдъвках старателно, вкусът му избухна в устата ми. През мен бе преминала вълна, която изправи гърба ми и даде сила на крайниците ми. Ако в Слантос не искаха да се разделят дори с рецептите си, как можех да се надявам да се разделят с нещо много по-ценно — същността на Именуването?

Щом зърна портите на поселището в далечината, Галви подвикна от радост, скочи от раменете ми и се затича пред нас, махайки с ръце като птиче. Оттатък портата, от огнищата на множество ниски сгради, се издигаше дим. Къщите, макар и с различни размери, до една бяха направени от големи кафяви тухли, измазани с жълт хоросан. Почти се усмихнах, защото ми се стори, че самите те приличат на огромни самуни хляб с масло.

Бъмбълви, който не бе продумал цяла сутрин, премляска.

— Дали имат обичай да дават по коричка хляб на посетителите? Или връщат хората гладни?

— Предполагам — отвърна Риа, — че изобщо нямат обичай да посрещат гости. Единствените хора от тази страна на Каньона са… — Тя рязко млъкна и ме погледна.

— В затвора, в пещерите на юг, това ли щеше да кажеш? — Отметнах няколко кичура от челото си. — Хвърлени там от Стангмар, мъжът, който някога ми е бил баща.

— Все още ти е баща.

Бързо закрачих към портите.

— Вече не е. Аз нямам баща.

Тя преглътна.

— Знам как се чувстваш. И аз никога не съм познавала баща си, нито майка си.

— Ти поне имаш Арбаса и останалия лес. Нали каза, че това е истинското ти семейство.

Тя отвори уста, но не каза нищо.

Когато застанахме при дървените порти, закачени за дънерите на два огромни смърча, от сенките пристъпи пазач. Докато ни се мръщеше поред, забелязах, че на главата му се поклащат оредяващи руси кичури. Макар че мечът му си стоеше в ножницата, той не изпускаше дръжката му. Намирисваше ми на беда — по-силно, отколкото на печено зърно.

Той внимателно огледа жезъла ми.

— Това ли е магическият жезъл, покосил таласъма?

Примигнах изненадано.

— Нима вече знаете за това?

— Половината поселище знае — изсумтя пазачът. — Младият Галви разказва на всеки, когото срещне.

— Значи ще ни пуснете да преминем?

Пазачът тръсна глава.

— Такова нещо не съм казал. — Той посочи жезъла, като го гледаше любопитно. — Как да съм сигурен, че няма да навредиш на съгражданите ми с това нещо?

— Така както виждате, че сега не го използвам, за да навредя на вас.

Лицето му се изопна и той подръпна меча си.

— Ще трябва да се постараеш повече. Може да си шпионин, който иска да узнае тайните ни. Или да служиш на таласъмите.

Риа се наежи и пристъпи напред.

— Тогава защо ще убива онзи нощес?

— За да ни измами, момиче-храст. — Прокара ръка през косата си. — Кажете ми тогава, защо едно момче, едно момиче и… — Той направи пауза, докато оглеждаше Бъмбълви. — … и някакъв просяк, идват в Слантос? Неслучайно, бих казал.

— Не — отвърнах предпазливо. — Поселището е прочуто надлъж и нашир с хляба си. С приятелите ми искаме да научим повече за изкуството на месенето.

Той се взря в мен, непреклонен.

— Подозирам, че не само това искате да научите.

Спомняйки си предупреждението на Каирпре, аз преглътнах.

— Не търся нищо, което не бих получил доброволно.

Пазачът вдигна лице към смърча над себе си, сякаш търсеше съвета му и бавно си пое дъх.

— Добре тогава, ще ви пусна. Не заради онова, което ми каза, защото то още ми е подозрително, а заради това, че си помогнал на Галви.

Той се върна под сянката на едното дърво. Усещах как ме наблюдава, но не отвърнах на погледа му. Останалите също.

Още щом пристъпих през портата, забелязах насред площада високо, спираловидно здание, край което подскачаха и викаха деца и от което излизаха и влизаха множество възрастни. Натоварени с кофи, дамаджани и кошници, те приличаха на колония мравки, мъкнещи запаси на гърба си. След това ми направиха впечатление странните вълнички по златистата повърхност на сградата. Тя сякаш се движеше. Сякаш беше жива.

Само неколцина забелязаха мен и жезъла ми, като шепнеха и си го сочеха един на друг, ала повечето изглеждаха твърде заети с делата си, за да ни обръщат внимание. Заобиколих групичка деца, които играеха на някаква игра с пръчки, и доближих постройката. Явно от нея се носеше част от уханието, а повърхността й наистина се движеше. От един чучур на върха се изливаше гъста златиста течност, минаваше през няколко стъпаловидни корита и накрая се събираше във вир в основата й, от който хората пълнеха кофите си и бързо ги отнасяха по домовете си. В същото време други хора сипваха брашно, мляко и други съставки в клапите в основата.

— Фонтан — промълвих аз, изумен. — Хлебен фонтан.

— Тестян, искаш да кажеш. — Риа се наведе над вира. — Сигурно използват това златисто нещо — не ти ли напомня на мед? — като тесто за някои от хлябовете си.

— Всъщност за всичките ни хлябове.

Обърнахме се и видяхме пълен русоляв мъж с червени бузи, който пълнеше две големи стомни от фонтана. Подобно на всички финкаирци, ушите му бяха заострени, ала гласът, както и изражението му, бяха странни, едновременно весели и подигравателни. Надделяваше или едното, или другото, сигурен бях, но не знаех кое от двете.

Тестото стигна почти до ръбовете на стомните и мъжът ги извади от вира, подпря ги на едрия си корем и ни заразглежда.

— Посетители, а? Тук не обичаме посетители.

Нямаше как да зная дали е недружелюбен, или просто ни подкача, затова казах:

— Искам да науча нещо за печенето на хляб. Може ли да ми помогнеш?

— Бих могъл — рече той сърдито. Или закачливо. — Само че сега съм твърде зает. — Непознатият понечи да отмине. — Питай ме някой друг ден.

— Нямам друг ден! — Догоних го и закрачих в неговото темпо, докато той се насочваше към една сграда. — Не може ли да ми покажеш поне малко, моля те!

— Не — заяви той. — Казах ти, че съм…

Той се препъна в две чорлави момченца, горе-долу на възрастта на Галви, които се боричкаха за парче хляб, осеян със синкави петънца. Падна само едната стомна, но се пръсна на десетина парчета, а златистата течност се разля на земята.

— Вижте сега какво направихте! — Той изръмжа, определено без помен от шеговитост, и се наведе да събере строшените парчета. Видя, че искам да му помогна и махна ядно с ръка. — Върви си, момче! Не ми трябва помощта ти.

Унило се обърнах към хлебния фонтан и се затътрих към него — ароматите вече не ми правеха впечатление. Риа беше видяла случката и само поклати раздразнено глава. Също като мен знаеше, че всичките ни усилия ще се окажат безсмислени, ако в Слантос не открием каквото ни е нужно.

Докато подминавах момченцата, които си приличаха достатъчно, за да са близнаци, видях, че спорът им скоро ще прерасне в бой. Стискаха юмруци, цедяха думите през зъби. Едното се опита да настъпи парчето хляб, което бе в краката на другото. Ноздрите на противника му се разшириха, той ядно изкрещя и го нападна.

Препасах жезъла си и застанах между тях. Хванал едното момче за яката, а другото — за рамото, аз се стараех да ги държа по-далеч едно от друго. И двамата викаха и се дърпаха, и двамата искаха да ме ритнат по краката. Накрая, когато вече не можех да ги удържам, аз ги пуснах и бързо грабнах хляба.

Вдигнах го — той вече беше по-скоро мръснокафяв, отколкото син.

— За това ли се биете?

— Мой си е! — кресна едното момче.

— Не, мой! — извика другото.

Вкупом се втурнаха към хляба, но аз го вдигнах извън обсега им и го размахах, без да обръщам внимание на хленчовете им. Парчето ухаеше на сладка меласа.

— Сега, искате ли да разберете как и двамата можете да ядете от него? — попитах ги аз.

Едното момче наклони скептично глава.

— Как?

Потайно хвърлих поглед през рамо.

— Ще ви кажа, но само ако запазите тайната.

Момчетата помислиха и накрая кимнаха едновременно.

Приклекнах и им прошепнах нещо. Ококорени, те ме слушаха внимателно. Когато приключих, им подадох хляба, те незабавно седнаха и само след секунди бузите им се издуха.

— Не е зле.

Вдигнах глава — пълният мъж ме гледаше.

— Кажи ми, момче, как ги убеди да си споделят самуна?

Изправих се и извадих жезъла от колана си.

— Лесно. Просто им казах да редуват хапките. — Поусмихнах се. — И че ако не искат, ще им го изям аз.

Мъжът нададе дълбок, гърлен звук, който беше или смях, или стенание, после се навъси и сякаш ме загледа с уважение. Или смущение. Трудно можех да преценя. Накрая продума и разсея съмненията ми:

— Момче, ако искаш да научиш това-онова за печенето на хляб, последвай ме.