Т. А. Барън
Седемте песни (33)

29
Последното пътуване

Без да продума, Риа ни поведе навътре в пустошта. Някъде тук се намираше входът към Отвъдния свят и страховитият людоед, който го охраняваше. Ала ако Балор наистина живееше тук, той бе сам. Тук нищо не растеше, не се движеше и не дишаше. Ако Мрачните хълмове изглеждаха лишени от живот, тези възвишения бяха враг на живота. Огнените издихания на дракона не бяха оставили ни едно дърво, храст или дори туфа лишеи. Само сажди и въглени. Щеше ми се още да носех Цъфтящата арфа и да използвам магията й, за да дам на тази земя поне няколко стръкчета трева.

Не съществуваше пейзаж, по-различен от тучния лес, в който живееше Риа. Ала също както в Друма, тя и тук се движеше уверено и грациозно през купчините изгорени камъни — право на изток, без никакви отклонения. Ако това означаваше да катерим стръмни насипи или да прескачаме дълбоки пукнатини, това и правехме. Час след час.

Колкото и да се възхищавах на издръжливостта й обаче, повече се дивях на други нейни качества. Вярна на всичко, което бе научила още невръстна сред клоните на огромния дъб, тя обичаше живота и всичко живо. Притежаваше тиха мъдрост и ми напомняше на разказите за гръцката богиня Атина. Още повече ми напомняше на собствената ми майка.

Почувствах огромна благодарност, че Риа е позволила на собствения си живот да се преплете с моя толкова плътно, колкото я обгръщаха лозите, с които бе облечена. Гъвкави и здрави на лактите й, с широки зелени листа върху раменете, красиво увити около якичката.

Докато вървяхме през тези земи-кости, премяната й повдигаше духа ми, пък макар и само малко. Наситената му зеленина ми даваше надежда, че и най-неприветливите земи може да оживеят някога, че и най-тежкото прегрешение може да бъде простено. Както знаеше и самата Риа, тези лози носеха изненадваща истина: магията на никой вълшебник не може да се сравни с величието на Природата. Как иначе бе възможно и от мъртва почва да порасне фиданка? И беше ли възможно и аз, като всяко друго живо създание, да участвам в тази магия на непрестанното прераждане?

Тъй като хълмовете бяха успоредни от север на юг, не можехме да ги следваме, без да променим посоката. Затова ги изкачвахме, само за да се спуснем обратно надолу, достигахме до долините в дъното, само за да започнем отново изкачването си. Когато слънцето увисна ниско в небето и сенките ни се опънаха пред нас, коленете и бедрата ми вече трепереха. Дори жезълът почти не ми помагаше. От мърморенето на Бъмбълви, който се опитваше да го заглуши, говорейки в плаща си, бе видно, че и той бе на прага на изтощението.

По-лошото беше, че не успявахме да открием никаква вода. Усещах езика си като парче дърво. Сигурно бях по-жаден от другите заради онази хапка от обувката ми, но не много повече.

Риа обаче така и не забави ход. Макар че не говореше, изглеждаше по-мрачна и решителна от всякога. Може би заради спешността на мисията ни или пък нещо друго, което само тя знаеше. Във всеки случай, собственото ми настроение не беше по-ведро. Гласът на Туата гърмеше в ушите ми и разпалваше страховете ми, както бе разпалвал светлината в камъните край гроба му. Колкото и силен и мъдър да беше, бе загубил живота си от погледа на Балор. И защо? Заради горделивост. Не бях ли същият и аз, смеейки да се изправя срещу людоеда само с шест от Песните?

Да… и не. Горделивостта беше причината за цялата тази бъркотия, но сега рискувах така по-скоро от отчаяние. И от страх. Риа беше права — изпитвах истинско облекчение, че съм пропуснал Забравения остров и Песента на прозрението. Тя ме преследваше като кошмарен сън, по-страшен от онзи, който ме накара да драскам по очите си онази нощ в Покварените земи. Не знаех как ще овладея същността на Прозрението без очи и със слабия си втори взор, а и за да виждам като вълшебник сигурно ми бе нужно и нещо друго, нещо, което със сигурност не притежавах.

А и това бе едва началото на страховете ми. Ами ако не беше вярно пророчеството, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугата му Балор? Самият Туата ми го бе подсказал. „Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице.“ Каквото и да означаваше това, не можех да разчитам на пророчеството. Тъжната истина беше, че не можех да разчитам дори на себе си.

На склона над мен се размести камък, изтрополи надолу и почти уцели единия ми крак. Вдигнах глава тъкмо докато Риа се скриваше от другата страна на една издатина, стърчаща от скалата като нос. Колко странно, помислих си аз. Имахме толкова път още до върха, защо ще изкачва издатината, вместо да я заобиколи?

Отговорът дойде заедно с влажния блясък. Вода! Но откъде? Колкото по-близо бях до мястото, където бях видял Риа, толкова повече влажни петна почва откривах. Между два камъка дори се крепеше живо, зелено парче мъх.

Най-после стигнах до върха и спрях. Там, на не повече от десет крачки, бълбукаше поточе и оформяше вир. Риа вече пиеше. Изтичах до нея и потопих цялото си лице. От първата глътка езикът ми изтръпна почти недоловимо. Със следващата доби осезание и усетих острия хлад на прясната вода. С Риа пихме до насита, после пак. Бъмбълви също почти се хвърли във вира и добави шумните си глътки към нашите.

Накрая, когато не можех повече, аз се обърнах към Риа, която седеше с прибрани под брадичката колене и наблюдаваше четката на залеза, която разстилаше червено и лилаво по западното небе. От косата й се стичаше вода.

Обърсах една вадичка от крайчето на устните си и се преместих по-близо до нея.

— Риа, за Балор ли мислиш?

Тя кимна.

— Видях го в Езерото на лицето — казах аз. — Той… той ме убиваше. Караше ме да погледна в окото му.

Тя извърна лице към мен. Въпреки розовата светлина в косата й, очите й бяха тъжни.

— И аз видях Балор в Езерото на лицето.

Тя понечи да каже още, но се спря и гърлото ми се стегна.

— Близо ли сме вече?

— Много близо.

— Да продължим ли?

Бъмбълви, който подреждаше няколко скали така, че да може да легне до вира, подскочи.

— Не!

Риа въздъхна.

— От луната не е останало почти нищо, а и трябва да поспим. Ще лагеруваме тук тази вечер.

Опипом стигна до дланта ми и уви показалеца си около моя.

— Мерлин, страх ме е.

— Мен също. — Последвах погледа й до хоризонта. Над назъбените върхове небето бе обагрено в кървавочервено. — Когато бях малък, толкова се страхувах, че не можех да заспя. Тогава майка ми винаги ми разказваше някоя приказка, за да се почувствам по-добре.

Пръстът на Риа стисна моя.

— Наистина ли? Колко прекрасно. Да разкажеш на някого приказка само за да се почувства по-добре. — Тя отново въздъхна. — Така ли правят майките?

— Да — отвърнах тихо. — Или поне майките като нея.

Тя наведе глава още по-ниско.

— Щеше ми се да бях опознала… майка си. И да бях чула някои от разказите й, за да си ги спомня сега.

— Съжалявам, че не си имала това, Риа. — Опитах се да преглътна, но не можах. — Но има нещо почти толкова хубаво, колкото да чуеш приказка от майка си.

— Така ли?

— Да чуеш приказка от приятел.

Тя почти се усмихна.

— Много ще ми хареса.

Погледнах към първата звезда на небосклона, прокашлях се и започнах:

— Някога, много отдавна, живеела мъдра и могъща богиня на име Атина.