Т. А. Барън
Седемте песни (11)

7
С радост и с главата напред

Тя падна по корем на черните, влажни скали. Беше затворила очи, а кожата й изглеждаше бледа и безжизнена. Дългата й коса, златиста като лятна луна, бе залепнала безжизнено по робата й. Тя обаче дишаше. Беше жива.

Върнах раковинката сред плавеите, изтичах до майка си и колебливо посегнах към нея. Щом докоснах бузата й, тя отвори очи и няколко секунди гледа объркано нагоре. После Сапфирооката Елън примигна, подпря се на лакът и продума с гласа, който мислех, че няма да чуя никога повече:

— Емрис! Това си ти.

През буцата в гърлото си успях да отроня:

— Аз съм… майко.

Руменина озари лицето й, тя бавно протегна ръка. Кожата й бе влажна и студена като моята, ала докосването й ме изпълни с топлина. Майка ми се надигна и двамата се прегърнахме.

След няколко секунди Елън се отдръпна. Докато галеше изгорените ми бузи и очи, тя сякаш се взираше под кожата ми, вътре в душата ми. Личеше си, че се опитва да изпита всичко, което бях преживял в месеците след раздялата ни.

Ненадейно докосна врата ми и затаи дъх.

— Галатор! О, Емрис. Няма го!

Сведох поглед.

— Изгубих го.

Как можех да й кажа, че съм го изгубил по пътя към собствения ми баща? И че когато го срещнах, изгубих още повече?

Вдигнах глава.

— Но отново имам теб. Заедно сме, на Финкайра.

Тя кимна, а от очите й бликнаха сълзи.

— Имам и ново име — добавих аз.

— Ново име ли?

— Мерлин.

— Мерлин. Като ястреб.

Прониза ме скръб, щом си спомних за моя приятел Беля, малкият ястреб, дал живота си за мен. Така се надявах все още да се носи високо някъде в Отвъдния свят… Още ми липсваха ноктите му, впили се в рамото ми.

Липсваха ми и другите ми приятели. И тях бях изгубил твърде скоро. Каирпре, Хон, Т’еиелеан и Гарлата, Аила, сестрата на вятъра. Дори Шим, който още преди седмици бе поел с тътен към планините. И Риа, разбира се.

Стиснах ръката на майка си.

— Няма да те изгубя отново.

Тя прие обета ми със скръбно и любящо лице.

— Нито пък аз — теб.

Обърнах се към дюните — Бъмбълви седеше на брега и лъскаше звънчетата си с ръкав. Изглеждаше твърдо решен да не обръща внимание на чайките, които подръпваха окаляния ръб на плаща му. Цъфтящата арфа и жезълът ми си стояха там, където ги бях оставил. Малко по-далеч зад тях избуялото червено цвете се поклащаше на вятъра.

— Ела. — Изправих се и помогнах на майка си да стори същото. — Искам да ти покажа нещо.

Прекосихме издатината и запристъпвахме по ситния пясък, прегърнати през кръста. Наслаждавах се на радостта да сме отново рамо до рамо, отново заедно, а когато си представих как ще й покажа Арфата и всичко, което може да прави, сърцето ми радостно запрепуска.

Сега съзнавах собствените си сили, точно както ми каза тя навремето. Беше ми споменала, че Туата е открил своите на подобна възраст. А нима не бях сторил нещо, което той, с цялата си вълшебническа мощ, не бе успял? Усмихнах се. Дори непрестанно изменящите се мъгли наоколо не можеха да ми устоят.

Когато наближихме Цъфтящата арфа, Елън ахна от изумление. Познавах я и не се изненадах, че вниманието й е привлякло цветето, а не Арфата. То изглеждаше още по-красиво сега, отколкото когато бе разцъфнало. Тъмночервена камбанка се поклащаше на извитото му стъбло, обкичено с яркозелени кръгли листа, подобни на изумруди. На всяко венчелистче блещукаше капка роса.

— Трябва да го помириша — обяви майка ми.

— Разбира се. — Усмихнах се още по-широко. — Аз го създадох, все пак.

Тя спря и се обърна към мен.

— Ти? Наистина ли?

— С показалец — гордо рекох аз. — Ела, да погледнем по-отблизо.

Колкото повече се приближавах, толкова по-силно исках да помириша цветето. Не просто за малко — жадувах да заровя лице в чашката му, жадно да отпия от великолепния му нектар, да се гмурна в него радостно, с главата напред. Почти не забелязах странната трепкаща сянка върху венчелистчетата му, решил, че е просто поредният трик на светлината, също както при раковините. Пък и никакви сенки, колкото и тъмни да бяха, не можеха да помрачат сияйната прелест на това цвете.

Ръката на майка ми падна от кръста ми, моята — от нейния. Продължихме към цветето, безмълвни, сякаш в транс, оставяйки тъмни дири в мокрия пясък. Единственото, за което можех да мисля, бе желанието ми да вдъхна уханието на цветето. Бяхме едва на стъпка от него, бризът подухна в лицата ни. Почти без да го усетим, ние се наведохме към чашката.

Поколебах се за миг, чудейки се дали да не й позволя да бъде първа. Толкова щеше да се зарадва! Тогава сянката пак потръпна и желанието ми да помириша цветето стана толкова силно, че забравих всичко друго. Приведох лице — близко, още по-близо.

Ненадейно дюната изскочи зелена фигура, блъсна ме и двамата се претърколихме през глава. Щом спрях да се търкалям, аз скочих на крака, целият покрит с пясък, готов да срещна противника си.

— Риа! — разярено креснах аз и изкашлях шепа пясък. — Да ме убиеш ли искаш?

Тя също скочи на крака, ала ме пренебрегна и се обърна към майка ми.

— Спри! — с все сила изкрещя тя. — Недей!

Елън не й обърна внимание, отметна косата си с ръка и се приведе към червеното цвете. Риа понечи да изтича нагоре по склона, но я спря ужасяващ писък, който смрази и моята кръв. От цветето изскочи черно петно и се впи в лицето на майка ми, която се запрепъва напред-назад, притискайки го с длани.

— Не! — извиках аз — към небето, към морето, към мъглите. — Не!

Но беше твърде късно. Майка ми стъпи накриво и се изтърколи по дюната. Когато спря, видях, че цялото й лице е покрито с гърчещи се сенки. Тогава, за мой огромен ужас, те се вмъкнаха в устата й и изчезнаха.