Т. А. Барън
Седемте песни (16)

12
Туата

Входът в ствола проскърца и аз излязох от Арбаса. Преди това обаче вдишах влажния аромат на стените за сетен път и за последно погледнах руните на Туата. Отново прочетох предупреждението, което се бе запечатало в ума ми по-дълбоко от всичко друго:

Поред ти Песните търси;

от частите се ражда цяло.

Ала не смей да продължиш,

преди душите истински

и на седемте да разкриеш.

Какво ли значеха последните два реда? „Душите истински.“ Достатъчно трудно щеше да бъде дори да отгатна какво значат, а какво оставаше да разкрия истинските им души. Нямах представа дори откъде да започна.

Риа също пристъпи на тревата. Лъч светлина, пробил през клоните на Арбаса, караше къдравата й кестенява коса да искри. Тя се наведе и нежно погали един от корените на дървото. Когато се изправи, погледите ни се срещнаха.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? — попитах аз.

Тя кимна и потупа корена за последно.

— Няма да е лесно, това е сигурно. Въпреки това трябва да опитаме.

Заслушан в камбанките на Бъмбълви, докато и той слизаше, аз поклатих глава.

— С него ще е още по-трудно.

Риа наклони глава към входа.

— По-добре цял ден да слушам арфа със скъсани струни, отколкото тези камбанки. Напомнят ми на железен котел, който се търкаля по склона.

Спомних си за звучната музика на Цъфтящата арфа, която ме бе спохождала в последните седмици. Вместо да рискувам да я повредя, бях решил да я оставя в безопасност в дома на Риа. Арбаса щеше да я пази добре, но щяха да ми липсват мелодичните й трели. И още нещо.

Забелязах скръбното изражение на Риа.

— Не биваше да отлагам задачата си в Мрачните хълмове. Поставих в опасност цяла Финкайра, а сега сторих същото с майка си. — Заорах земята с края на жезъла си и въздъхнах. — Истината е, че никога не съм заслужавал Арфата. Гледаше ме как се перча с нея, как се правя на вълшебник. Е, не съм вълшебник, Риа. Не съм достатъчно силен. Не съм достатъчно мъдър.

Тя леко повдигна вежди.

— Мисля, че от ден на ден помъдряваш.

— Но не достатъчно, за да овладея душите на Песните! Не зная дори откъде да започна.

Огромните клони над нас ненадейно се раздвижиха и разклоненията им зачаткаха едни в други, запращайки надолу дъжд от съчки и листа. Макар че малките дървета край Арбаса оставаха напълно неподвижни, самият дъб се клатеше като насред ураган.

Прониза ме страх и аз сграбчих Риа за лакътя.

— Бързо! Преди да ни е ударил някой клон.

— Глупости. — Тя издърпа ръката си. — Арбаса никога не би го сторила. Слушай.

Докато вадех листа от косата си, осъзнах, че звуците на дървото оформят нещо друго. Звук, който се повтаряше отново и отново. Тууууууааааатааааа. Туууууаааааатааааа.

Люшкането бавно се успокои, клоните утихнаха. Величественото дърво се извисяваше спокойно над нас както преди. Едно обаче бе различно. Макар все още да не знаех нищо за душите на Песните, имах идея откъде да започна.

— Гробът на Туата — обявих аз. — Задачата ни започва оттам.

Риа прехапа устни.

— Ако Арбаса вярва, че това може да помогне, тогава и аз така мисля, но не ми харесва идеята да ходим там. Никак.

Точно тогава Бъмбълви, с още по-измъчен вид от обикновено, показа глава през входа в ствола и с препъване стъпи на тревата, държейки се за корема.

— Ама че буря! Крехкият ми стомах се обърна. — Дългучът се поизправи и намести шапката си, звънчетата задрънчаха. — Но не се бойте, не се бойте. Това време ме следва навсякъде, така че съм свикнал.

Риа и аз се спогледахме притеснено.

— Все още мисля да дойда с вас — продължи той, докато разтриваше ребрата си. — Макар че с тази нова контузия ще ми е по-трудно да ви забавлявам. И все пак, шутът трябва да опита!

Той се загърна с плаща си и заподскача край корените на Арбаса, а камбанките му се раздрънчаха глухо.

Намръщих се.

— По-добре да забавлява нас, отколкото майка ми.

Бъмбълви махна плаща от главата си.

— О, не се тревожи за нея — небрежно рече той. — Има още много време. Цял месец неспирна болка, преди със сигурност да умре.

Той погледна замислено колибката на Риа.

— Ако искате, може да се върна горе и да я разсмея няколко пъти, преди да тръгнем.

Вдигнах жезъла си заплашително.

— Не, глупако! Гниещ труп би разсмял някого по-лесно от теб!

Той се намръщи, гушата му — също.

— Само почакай, някой ден ще накарам някого да се засмее. Ще го сторя!

Свалих отново жезъла, опрях го в земята и подигравателно рекох:

— Вече усещам вкуса на ботушите си.

Стволът на Арбаса изскърца, докато входът се затваряше. Плъзнах поглед по протежението му, все по-нагоре и по-нагоре, докато той не се скри в плетеницата от клони над главите ни и за миг се загледах в тях. Приличаха на нишки от жив гоблен. Листата блещукаха на слънцето, а под всеки клон растеше мъх.

— Мислиш ли — попитах Риа, — че някой ден Арбаса може да се отвори за мен доброволно? Може би дори с желание?

Щом го изрекох, могъщото дърво леко се разклати и ни посипа с още листа и ситни съчки, а Риа присви очи.

— Арбаса просто ме закриля, това е.

Вгледах се в очите й.

— Не е нужно да идваш.

— Знам. — Тя замислено сбърчи чело. — Сигурен ли си обаче, че трябва да ходим до гроба на Туата?

Бъмбълви ахна и закърши ръце.

— До гроба на великия вълшебник? Никой не ходи там! А отиде ли, не оцелява. Мястото е обитавано от духове, от ужаси! Вярно е, вярно е, вярно е!

— Отиваме — рязко отвърнах аз.

— Аз обаче не мога да те заведа — каза Риа. — Дори не знам къде се намира.

— Аз знам. Бил съм там веднъж, може би два пъти, макар че трябва пак да отида, за да съм сигурен, че това е мястото. — Потърках върха на жезъла си и въздухът се изпълни с аромат на ела. — Ако успееш да ни заведеш до голямото тресавище точно под Мъгливите хълмове, оттам нататък аз ще се оправя.

Тя тръсна къдриците си.

— Ще загубим ценно време.

Бъмбълви тръсна звънчетата си.

— Ще загубим и повече от това.

— Така да бъде. — Тупнах с жезъла по земята. — Отиваме.

Риа погледна с копнеж към Арбаса, после се обърна, напусна полянката и се скри в една пролука между дърветата, а аз я последвах. Бъмбълви вървеше най-отзад и мърмореше под нос за отворени гробове и отмъстителни вълшебници.

Доста време следвахме една лъкатушеща просека, оставена от животни и белязана от следите им — лисици, мечки, вълци и други, които не можех да разпозная. Когато просеката изчезна, с мъка си проправихме път през широк отрязък от дървета, повалени от някоя свирепа буря. Когато най-сетне стигнахме до горичка от кедри и борчета, пищялите ни бяха ожулени и изподрани, но Риа ни поведе нагоре. Там разстоянията между дърветата се увеличиха и долу достигаше повече светлина. Това помагаше на втория ми взор, така че поне не се спъвах във всеки корен и не се драсках на всеки клон.

Дори така обаче не издържах лесно на темпото на Риа. Неотложността на задачата ни я караше да бърза, също като мен, или може би примамливата възможност Бъмбълви да изостане и да се изгуби в гората. Големите му крачки обаче му помагаха да се движи в крак с нас и да дрънчи при всяко движение. Междувременно Риа се носеше грациозно като сърна и дори се затичваше, за да вземе по-бързо някой склон. Напомняше ми на гръцката история за Аталанта, момичето, което можело да бяга невероятно бързо. Сравнението ме накара да се усмихна, ала когато си спомних от кого бях чул приказката, отново се навъсих.

Макар и с усилие, аз не изоставах, потта пареше в очите ми. Докато слънцето се издигаше, почвата стана влажна. По всяко дърво растеше мъх, от земята напираха вадички, а по обувките ни полепваше кал. Все по-често изникваха тъмни вирове от застояла вода, но аз разпознах мястото най-вече по миризмата на влага и разложение, която се впи в паметта ми заплашително и болезнено като остри нокти — в плът.

— Ето — обявих аз и свърнах на изток.

Риа също промени посоката, като стъпваше по калта съвсем леко, за разлика от Бъмбълви, който пляскаше и се хлъзгаше зад нея. Поведох ги към сенчеста кедрова горичка, където горските звуци отстъпиха място на зловещо безвремие. Тук дори насекомите не жужаха.

На ръба на горичката спрях и хвърлих поглед през рамо, като така дадох знак на останалите да не ме следват. Риа понечи да отвърне, но аз вдигнах ръка и предпазливо навлязох сред дърветата.

Ненадейно усетих вятър, който раздвижи клоните на кедрите. Вместо да пукат, те странно вибрираха, надавайки нисък, скръбен стон. Песен, наситена с болка и копнеж. Песен за смъртта. Горичката толкова се смрачи, че вече не можех да различа дори формата на ботушите си върху килима от иглички. Навсякъде наоколо ми воят на клоните се усили. Накрая излязох на полянка, обградена от древни кедрови дървета. Гробът на Туата.

Бавно, много бавно, мястото стана по-светло, но източникът не беше слънцето, а самите дървета, чиито дебели клони грееха в призрачно синьо. Докато се люшкаха напред-назад като брадите на старци, аз се зачудих дали в тях не се таят духовете на неговите ученици, обречени да бдят над гроба му и да го оплакват за вечни времена.

Вече бях сигурен, че съм идвал тук още два пъти. Веднъж не много отдавна и веднъж като малко дете, когато баща ми ме бе довел на гърба на черния си кон Ион, за да видя погребението на Туата. Помнех съвсем малко — само тъгата, пропила горичката.

Сведох поглед към тясната могила насред поляната, очертана с дванадесет лъскави камъка с формата на съвършена сфера. Блестяха като син лед. Приближих се и ме порази дължината на могилата. Или Туата е бил много висок, или е бил погребан с шапката си.

— И двете, безочливо жребче такова.

Дълбок глас изпълни ума ми — същият, който бях чул от руните в Арбаса. В костите си знаех, че принадлежи на самия Туата, но освен страхопочитание почувствах странен копнеж. Съсредоточих се върху могилата и оформих мислите си в думи.

— Ще ми се да те бях познавал, велики вълшебнико.

Сините камъни засветиха по-ярко и накрая засенчиха кръга от кедри. Сякаш пламтяха с огъня от душата на Туата.

— Искаш да кажеш, че ти се ще да те бях спасил от глупостта ти.

Размърдах се смутено и разровичках земята с края на жезъла си.

— Да, и това също. Ала ми се иска и да те бях познавал, просто за да съм с теб. За да се уча от теб.

— Тази възможност ни бе отнета — с горчивина обяви гласът. — И знаеш ли защо?

— Защото си бил сразен от людоеда Балор?

— Не! — прогърмя Туата и камъните грейнаха като факли. — Казваш ми начина, а не причината.

Преглътнах с усилие.

— Ами… не знам причината.

— Замисли се! Или главата ти е дебела като на баща ти?

Бузите ми пламнаха от обидата, ала се опитах да не оказвам колко съм се засегнал. Свъсих вежди и се опитах да намеря отговора. Ненадейно си спомних предупреждението на Каирпре, докато се сбогувахме в Града на бардовете.

— Горделивост?

— Да! — прогърмя отново духът на Туата. — Тя е най-тежкият ми порок. Твоят също.

Сведох глава, защото прекрасно осъзнавах колко е прав.

— Велики вълшебнико, не заслужавам помощта ти, но Елън я заслужава. И ако имам надежда да я спася, трябва да разбера нещо.

Камъните заблещукаха зловещо.

— Откъде да знам, че няма да я изоставиш, както остави Мрачните хълмове на волята на Рита Гаур?

Потреперих.

— Имаш думата ми.

— И Великия съвет имаше думата ти.

— Няма да я изоставя! — Обходих с поглед кръга от кедри, които сякаш поклащаха неодобрително корони и добавих почти шепнешком: — Тя е всичко за мен.

Дълго не чувах нищо, освен въздишките на клоните. Накрая сините камъни просветнаха отново.

— Добре тогава, фиданке. Какво искаш да знаеш?

Внимателно пристъпих по-близо до могилата.

— Искам да зная какво означава да намериш истинската душа на някоя Песен.

Камъните се озариха ярко.

— А, душата на Песен. Толкова малка, ала и тъй голяма! Знай, жребче, че колкото и кратки да са ти се сторили Седемте песни, те разкриват тайните гласове на седемте основни вълшебнически изкуства. Всяка Песен е само начало, отправна точка, която води до мъдрост и мощ, които надхвърлят представите ти. Далеч ги надхвърлят! А куплетите на всяка Песен са толкова много, че за да научиш само част от тях, ще са ти нужни векове.

— Но какво е душата на една Песен?

— Търпение, голобрад младенецо! — От камъните сякаш се понесе топлина. — Душата е същинската истина на всяка Песен. Нейният пръв принцип. Да я откриеш, е като да доловиш аромата на диво цвете от другата страна на широко езеро. Не можеш да я видиш и да я докоснеш, трябва да я доловиш.

Поклатих глава.

— Това звучи трудно дори за вълшебник, да не говорим за момче.

Клоните се люшнаха по-силно, когато гласът на Туата прогърмя:

— Може и да станеш вълшебник, жребче — ако оцелееш, но помни едно. С времето, с което не разполагаш, ще се изкушиш да подминеш някоя от Песните. Трябва да устоиш на подобно безразсъдство! Не се опитвай да откриеш Отвъдния кладенец, докато не си открил душите на всички Песни. Вслушай се внимателно в думите ми. Да откриеш само пет или шест е като да не си открил нито една. Без всички седем, ще загубиш не само мисията си. Ще загубиш живота си.

Затаих дъх, замислен.

— Как ще разбера, велики вълшебнико? Как ще разбера, че съм открил душата на всяка песен?

В този миг от камъните лумна колона от син пламък, разсече въздуха с пукот и улучи върха на жезъла ми като синя мълния. Силата на удара ме разтърси, ала успях да не го изпусна. Пръстите ми обаче червенееха, леко изгорени.

Дълбокият глас отново изпълни ушите ми.

— Ще разбереш.

Докоснах жезъла — не изглеждаше по-различен, но знаех, че е.

— Сега трябва да тръгваш, жребче. Помни какво ти казах. — Светлината от камъните избледня. — Дано живееш достатъчно, за да ме навестиш отново.

— Моля те — рекох, — кажи ми само още нещо. Вярно ли е пророчеството, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугата му Балор?

Камъните тъмнееха. Чуваха се само скръбните въздишки на клоните.

— Кажи ми. Моля те.

Накрая камъните бледо проблеснаха.

— Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице. А сега… върви! И не се връщай, преди да си помъдрял отвъд годините си.