Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мерлин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seven Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Т. А. Барън

Заглавие: Седемте песни

Преводач: Илиана Велчева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ProBook; Про Филмс ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Скала принт“ — София

Излязла от печат: 23.06.2014

Редактор: Илиана Велчева

Коректор: Марко Кънчев

ISBN: 978-954-2928-52-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8659

История

  1. — Добавяне

23
Именуване

Мъжът закрачи към една от оформените като самун хляб сгради в далечния край на площада. Преди да влезе, той хвърли парчетата от строшената си стомна в една кофа до вратата и обърса пухкавата си ръка в кафеникавата си туника. Ако се съдеше по вида й — далеч не за пръв път. Опря длан на стената до вратата и с благодарност потупа кафявите тухли.

— Виждал ли си някога такива?

— Не. От специална глина ли са направени?

Лицето му стана сърдито. Или пък развеселено.

— Всъщност, направени са от специално брашно. Съставките му придават необичайна здравина. — Той пак потупа тухлите. — Да си разбираш от съставките, момче, е първото правило в печенето на хляб.

Нещо в интонацията му, когато каза „да си разбираш от съставките“, ми подсказа, че има предвид нещо повече от простото познаване на различните билки и растения. Макар да се изкушавах да го попитам, аз се спрях от страх да не се натрапвам.

— На това тук — продължи той, — му викаме тухлено тесто. Шесткратно изпечено, за да стане още по-здраво. — Той натисна стената с късите си пръсти. — Тези тухли ще ме надживеят с поне сто години. Риа, която ни следваше, се вгледа с почуда в тухлите.

— И преди съм яла корав хляб, но не толкова корав.

Кръглият мъж се обърна към нея толкова рязко, че коремът му се разтресе и от оцелялата стомна плисна златиста течност.

— Добре казано, горско момиче.

Тя се усмихна.

— Може да ме наричате Риа.

— А мен — Мерлин.

Мъжът кимна.

— Аз съм Плутон.

— Плутон — повторих. — Това не е ли гръцко име? От историята за Деметра и първата царевична реколта?

— Ам’ че да, момко. Откъде знаеш за гърците?

Гърлото ми пресъхна.

— Майка ми ме научи.

— Моята също. Няма дете в Слантос, което още от люлката да не знае приказки за жътва и печене на хляб, идващи от най-различни земи. Никак не е необичайно детето да получи името си от някоя от тези истории. — Изгледа ме така, че не бях сигурен какво си мисли. — Разбира се, това не е истинското ми име.

С Риа се спогледахме. Спомних си думите на Урналда за истинските имена и се изкуших да го попитам. Безпокоеше ме и това, че не виждах връзка между битовото печене на хляб и вълшебното Именуване, ала отново не продумах. Нещата се бяха променили за добро и не исках да ги развалям. По-добре да изчакам.

Плутон вдигна едно резе.

— Хайде, влизайте и двамата.

Изведнъж се сетих за Бъмбълви, огледах тълпата и бързо го забелязах, застанал до хлебния фонтан. Беше се надвесил над него и жадно се взираше в златистата течност, а наоколо му се тълпяха деца, навярно любопитни да разгледат шапката му с камбанки. Не изглеждаше в беда и не исках да злоупотребявам с гостоприемството на Плутон, затова го оставих там.

Щом влязохме, ни обляха нови ухания. Печен ечемик, нектар, сладък като разцъфтели рози и непознати ароматни подправки. Голямата стая приличаше на кухнята на препълнена гостоприемница — над огъня къкреха гърнета, от тавана висяха сушени подправки, корени и парчета дървесна кора, а рафтовете бяха пълни с чували със зърно и брашно. Шест-седем души съсредоточено разбъркваха, наливаха, режеха, опитваха и печаха. От израженията им личеше, че се наслаждават на работата си и същевременно много внимават.

През няколко реда тесни прозорци нахлуваха слънчеви лъчи, но най-много светлина идваше от огнището — съвкупност от каменни печки и кухини, пълни с жар, които заемаха почти цялата стена. Вместо с дърва, огънят беше напален с някакви плоски сиви калъпчета — несъмнено поредната тайнствена рецепта на народа от Слантос.

Над огнището, достатъчно високо, за да не може никой да го достигне, висеше огромен меч, опушен от безброй горящи огньове. Металната ножница беше ръждясала, а коженият колан — прояден. Нещо у стария меч събуди любопитството ми, ала насред цялото суетене скоро забравих за него.

При Плутон дойде високо момиче с червени като ябълки страни и черна коса до раменете. Изглеждаше много различна от всеки друг в поселището, отчасти заради тъмната коса, отчасти заради тънката фигура. Очите й, черни като моите, бяха озарени от интелект. Момичето посегна към стомната със златиста течност, но се вцепени, щом видя мен и Риа, застанали до стената.

Плутон посочи към нас.

— Това е Мерлин, а това — Риа. Тук са, за да научат това-онова за печенето на хляб. — После посочи момичето и безцеремонно или просто разсеяно рече: — Това е моята ученичка Вивиан. Познавах родителите й от пътуванията си на юг. Когато загинаха в едно страшно наводнение, тя дойде при мен. Кога беше това?

— Преди шест години, главен пекар Плутон. — Тя обхвана стомната грижовно като майка — новородено и все още ни наблюдаваше предпазливо, когато попита: — Имате ли им доверие?

— Доверие ли? Разбира се, че не. — Той я погледна. — Но навремето нямах доверие и на теб.

Тя се скова, ала не продума.

— Освен това — продължи той, — случайно чух за едно момче, което отблъснало огромен таласъм само с жезъла си. Спасило едно от децата ни. — Той наклони глава към мен. — Да не би да си бил ти?

Малко смутен, аз кимнах, а той махна с ръка към жезъла ми.

— А това е оръжието ти, така ли?

Отново кимнах.

— Не би свършило много работа срещу таласъм — отбеляза той мимоходом. — Освен ако не е омагьосано.

Вивиан ахна, черните й като въглени очи се втренчиха в жезъла ми. Без да се замислям, го обърнах така, че да не се виждат знаците от Песните.

Плутон взе самун хляб с жълта коричка от подноса на един преминаващ мъж, разчупи го и напълни ноздрите си с аромата му, а после подаде двете половини на мен и Риа.

— А сега хапнете, ще ви трябват сили.

Захапахме хляба без колебание. Когато вкусихме топлата мекота на царевичното зърно, маслото, копъра и какво ли още не, погледите ни се срещнаха. Очите на Риа блещукаха като океани под надигащата се зора.

Плутон се обърна към Вивиан.

— Ще им възлагаме най-простите задачи. Ще разбъркват, смесват и режат. Никакви рецепти!

Той вдигна две дървени кофи, поръсени с паднало брашно, и ги подаде на Риа.

— Можеш да ги напълниш от онези торби там — едната с ечемик, а другата с пшеница. Отнеси ги при мелничарското колело, в онази стая зад високите рафтове. Там може да научиш малко за меленето и пресяването. — Той отръска малко брашно от туниката си. — А ти, момче, ще режеш. Ето там, на масата, където приготвят сърцехляб.

Вивиан се изненада.

— Наистина ли?

— Точно така — обяви Плутон. — Може да кълца семена. — Пренебрегвайки изненаданото й изражение, той се обърна към мен. — Ако работиш добре, ще ти покажа и още. Може дори да ти позволя да опиташ от сърцехляба, който ще напълни стомаха ти и ще изпълни сърцето ти с кураж.

Преглътнах остатъка от кората и рекох:

— Благодаря ти. Засега нямам нужда от друг хляб, този е толкова вкусен.

Кръглото му лице грейна.

— Както казах, разковничето е човек да си знае съставките. — Устните му се разтеглиха в потайна усмивка, която обаче бързо се скри. — За семената ще ти трябва нож за кълцане, но сега не ни достигат. А, ето един, там на масата. Вивиан, отведи го и му покажи как се прави. След малко ще проверя как се справяте.

Момичето се пооживи от думите му и плавно пристъпи между Риа и мен. Много по-дружелюбно отпреди, тя прошепна:

— Повечето хора ме наричат Вивиан, ала приятелите ми викат Нимуе. — От усмивката на ябълковите й бузи се появиха трапчинки. — Ще се радвам да ти помогна… с каквото мога.

— Благодаря ти, Вив… Нимуе — измърморих аз. Дали бях само поласкан от вниманието й, или нещо друго у нея разтуптяваше сърцето ми?

Риа, чието задоволство сякаш бе изчезнало, я избута.

— Започни, като му дадеш нож.

Тя ми хвърли остър предупредителен поглед и това ме подравни. За какво имаше да ме предупреждава? Отново се държеше с мен като с момченце.

— Ела — каза Нимуе, подминавайки Риа, без да й обърне внимание, хвана ме за ръка и леко прокара пръсти нагоре. Докато ме водеше към масата, покрита със зеленчуци, семена, корени и билки, отново ме изпълни топлина. От едната страна на масата възрастна жена разделяше на купчинки съставките, а от другата един млад мъж с рехава брада белеше огромна ядка. Приличаше на гигантски жълъд.

— Да започнем оттук.

Нимуе ме заведе до средата на масата и взе купичка сварени квадратни зеленчуци с морав цвят, от които още се вдигаше пара. Тя извади един стар нож изпод дървената дъска и сръчно разряза един зеленчук, а след това ловко извади от него плоската му семка, която беше червена и лъскава. После сложи топлата си ръка върху моята и ми показа рязкото, въртеливо движение, с което да я накълцам.

— Ето така — мило каза тя, без да отдръпва дланта си от моята. — Късметлия си ти, сърцехлябът е един от специалитетите на майстор Плутон. Почти не позволява на чужди хора да го приготвят, още по-малко да режат основните семена. — Нумие отново показа прекрасната си усмивка. — Сигурно вижда нещо специално у теб.

Тя стисна леко ръката ми и отдръпна своята.

— След малко ще дойда да проверя как върви работата ти. — Докато отстъпваше, тя посочи жезъла ми, подпрян на масата. — Тоягата ти ще падне, да я сложа ли на безопасно място?

През мен премина неясна тръпка. Какво пък, само се опитваше да ми услужи.

— Не, благодаря ти — отвърнах. — Там си е добре.

— Не бих искала да се повреди. Толкова е… хубава.

Тя посегна да го докосне. Точно тогава старицата опря коляно в масата, жезълът се плъзна по ръба и падна на хълбока ми, а аз го затъкнах в колана на туниката си.

— Така — казах на Нимуе. — Вече е в безопасност.

За съвсем кратък миг в очите й като че ли проблесна гняв, но предишното й изражение се върна толкова бързо, че не можех да съм сигурен. Във всеки случай, тя бързо се обърна и се отдалечи. След няколко крачки ме погледна през рамо и топло ми се усмихна.

Не можех да не отвърна — собствената ми усмивка не слизаше от лицето ми, докато взимах един от моравите зеленчуци. Лесно го разрязах и внимателно извадих семето, само че когато понечих да го накълцам, износеното острие се разцепи. Проклетият ми лош късмет! Захвърлих безполезния нож. Трябваше да работя добре, а не чупя инструментите си, преди още да съм започнал! Плутон със сигурност ме изпитваше. Защо иначе ще ми дава толкова необичайна задача? Дори ми бе обещал да ми покаже още, ако се справя добре. При провал нямаше как да си спечеля доверието му. Уплашено се огледах за още някой нож, но напразно, всяко острие в кухнята бе в нечии ръце. Изправих се и продължих да се оглеждам. На рафтовете. При огнището. Под масите.

Нищо.

Никакви ножове.

Тогава погледът ми попадна върху патинирания меч над огнището. Щеше да е мазен от пушека и неудобен, но поне щеше да реже.

Не, идеята беше абсурдна. Кой би използвал меч, за да кълца семена? Прехапах устни и пак обходих с поглед стаята. Нямаше и следа от ножове, а аз губех време, Плутон щеше скоро да намине. Отново се обърнах към зацапаното острие.

Забелязах малка стълба, опряна на най-високия рафт. Поставих я до огнището, сложих крак на най-високото стъпало и посегнах колкото можех по-високо. Ала… не можех да достигна дръжката. Огледах се за някой по-висок, но всички бяха вглъбени в работата си.

Застанах на пръсти и отново опитах. Почти успях! Протегнах се още по-високо. Почти, почти… но не. Просто не можех да го достигна.

Изгледах ядно меча и изругах наум. Защо беше толкова нависоко?! За да има полза от него, трябваше да е достъпен, а на мен определено би ми бил от полза. Не само за кълцане на семена, залогът беше много по-голям. Ако не успеех да заслужа благоволението на Плутон, нямаше да мога да спася Елън.

Съсредоточих се върху стария меч, обмисляйки как да го достигна. Да можех да го привлека със силата на ума си, както бях сторил с Душегубеца! Само че както ми бе казала Урналда, това е било възможно само заради магията у самия Душегубец.

Забелязах плитки драскотини върху дръжката. Може би случайни следи… или нещо повече. Руни. Букви. Може би и този меч, подобно на Душегубеца — притежаваше магия. Още щом си го помислих обаче, осъзнах, че вероятността за това е много малка. Защо един вълшебен меч ще ръждясва в отдалечено село, където пекат хляб?

Ала руните сякаш ме подканяха. Може би описваха историята на меча, а ако бяха магически, сигурно обясняваха как се използва и как може да долети при мен!

С мъка фокусирах втория си взор, опитвайки се да намеря смисъл в драскотините. Под слоевете прах и мръсотия различих някакъв ритъм и структура — имаше прави, закривени, ъгловати. Хвърляйки цялата си воля в задачата, проследих написаното.

Първата буква стана по-ясна. Разчитах я! След това… втората. Третата. Четвъртата, петата… чак до края на думата. Цялата дръжка съдържаше една-единствена странна дума.

Изговорих я, но не на глас, а в главата си. Произнесох я бавно, внимателно и се насладих на името. Мечът ми отговори. Разказваше за великото си минало и за великото си бъдеще. „Аз съм мечът на светлината, прежната и бъдната. Аз съм мечът на кралете, прежните и бъдните.“

Ненадейно той се отдели от стената, а в същия момент цялата патина изчезна и разкри яркото сребро отдолу. Ножницата и коланът се преобразиха в бляскав метал и дебела кожа, с инкрустирани лилави скъпоценни камъни. Грациозен като листо, подхванато от вятъра, мечът се понесе над огнището и се приземи в ръцете ми.

Едва тогава разбрах, че цялата стая се е смълчала. Никой не помръдваше. Никой не продумваше. Всички очи бяха вперени в мен. Сърцето ми се сви, защото бях убеден, че ще ме помислят за шпионин. Щяха да ме прогонят, а с мен и Риа. Или щяха да ни сторят нещо по-лошо.

Плутон, на чието лице се четеше или изумление, или раздразнение, пристъпи напред и остана така, опрял ръце на широките си хълбоци.

— Отначало не те мислех за нищо особено. Можеш да си сигурен в това.

— Аз… съжалявам за меча ви.

Той не ми обърна внимание и продължи мисълта си.

— Само че, точно като хубаво тесто, ти се надигна, момче. Над всичко, което бих могъл да очаквам. Просто ти е трябвало малко време.

— Искаш да кажеш, че… мога да го използвам?

— Можеш да го задържиш! — избумтя гласът му. — Мечът е твой.

Примигнах, докато се опитвах да осмисля всичко. Зърнах Риа, изпълнена с гордост. И Нимуе с ръце на кръста, изпълнена с… нещо друго. Нещо като завист.

— Но аз само прочетох името му. Казва се…

— Тихо, момче! — Плутон вдигна ръка. — Никога не бива да изговаряш едно истинско име на глас, освен ако нуждата е огромна. Имаш власт над меча, защото си разпознал истинското му име. Сега трябва ревностно да го пазиш.

Сякаш видях стаята в нова светлина, грейнала от огъня, потънала в ароматите на прясно смляно брашно, печен хляб и хиляди подправки.

— Мисля, че разбирам — казах накрая. — В това село научавате истинското име на всяка съставка, преди да я използвате. Така овладявате силите им и ги използвате в хлябовете си. Затова са толкова вълшебни.

Плутон кимна бавно.

— Преди много, много години този меч пристигна тук, донесен от ято лебеди. Предсказано бе, че един ден самият той ще полети като лебед в ръцете на човека, който научи истинското му име. Понеже от всички народи на Финкайра ние най-много ценим истинските имена, мечът бе поверен на нас. До днес. Сега е поверен на теб.

Той пъргаво препаса меча на кръста ми и намести ножницата.

— Използвай го мъдро… и го пази. Предсказано е също, че един ден ще принадлежи на крал с велика и трагична съдба. Крал с толкова голяма сила, че ще издърпа меча от ножница-камък.

Вгледах се в лицето на Плутон.

— Тогава и той ще узнае истинското му име. Истинското име носи истинска сила.

В този миг жезълът ми засия в ослепително синьо. Появи се нов знак с формата на меч. Меч, чието име отлично знаех.