Метаданни
Данни
- Серия
- Мерлин (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Seven Song, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илиана Велчева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- SilverkaTa (2018)
- Корекция и форматиране
- sqnka (2019)
Издание:
Автор: Т. А. Барън
Заглавие: Седемте песни
Преводач: Илиана Велчева
Година на превод: 2013
Издание: първо
Издател: ProBook; Про Филмс ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Скала принт“ — София
Излязла от печат: 23.06.2014
Редактор: Илиана Велчева
Коректор: Марко Кънчев
ISBN: 978-954-2928-52-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8659
История
- — Добавяне
26
Скок
Някъде в дълбоката долина под хълмчето се разнесе глух тътен. Земята отново се разтресе и двамата с Риа паднахме. Един дрозд, скрит в острите треви, разпери осеяните си с бели точици лилави криле, изписка и излетя. Понадигнах се — Бъмбълви още хъркаше спокойно, потънал в купчината листа и храсти. Не можех да си представя какво би могло да го събуди.
С Риа запълзяхме на колене и лакти към ръба на издатината и се взряхме в долината. В това време къс от скалата, обграждаща мястото, се пропука и се откърти сред облак от чакъл и прах. Нещо отново избумтя и земята пак се разтресе.
Когато прахът се разнесе, разпознах фигурите под нас. Дори отдалеч бяха огромни, страховито могъщи. Някои от тях цепеха канари с чукове, големи колкото борови дървета, а други пренасяха парчетата в центъра на долината. Дори едно от тях би било твърде тежко за петдесетина души, ала гигантските създания ги носеха като бали слама.
Недалеч работеха още великани, които сечаха и оформяха сиво-белите камъни. Други внимателно ги подреждаха в кули и мостове. Строяха град. Значи това беше Варигал! Унищожен от воините-таласъми на Стангмар, най-древният град на Финкайра отново се надигаше от руините, камък по камък. Грубо издяланите му стени и заострени кули вече заприличваха на възвишенията и скалите, заобикалящи долината.
Докато работеха, великаните бавно напяваха, а думите отекваха навсякъде:
Хай гододин хеу
Худ а лаедрит мал уидан
Гаунс ай белаан еен кабри
Варигал дон Финкайра
Дравиа, дравиа Финкайра
Худ я вардан тендал фе
Рое самения, ларен кай
Хош ваунди на мал сторо
Варигал дон Финкайра
Дравиа, дравиа Финкайра.
Спомних си как сякаш преди години слушах същите тези гласове, докато траеше танцът на великаните, който срина Крепостта под покрова. Елън ми беше пяла същата песен още когато бях съвсем малък:
Дървета пеят, камъни се търколят,
Костите на острова са кости великански.
Докато земята помни танца ни,
Варигал корона е на благородната Финкайра.
Пребъди, пребъди, Финкайра.
Дишат великаните, бурите разбунени
върху вълните и реките мудни.
На този остров в царство заснежено,
Варигал корона е на благородната Финкайра.
Пребъди, пребъди, Финкайра.
Бъмбълви хъркаше и се въртеше в леглото си от клонки. Една от тях се бе оплела в косата му и изглеждаше така, сякаш излиза от ухото му. Камбанките му потракваха неблагозвучно с всеки дъх, ала шутът спеше непробудно.
Обърнах се към една чорлава великанка в самия край на долината, която намести основата на една каменна кула с рамо. Отдалеч изглеждаше точно като жената, на която бе кацнал орелът, дал начало на Великия съвет. Подозирах, че някъде там се труди и моят приятел Шим. Или по-скоро, че се мъчи да избегне работата. Ала колкото и да исках да го зърна отново, нямахме време да го търсим.
— И така — чу се мелодичен глас зад гърбовете ни, — защо сте дошли в земите на великаните?
Двамата с Риа се обърнахме едновременно. На кръгла, обрасла с лишеи скала, която допреди няколко мига беше празна, седеше висока бледа жена. Златистата й коса, дълга почти до коленете, се лееше край тялото й като слънчеви лъчи. Носеше проста синя роба, ала позата й я караше да прилича на бална рокля. Очите й светеха, сякаш в тях се бе разляло разтопено злато.
Колкото и да бе привлекателна, аз застанах нащрек. Може да нямах инстинктите на Риа, но няма да позволя да се повтори онова с Нимуе. Взех жезъла си от тревата и го придърпах по-близо до себе си.
Жената със сияйните очи се позасмя.
— Виждам, че не ми вярваш.
Риа, която още седеше на тревата, поизправи гръб и за миг се загледа в лицето на жената. След това си пое дъх.
— Аз ти вярвам. Тук сме, за да научим повече за Скока.
Почти изскочих от обувките си.
— Риа! Не я познаваш!
— Знам. Ала всъщност я познавам… Някак си. Кара ме да… да вярвам в боровинките. Нещо у нея ми напомня… не знам, на звезди дори в най-тъмната нощ.
Жената бавно се изправи.
— Това е така, скъпо момиче, защото аз съм дух на звезда. За вас съм позната като едно от съзвездията ми.
Въпреки трусовете, Риа успя да се изправи.
— Гюри — рече тя, толкова тихо, че едва я чух. — Ти си Пори Златокосата.
— Да. Живея в най-западната част от небосвода. И ви наблюдавах, Риа и Мерлин, както вие — мен.
Поразен, аз също се изправих. Толкова отдавна ми се струваше нощта, когато Риа ми показа Гюри Златокосата, докато седяхме под дървото шомора и ме научи да гледам на съзвездията по съвсем нов начин. Да откривам формите им не само в звездите, но и в пространствата между тях.
Риа плахо пристъпи напред.
— Защо си дошла чак дотук?
Гюри отново се засмя, още по-живо отпреди, а въздухът около нея заискри в златисто.
— Дойдох, за да помогна на великаните да построят отново древната си столица. Дойдох и преди векове, когато строяха Варигал за пръв път. Стоях до Дагда и му светих, докато той издълбаваше от скалите първия великан.
— Толкова път си изминала.
— Да, Мерлин. Дойдох със Скок.
Коленете ми се подгънаха, този път не от трусовете.
— Скок? Ще… ще ми разкриеш ли онова, от което имам нужда?
— Ти вече познаваш душата на Песента — заяви звездата. — Трябва само да я откриеш и у себе си.
— Имаме толкова малко време, Луната е в последната си четвърт. А майка ми… — Гърлото ми се стегна, а гласът ми се превърна в шепот. — Тя ще умре. Заради мен.
Гюри ме изгледа съсредоточено, сякаш се вслушваше в най-съкровените ми мисли и дори не чуваше тътена отдолу.
— Какво точно си сторил?
— Открих магията, която я доведе тук.
Гюри наклони глава и косата й се спусна от едната страна на лицето.
— Не, Мерлин. Помисли пак.
Объркан, аз потърках брадичката си.
— Но раковината…
— Помисли отново.
Улових погледа на Риа.
— Искаш да кажеш, че… съм бил аз. Не раковината.
Жената кимна.
— Раковината е имала нужда от твоята сила, за да успее. Твоята сила на Скока, колкото и да е неоформена още. Може би един ден ще овладееш тази сила. Тогава ще можеш да изпращаш и да призоваваш хора, предмети или дори видения. Да пътуваш през световете и дори във времето, както пожелаеш.
— Във времето? — У мен се раздвижи смътен спомен. — Когато бях още малък, мечтаех да живея назад във времето. Наистина! Само за да мога да преживявам отново и отново любимите си моменти.
Тя се поусмихна.
— Може би ще овладееш и това. Тогава всеки ден ще се подмладяваш, а всички около теб ще стареят.
Колкото и да ми бе интересна тази идея, поклатих глава.
— Това е само блян. Страхувам се, че никога няма да овладея нищо. Виж само каква катастрофа причиних, като доведох майка си във Финкайра.
— Кажи ми — попита Гюри, — какво научи от това?
Поредният трус разлюля земята, а от най-близката отвесна скала се откъртиха няколко канари и се изтъркаляха в долината, вдигайки облак прах. Стиснах жезъла си, за да запазя равновесие.
— Ами, научих, че както всяка магия, сигурно и Скокът си има граници.
— Вярно е. Дори великият дух Дагда си има ограничения. Макар че знае много за силите на всемира, той не може да върне мъртвите към живот. — Гюри изглеждаше тъжна, сякаш си спомняше нещо, случило се отдавна. След дълга пауза, тя продума отново: — А нещо друго научи ли?
Поколебах се и се размърдах на тревата.
— Ами… Че винаги трябва да мислиш, преди да доведеш някого или нещо на ново място, защото стореното може да има неподозирани последствия. Сериозни последствия.
— А защо мислиш, че става така?
Стиснах възлестият връх на жезъла си и помислих внимателно, а вятърът жулна лицето ми.
— Защото всяко действие води до друго. Ако подхвърлиш камъче където не трябва, може да падне лавина. Истината е, че всичко е свързано с всичко друго.
Гюри избухна в смях точно когато от жезъла ми лумна син пламък. Край нея отново заигра златният кръг, а на жезъла ми се появи звезда. Докоснах я с пръсти.
— Добре си се учил, Мерлин. Всичко е част от великата и славна Песен на звездите.
Спомняйки си фразата от стените на Арбаса, аз кимнах.
— Ще ми се само да знаех достатъчно, за да използвам силата на Скока сега. Трябва бързо да намеря пътя го бърлогата на дракона, а нямам представа къде да търся.
Гюри се обърна на изток, а дългата й коса заблещука.
— Драконът е същият, който преди години дядо ти Туата успя да приспи с магия. Ала дори силите на дядо ти не стигнаха, за да надвие Балор, пазителят на Отвъдния кладенец. Ако оцелееш след изпитанието с дракона и стигнеш до Кладенеца, очакваш ли да се справиш по-добре?
— Не. Очаквам само да се опитам.
Гюри отново ме загледа мълчаливо.
— Бърлогата на спящия дракон се намира в Изгубените земи, оттатък водата. Не е и твърде далеч от Отвъдния кладенец, но това няма голямо значение за теб, защото преди това ще трябва да стигнеш до Забравения остров.
Докоснах с пръст жезъла си.
— А би ли могла да ни изпратиш в драконовата бърлога?
Очите на Гюри светнаха по-ярко.
— Бих могла, да. Но предпочитам да оставя това на друг. Познавате го и може да ви заведе почти толкова бързо, колкото и аз.
С Риа се спогледахме объркано, а звездата посочи шута, разплут върху купчината клонки и листа.
— Спящият ви приятел там.
— Бъмбълви?! Шегуваш се!
Гюри се засмя с глас.
— Не, макар че и той може да се окаже способен на изненадващи скокове.
Преди да я попитам какво иска да каже, Гюри засия от ярко по-ярко, докато накрая дори вторият ми взор почти угасна и аз извърнах глава. Няколко мига по-късно светлината рязко изчезна, а Гюри Златокосата я нямаше.
В този момент купчината клони и листа под Бъмбълви се размърда.