Т. А. Барън
Седемте песни (12)

8
Езикът на раната

Спуснах се към Елън, която лежеше свита в подножието на дюната. По робата и една от бузите й беше залепнал пясък. Морският бриз се усили и довея няколко къса мъгла от брега.

— Майко!

— Значи това е майка ти? — учуди се Риа. — Истинската ти майка?

— Да — слабо отвърна Елън и се обърна по гръб, а сините й очи се плъзнаха по лицето ми. — Добре ли си, сине?

Почистих пясъка от бузата й.

— Добре ли? — извиках. — Добре?! Съсипан съм! Не те доведох, за да бъдеш отровена!

Тя неистово се закашля, сякаш се опитваше да се отърве от сянката. Още по-силна болка облада лицето й, още по-ужасен страх.

Обърнах се към Риа.

— Ще ми се да беше спасила нея, а не мен.

Тя подръпна една от лозите по премяната си.

— Съжалявам, че не дойдох по-скоро. Навсякъде те търсих, стигнах до Каер Неитан няколко часа след като си тръгнал оттам. Когато Каирпре ми каза какво си си наумил, дойдох възможно най-бързо. — Тя погледна тъжно към Елън. — Сигурно е ужасно, като да погълнеш кошмар.

— Аз… добре съм — каза тя, макар че изражението й казваше нещо съвсем друго. Опита се да седне, ала отново се изтърколи в пясъка.

Зад мен издрънчаха звънчета, чу се познат стон:

— Ооо… Усещам смърт във въздуха.

Завъртях се.

— Няма ли да се махнеш? Същият си като това отровно цвете!

Той увеси нос още повече.

— Споделям тъгата ти, наистина. Доли бих могъл да повдигна духа ти с една от смешните песни на Бъмбълви Веселяка?

— Не!

— Някоя гатанка тогава… Прочутата ми гатанка за звънчетата?

— Не!

— Добре — тросна се той. — Тогава няма да ти кажа, че не я отрови цветето. — Бъмбълви се намръщи така, че цялото му лице и врат се набръчкаха. — Няма да ти кажа, че беше Рита Гаур.

Майка ми ахна, а стомахът ми се сви. Сграбчих широкия му ръкав и го разтресох, звънчетата отчаяно запяха.

— Какво каза?!

— Сянката на смъртта, много пъти съм чувал да я описват. Толкова пъти, че дори глупак като мен не би забравил. Това е един от любимите начини на Рита Гаур да си отмъсти.

Елън потръпна и изстена от болка.

— Истината говори, синко. Ако чародейството не ме бе ограбило от разума ми, щях да се сетя по-рано. — Лицето й се изкриви, бризът се усили отново, а океанът нададе мощна въздишка. — Ала защо аз? Защо аз?

Внезапно отмалях. И в мозъка на костите си знаех, че тази сянка не е била предназначена за майка ми, а за мен. Заради глупостта ми бе покосила нея. Трябваше да послушам Каирпре и никога да не се опитвам да я доведа тук!

— Рита Гаур пази това наказание само за онези, на чиято смърт иска да се наслади — поде Бъмбълви. — Бавно е, кошмарно бавно. И по-ужасно, отколкото може да се опише. Поразеният страда цял месец, през четирите фази на луната, преди накрая да умре. Чувал съм обаче, че най-ужасяващи са последните мигове, които са пълни с повече агония и изтезания, отколкото четирите седмици преди това.

Елън отново простена и сви колене под брадичката си.

— Достатъчно! — креснах аз, размахал ръце срещу киселия шут. — Стига приказки, да не искаш да я убиеш на място? По-добре не говори повече, освен ако знаеш някакъв лек.

Бъмбълви се обърна на другата страна, клатейки глава.

— Няма лек.

Понечих да отворя торбата с билките.

— Може би нещо тук…

— Няма лек — скръбно повтори той.

— Трябва да има — възрази Риа, като приклекна до майка ми и я погали по челото. — Има лек за всяка болежка, колкото и да е страшна. Трябва само да знаеш езика на раната.

За миг лицето на Елън се поозари.

— Права е. Може да има лек. — Тя погледна Риа и попита със слаб глас: — Как се казваш, момиче? И откъде знаеш толкова много за лечебните изкуства?

Риа потупа премяната си.

— Дърветата в Друма ме научиха. Те са моето семейство.

— А името ти как е?

— Наричат ме Риа, всички, с изключение на дървесните елфи. Те още използват пълното ми име, Рианон.

Лицето на майка ми се сви от болка… ала, стори ми се, не физическа, а друга, която усещаше другояче. Тя обаче не продума, само обърна глава към мъглите и морето.

Риа се доближи още малко.

— Моля те, кажи ми името си.

— Елън — отвърна тя, хвърляйки поглед към мен. — Но ме наричат и Майко.

Болка прободе сърцето ми. Тя все още не подозираше, че за всичко съм виновен аз. Бях я довел въпреки категоричните възражения на Каирпре, в своето невежество — не, в арогантността си — бях опитал да се правя на вълшебник.

Риа продължаваше да гали Елън.

— Вече вдигаш температура. Мисля, че може да се влоши.

— Ще се влоши — обяви Бъмбълви. — Всичко винаги се влошава и то много.

Риа ме погледна притеснено.

— Трябва да намерим лек, преди да стане твърде късно.

Бъмбълви започна да кръстосва по пясъка, размахал ръкави.

— Вече е твърде късно. За подобно нещо винаги е твърде късно.

Риа не се предаваше.

— Може би има лек, който още никой не е открил. Трябва да опитаме!

— Опитвайте колкото искате, няма да помогне. Не, твърде късно е. Твърде, твърде късно.

Умът ми се бунтуваше, разкъсван между надеждите на Риа и безнадеждността на Бъмбълви. Не можех да приема и двете, но и двете ми се струваха подходящи за случая. Исках да вярвам в първото, но се боях от второто. Двойка чайки изпищяха и се завъртяха веднъж над главите ни, преди да се спуснат върху купчина морски звезди и миди. Прехапах устни. И да съществуваше лек, каква надежда имахме да го открием навреме? На този отдалечен плаж нямаше нищо, освен дюни и вълни. Към кого да се обърнем? Нямаше кой да ни помогне.

Внезапно аз рязко се изправих. Имаше кой да ни помогне! Скочих и хукнах към скалистата издатина, потънала наполовина в сенки. Не обръщах внимание на вълните, които обливаха хлъзгавите камъни, и се препънах няколко пъти. По-лошото беше, че сред мъглите не открих нито следа от купчината плавен, където бях намерил мъдрата раковина. Дали някоя силна вълна не я бе грабнала? Сърцето ми се сви. Сигурно никога вече нямаше да я видя!

Полазих на ръце и крака, напредвайки сантиметър по сантиметър. Претърсвах влажните скали, преобръщах хлъзгави медузи и топях ръце в приливни вирчета. Най-после, прогизнал от пръските, аз забелязах парче дърво, а върху него — малка раковина. Същата ли беше? Бързо опрях до ухото си жълтеникавата черупка.

— Уашамбала, ти ли си?

Отговор не последва.

— Уашамбала — примолих се аз. — Ако си ти, отговори ми! Има ли лек за сянката на смъртта? Какъвто и да било.

Долових дълга влажна въздишка, като много бавен прибой.

— Научил си, плиссс, много болезнен урок.

— Да, да! Но сега можеш ли да ми помогнеш? Кажи ми има ли лек. Майка ми умира!

— Още ли, плиссс, носиш Галатор?

Лицето ми се изкриви.

— Не. Аз… го дадох някому.

— Можеш ли да си го върнеш, плиссс, много бързо?

— Не. При Домну е.

Раковината въздъхна отново, сякаш с отчаяние.

— Тогава не мога да ти помогна. Плиссс. Има лек, ала за да го откриеш, плиссс, трябва да отидеш в Отвъдния свят.

— Отвъдният свят ли? Земята на духовете? Но… Дотам мога да стигна само ако умра! — аз тръснах отчаяно глава и от черната ми коса се разлетяха солени капчици. — И това бих сторил, ако ще я спаси, наистина, но дори да поема на Дългото пътешествие, за което съм чувал, че води до Отвъдното, никога не бих могъл да се върна оттам!

— Така е. Дългото пътешествие води мъртвите, плисе, към Отвъдното, но не ги връща обратно при живите.

Спомних си нещо.

— Чакай! Дядо ми Туата е открил начин да пътува до Отвъдното! За да се съветва с великия Дагда. Дали не бих могъл да тръгна по неговия път?

— Този път бе неговата гибел. Плисе. Не забравяй това. Той бе убит от Балор, людоедът-слуга на Рита Гаур. Сега Балор пази тайния проход, наречен, плиссс, Отвъдния кладенец, и се е заклел да спре всеки съюзник на Дагда, който се опита да мине оттам.

— Отвъдния кладенец ли? Какво е това? Стълба към земята на духовете?

— Каквото и да е — изклокочи раковината, — единствената ти надежда, плиссс, е да го откриеш. Лекът, който търсиш, е Еликсирът на Дагда и само той може да ти го даде.

Студена вълна заля краката ми и солта защипа одрасканите ми от паданията крака. Почти не обърнах внимание на болката.

— Еликсирът на Дагда — бавно повторих аз. — Не знам какъв е този людоед, но трябва да получа еликсира. Как да открия тази стълба към Отвъдното?

Раковината отново въздъхна.

— За да я откриеш, Мерлин, трябва чуеш една странна, омагьосваща музика. Плиссс. Музиката на вълшебниците.

— На вълшебниците? — повторих аз, като почти изпуснах малката черупка. — Аз не съм вълшебник.

— Тогава наистина си загубен. Единственият начин да намериш пътя на Туата е да овладееш, плиссс, Седемте песни на вълшебниците.

— Какво е това?

Насрещният вятър се усили и развя туниката ми, но аз чаках отговора на раковината. Накрая отново чух гласчето й.

— Дори аз, най-мъдрата раковина, не зная това. Мога да ти кажа само, че плисссс, Туата е записал Седемте песни на вълшебниците на едно огромно дърво в леса Друма.

— Не може да бъде… Арбаса ли?

— Да.

— Познавам това дърво! Това е домът на Риа! — Свъсих чело, припомняйки си странните писания във вътрешността на Арбаса. — Само че не мога да разчета и думичка от тях!

— Тогава трябва да опиташ отново, Мерлин. Това е единственият ти шанс, плиссс, да спасиш майка си. Колкото и да е малък.

Майка ми лежеше в подножието на дюната, поразена от сянката на смъртта, и всеки дъх я тикаше към края. Аз й причиних това и сега трябваше да опитам да го предотвратя, колкото и опасно да беше. Въпреки това се разтрепервах всеки път, щом се сетех как Каирпре бе описал истинските вълшебници. Не притежавах нито едно от нужните качества, където и да се намираха Седемте песни, нямах шанс да ги овладея, не и за краткото време, нужно на сянката на смъртта, за да довърши ужасното си дело.

— Това е твърде много — безнадеждно отроних аз. — Не съм вълшебник! Дори да успея да науча Седемте песни, как да открия Отвъдния кладенец, да се промъкна покрай Балор и да стигна до владенията на Дагда, преди луната да премине през своите фази?

— Не биваше, плиссс, да ти помагам.

Спомних си за бледата нова луна, изгряла миналата нощ. Сърп, тънък като косъм, вторият ми взор почти не бе успял да го различи. Значи имах до края на месеца и нито ден повече, за да открия Еликсира на Дагда. Умреше ли луната, умираше и майка ми.

По пълнолуние времето ми щеше да е преполовено, а в последната четвърт на луната — почти изтекло. На следващото новолуние всичките ми надежди щяха да загинат.

— Желая ти късмет, плиссс, във Финкайра — каза раковината. — Ще ти е бъде повече от нужен.