Т. А. Барън
Седемте песни (31)

27
Още едно прекосяване

Купчината рязко се разлюля и Бъмбълви полетя във въздуха, писъкът му заглуши и тътена, и собствените му звънящи камбанки. Аз и Риа също се развикахме. Докато във въздуха летяха листа, клони и папрати, купчината се сви, усука се и… седна. От двете й страни се протегнаха огромни ръце, а две космати стъпала се измъкнаха от останките й. Чифт големи розови очи замигаха сънено, а уста като пещера зейна в прозявка. Между устата и очите стърчеше нос, подобен на огромен безформен картоф.

— Шим! — извикахме ние в един глас.

Когато довърши прозявката си, великанът ни погледна изненадано. Потърка очи и пак ни погледна.

— Вие сън ли е? Или е истина?

— Истина сме — заявих аз на висок глас.

Шим сбърчи нос, все още несигурен.

— Съвсем, напълно, абсолютно?

— Съвсем, напълно, абсолютно. — Риа пристъпи напред и потупа единия му крак. — Радваме се да те видим отново, Шим.

Широко усмихнатият великан протегна ръка и внимателно ни сложи на дланта си.

— Мисля си, че още сънувам. Но сте вие, най-наистинските вие. — Той наведе глава и ни подуши. — Миришешете на хляб. На най-хубавостен хляб.

Кимнах.

— Амброзия, като онази вечер при Каирпре. Помниш ли, Шим? Ще ми се да ти бяхме донесли, но бързаме. Много бързаме.

Огромният нос отново се сбърчи.

— Още ли си пълен с лудост?

— Може и така да се каже.

— Откак се срещнахме за първия път, все си пълен с лудост! — Великанът се заклатушка от гръмовен смях и от възвишението се отчупиха няколко камъка. — Онзи път за малко да ни нажилят хилядостни пчели.

— А ти приличаше на топка мед.

Риа, която бе успяла да се изправи на колене в дланта му, също се включи.

— Беше толкова дребен, че те взех за джудже.

Розовите очи на Шим светеха от гордост.

— Аз вече не малък.

Край нас отекна поредният трясък от долината и разтърси хребета, на който стояхме. Дори ръката на Шим се разклати като дърво на силен вятър, а с Риа се хванахме за палеца му, за да не паднем. Изражението му стана сериозно.

— Долу работят здраво — каза той. — Аз трябва донесе клоните, за да сготвим вечеря. Аз само искал да се потъркалям и малко да поспя. Само за съвсем краткостно.

— Радваме се, че го стори — отговорих аз. — Имаме нужда от помощта ти.

На няколко метра от нас се разнесе дълъг, изпълнен с болка стон. Преди да успея да кажа каквото и да било, Шим посегна със свободната си ръка и вдигна Бъмбълви за плаща. С увисналото си лице и опърпаните дрехи шутът изглеждаше едва ли не полужив.

Риа го изгледа притеснено.

— Видя ли го да пада, когато Шим се събуди?

Аз невесело й се усмихнах.

— Може би за този Скок говореше Гюри.

— Ооооох — стенеше Бъмбълви и се държеше за темето. — Все едно главата ми е една от скалите, които се срутиха по склона. Сигурно съм паднал от онази купчина… — Изведнъж осъзна, че го носи великан и заудря гигантския палец под плаща си. — Помощ! Ще ме изяде!

Шим изсумтя и поклати глава.

— Ти не много вкусностен, ясно се вижда. Никога няма те сложа в устата си.

Махнах на Бъмбълви.

— Не се тревожи. Великанът ни е приятел.

Бъмбълви все още размахваше крайници току пред носа на Шим.

— Каква трагедия! — викаше той. — Толкова хумор и мъдрост, изгубени завинаги в корема на великан!

Шим го пусна в дланта на другата си ръка и Бъмбълви се строполи до мен и Риа. Помъчи се да се изправи, замахна към носа на Шим, спъна се и падна по лице.

Великанът се ухили.

— Поне е смешен.

Бъмбълви се вцепени, докато се мъчеше да стане.

— Наистина ли? Достатъчно, за да се засмееш?

— Не чак толкова — прогърмя Шим, толкова мощно, че почти ни отвя от дланта си. — Но достатъчно, за да се усмихна.

Шутът най-после се изправи, опитвайки се да пази равновесие, докато пъчеше гърди и се опитваше да заглади гънките по плаща си.

— Добър великан. По-интелигентен си, отколкото си мислех в началото. — Той несъзнателно се поклони. — Аз съм Бъмбълви Веселяка, шут на…

— Никого. На никого не е шут. — Пренебрегнах изпепеляващия поглед на Бъмбълви и казах на Шим: — Имаме нужда от помощта ти. Трябва да стигнем до бърлогата на спящия дракон, с който Туата се е сражавал много отдавна. Някъде отвъд водата е.

Вятърът по скалите се усили, а усмивката на Шим се стопи.

— Сигурно шегувате.

— Боя се, че не — включи се Бъмбълви, върнал се към обичайната си безрадостност. — Може направо да ни изядеш сега, преди да го направи драконът.

— Ако наистина спи — попита Риа, — колко опасен може да бъде?

— Многостно — избумтя Шим и целият се разлюля като дърво насред буря. — Като начало, дракон гладен даже докато спи. Освен това може събуди всеки миг. — Той се замисли за миг. — Никой не знае кога ще се изчерпа магията на Туата и кога събуди дракон. Но легенди твърдят, че това ще е най-мрачният ден за Финкайра.

Бъмбълви въздъхна.

— На мен този най-мрачен ден ми звучи като всеки друг.

— Тихо! — Аз вдигнах глава към Шим. — Ще ни заведеш ли там? Веднага?

— Добре. Но това лудост! Съвсем, напълно, абсолютно! — Той огледа възвишението и пръснатите по него храсталаци. — Но първо трябва закарам клони във Варигал.

— Моля те, недей — замолих му се аз и със страх вдигнах лице към следобедното небе. Не исках да виждам луната в него. — Всяка минута има значение, Шим. Почти нямам време.

— Ами… предполагам, че закъснял вече с клоните.

— Значи ще ни помогнеш?

Вместо да отговори, Шим направи една-единствена огромна крачка по хребета. Разтърсени от рязкото движение, тримата паднахме в свитата му длан. Трудно се изправихме отново, но накрая успяхме — с изключение на Бъмбълви, чийто плащ се бе оплел здраво около главата и раменете му. Поне веднъж звънчетата му милостиво мълчаха.

Междувременно аз и Риа допълзяхме до пръстите на Шим и се взряхме през тях. Пейзажът под нас се променяше, докато вятърът брулеше лицата ни. Крачките на великана бяха тъй големи, че напевът на великаните и шумът от работата им скоро затихнаха.

Шим прекосяваше полета, осеяни с канари така, сякаш бяха лехи с чакъл, стъпалата му трошаха ридове. За няколко минути той изкачваше планински проходи, с които бихме загубили дни и прескачаше зейнали пукнатини така, както аз — някоя дупка на пътя.

Не след дълго теренът започна да става по-равен. Гористи склонове замениха отвесните заснежени скали, а долините се превърнаха в обширни ливади, нашарени от лилави и жълти цветя. Шим спря само веднъж, за да духне в клоните на едно ябълково дърво и да ни обсипе с плодове. За разлика от Бъмбълви, който още не си бе възвърнал апетита, с Риа се нахвърлихме върху ябълките.

Шим продължи напред, толкова бързо, че кракът му стъпи в синята шир почти миг, след като я зърнах. След още миг той газеше през водата, придружаван от няколко писукащи гларуса.

— Помня, когато ме носеше през една мощна река — прокънтя гласът му, подплашвайки чайките.

— Да! — провикнах се аз. — Трябваше да те нося на гръб, защото водата беше много бърза.

— Трудно ще ме носиш сега. Съвсем, напълно, абсолютно.

Обърнах втория си взор към другия край на канала и забелязах на хоризонта тъмни хълмове, подобни на ред остри зъби. Изгубените земи, неописани и непрекосени от никого. И нищо чудно — някъде из тези хълмове спеше дракон. Инстинктивно посегнах към дръжката на меча си.

Само след минути Шим излезе на сушата и ни остави на широк скалист бряг, на който не растяха нито цветя, нито дори трева. Дори полегатата светлина на захождащото слънце не стопляше цветовете тук. Единствено лъскава черна пепел покриваше скалите, простирайки се чак до хълмовете във вътрешността на острова. Въздухът миришеше на изгоряло дърво, като изоставено огнище.

Осъзнах, че целият бряг и всичко, което някога е растяло тук, е било изпепелено от мощни пламъци. Дори самите скали изглеждаха напукани или направо разцепени от невъобразим зной. Огледах хълмовете и открих източника: от една падина недалеч от мястото, където стояхме, се издигаше струйка дим.

— Отиваме там — заявих аз.

Шим наведе лице толкова ниско, че брадичката му почти докосна върха на жезъла ми.

— Сигурен ли? Никой не отива при дракона нарочностно.

— Аз отивам.

— Ти глупав! Знаеш ли това?

— Знам. Повярвай ми, знам.

Великанът примигна.

— Успех тогава. Ти ще ми липсва. И ти също, сладка Риа. Един ден аз се надява пак прекоси вода с вас.

Бъмбълви поклати глава.

— Ако там е бърлогата на дракона, дори един ден не ни остава. Шим се изправи, погледа ни още няколко мига, обърна се и отново влезе в канала. Залезът пръсна лавандулови и розови краски по небето и очерта огромните рамене и главата на великана, а високо в небето се издигаше блед лунен сърп.